рамо и отваря по-широко вратата.

Преди да ме покани, той свива пръст, молейки ме да се наведа. Подчинявам се, а той се

ухилва и шепне:

— Сега мускулите ми са големи. Не съм казал на никого за палатката. — Притиска

длани към устата. — И тя все още е тук.

Засмивам се, а той се обръща при звука от приближаващите й стъпки.

— Скъпи, никога не отваряй входната врата без мен — чувам я как нежно го гълчи. Той

разваря по-широко вратата и очите на Обърн срещат моите.

Стъпките й мигом спират.

Не мислех, че ще ми е толкова тежко да я видя. Боли ме всяка част от мен. Болят ме

ръцете, копнеещи да я прегърнат. Болят ме устните, жадуващи да докоснат нейните. Боли ме

сърцето от любов към нея.

— Ей Джей, иди в стаята и нахрани новата си рибка.

Гласът й е строг и непоколебим. Досега тя нито веднъж не се е усмихнала.

— Вече я нахраних — отвръща Ей Джей.

Очите й се отвръщат от мен и тя поглежда надолу към него.

— Можеш да й дадеш още две гранули като закуска, нали?

Обърн сочи към стаята си. Той може би познава този поглед, защото незабавно се

запътва натам.

Веднага щом Ей Джей изчезва, аз отстъпвам крачка назад, защото тя се спуска към мен.

Връхлита в обятията ми толкова стремително и се увесва на шията ми, че съм принуден да

отстъпя още няколко крачки назад и да се подпра на стената зад мен, за да не паднем. Ръцете

й обвиват врата ми и тя ме целува жарко и безспирно, така както досега никой никога не ме е

целувал. Вкусвам сълзите и смеха й и това е невероятна комбинация.

Не знам колко дълго стоим в коридора и се целуваме, защото времето с нея отлита като

миг.

Краката й най-после се спускат на пода, ръцете й се сключват около кръста ми, а лицето

й се заравя на гърдите ми. Обвивам ръце около тила й и здраво я притискам към себе си

така, както възнамерявам да го правя всеки ден оттук нататък.

Тя плаче, но не защото е тъжна, а защото не знае как да изрази това, което чувства. Знае,

че няма думи, с които може да се опише този миг.

И двамата мълчим, защото аз също не мога да намеря подходящите думи. Притискам

буза към темето й и оглеждам апартамента. Погледът ми се спира на картината върху стената

във всекидневната. Усмихвам се, припомняйки си нощта, когато влязох в апартамента й и я

видях за пръв път. Знаех, че тя пази някъде картината, но да я видя във всекидневната, беше

невероятно преживяване. Беше нереално. През онази нощ исках да й разкажа всичко за тази

картина. Исках да й разкажа за моята връзка с нея.

Ала не го направих и никога няма да го сторя, защото това не е мое признание. И аз не

мога да го споделя.

Това признание принадлежеше на Адам.

ОУЕН

Пет години по-рано

Седя на пода в коридора до болничната стая на татко. Виждам как тя излиза от

съседната стая.

— Ти просто ги изхвърляш? — пита невярващо. Думите й са насочени към жената, която

тя току-що е последвала в коридора. Знам, че жената се казва Лидия, но все още не зная

името на момичето. Не че не се опитах да го узная.

Лидия се извръща и аз виждам, че в ръцете си държи кутия. Свежда поглед към

съдържанието й, сетне го насочва към момичето.

— Той не е рисувал от седмици. Те повече не са му нужни, а само заемат място. —

Лидия се обръща и оставя кутията върху бюрото на сестрите. — Можете ли да ги изхвърлите

някъде? — пита тя дежурната сестра.

Преди сестрата да отговори, Лидия влиза обратно в стаята и след няколко секунди се

връща с няколко празни платна. Оставя ги върху бюрото до кутията, в която, както сега

разбирам, има принадлежности за рисуване.

Момичето стои и се взира в кутията, дори след като Лидия се връща в болничната стая.

Изглежда тъжно. Като че ли да се сбогува с вещите му е също толкова трудно, както да се

сбогува с него.

Наблюдавам я няколко минути, докато емоциите й започват да се просмукват навън във

вид на сълзи. Тя ги избърсва и вдига поглед към сестрата.

— Нужно ли е да ги изхвърляте? Не можете ли просто… не можете ли поне да ги дадете

на някого?

Сестрата долавя тъгата в думите й. Тя се усмихва топло и кимва. Момичето кимва в

отговор, сетне се обръща и бавно се запътва обратно към болничната стая.

Аз не я познавам, но навярно щях да реагирам по същия начин, ако някой искаше да

изхвърли вещите на баща ми.

Досега никога не съм се опитвал да рисувам, но понякога скицирам по нещо.

Неочаквано за себе си ставам и приближавам до бюрото на сестрата. Гледам кутията, пълна с

всевъзможни бои и четки.

— Може ли…

Думите още не са излезли от устата ми, когато сестрата побутва кутията към мен.

— Заповядай, вземи я. И без това не знам какво да правя с всичко това — казва тя.

Грабвам пособията за рисуване и ги отнасям в стаята на татко. Оставям ги върху

единственото свободно кътче от болничния шкаф. Останалата част от стаята е изпълнена с

цветя и растения, които бяха донесени през последните няколко седмици. Навярно трябва да

направя нещо с тях, но все още се надявам, че той скоро ще се събуди и ще ги види всичките.

След като смествам пособията за рисуване, отивам до стола край леглото на татко и

сядам.

Гледам го.

Гледам го с часове, докато ми писва, ставам и се опитвам да намеря нещо друго, в което

да се взирам. Понякога дълго не откъсвам поглед от празното платно върху шкафа. Дори не

знам откъде да започна, затова прекарвам целия следващ ден, разделяйки вниманието си

между татко, платното и кратките разходки из коридорите на болницата.

Не знам колко още такива дни ще мога да издържа. Сякаш не мога както трябва да

тъгувам, докато той не сподели мъката с мен. Ненавиждам това, че щом се събуди — ако се

събуди— ще се наложи да преживея отново с него всяка подробност от онази нощ, когато

единственото, което искам, е да я забравя.

— Никога не гледай телефона си, когато шофираш, Оуен — наставлява ме татко.

— Гледай пътя — обажда се брат ми от задната седалка.

— Използвай мигачите. Дръж ръцете правилно върху волана. Изключи радиото.

Бях съвсем нов в шофирането и всяко наставление, изречено от тях, ми го напомняше. А

трябваше да ме предупредят най-вече за едно-единствено нещо.

Пази се от пияни шофьори.

Ударът дойде откъм пасажерската седалка, точно когато светофарът превключи на

зелено и аз навлязох в кръстовището. Злополуката не беше по моя вина, но ако бях по-

опитен, щях да знам, че първо трябва да се огледам наляво и надясно, въпреки че светофарът

ми дава разрешение да продължа напред.

Брат ми и мама загинаха на място при удара. Татко се намира в критично състояние.

Аз съм съсипан от момента, когато всичко това се случи.

Прекарвам повечето си дни и нощи тук и колкото повече седя и го чакам да се събуди,

толкова по-самотен се чувствам. Посещенията на роднините и приятелите спряха. От

седмици не съм ходил на училище, но това е най-малката ми тревога. Аз просто чакам.

Чакам го да помръдне. Чакам го да примигне. Чакам го да заговори.

Обикновено в края на деня съм толкова изтощен от всичко, което не се случва, че ми е

нужна малка почивка. През първите две седмици вечерите бяха най-тежкото време от

денонощието за мен. Най-вече, защото това означаваше, че свършва още един ден, през който

нямаше никакво подобрение. Но напоследък вечерите се превърнаха в нещо, което очаквам с

нетърпение.

И трябва да благодаря на нея за това.

Може би е заради смеха й, но мисля също, че заради любовта й към този, когото тя

посещава, аз се чувствам изпълнен с надежда. Тя идва при него всяка вечер от пет до седем.

Адам, така мисля, че се казва.

Забелязвам, че когато тя идва, останалите членове на семейството му излизат от стаята.

Предполагам, че Адам предпочита така, за да може да остане насаме с нея. Понякога се

чувствам виновен да седя тук, в коридора, подпрян на стената между неговата врата и вратата

на татко. Но няма друго такова място, където мога да отида и да почувствам същото, което

изпитвам, когато чувам гласа й.

Само когато тя го посещава, го чувам да се смее. Всъщност с нея той говори много

повече, отколкото с останалите. През последните седмици чух откъм стаята му достатъчно

разговори, за да знам каква е съдбата му. Затова фактът, че той е в състояние да се смее,

когато е с нея, е твърде красноречив.

Мисля, че неминуемата му смърт е още нещо, което ми вдъхва малко надежда. Знам, че

звучи ужасно, но предполагам, че двамата с Адам сме навярно на една и съща възраст, затова

когато започвам да се самосъжалявам, се поставям на неговото място. Кое е по-добре: да се

намирам на смъртно легло и да ми остават само няколко седмици живот или в сегашното си

трудно положение?

Но има и лоши дни, когато си спомням, че никога повече няма да видя брат си, тогава

ми се струва, че е по-добре да съм на мястото на Адам.

Ала в онези моменти, когато чувам как тя му говори, тогава си мисля, че имам късмет,