помислил, че преувеличавам. Той подравнява документите, поставени на масата, после се

обляга назад в стола.

— Това са документи за право на попечителство — съобщава той, сочейки купчината

пред него. — Обърн иска попечителство над сина си.

Лидия прихва. Тя действително се смее и ме гледа, сякаш съм си изгубила ума. Понечва

да се изправи.

— Е, това беше много кратка среща — подмята тя саркастично. — Мисля, че

приключихме тук.

Ненавиждам пренебрежението й. Тя се извръща към вратата, а аз поглеждам към Трей,

който все още втренчено ме наблюдава. Знае, че съм замислила нещо и моята увереност го

плаши.

— Трей — обръщам се към него, когато Лидия приближава към вратата, — кажи на

майка си, че още не сме свършили.

Челюстта на Трей се стяга и той присвива очи към мен. Не казва нищо на Лидия, но не е

нужно. Лидия се обръща към мен, сетне премества поглед към Трей. Трей не я гледа, защото

е прекалено зает да ме заплашва със свирепия си поглед, затова тя отново се извръща към

мен.

— Какво става, Обърн? Защо правиш това?

Предпочитам да не й отговарям. Вместо това поставям телефона си на масата. Отварям

файла и натискам „старт“.

Мислиш, че аз просто ще забравя факта, че ти ме нападна? Че си унищожил ателието

на Оуен? Че сега го топиш?

Спирам записа и наблюдавам как кръвта се отдръпва от лицето на Трей. Почти чувам

мислите му, толкова ясно са изписани върху лицето му. Той се опитва да си припомни

миналата нощ и какво може да е казал на Оуен или на мен на път за полицейския участък.

Защото знае, че каквото и да е казал в онази кола, сега е записано в телефона ми като

доказателство.

Нито един мускул в него не помръдва, само раменете и ръцете му се напрягат.

— Да пусна ли и останалата част от снощния ни разговор, Трей?

Той затваря очи и свежда глава. После изритва стола пред него.

— Мамка му! — крещи.

Лидия потрепва. Мести очи между мен и сина си, но той упорито е забил поглед в пода.

И крачи напред-назад.

Знае, че сега цялата му кариера е в ръцете ми.

И фактът, че Лидия се свлича обратно на стола е доказателство, че и тя го е разбрала. Тя

се взира в телефона ми с пораженчески поглед и колкото и да ми се иска да кажа, че

изражението й ме радва, това не е така. Никога не съм искала да се стига дотук.

— Аз ще остана в Далас — осведомявам я. — Няма да се върна в Портланд. Ти все още

ще можеш да го виждаш. Ако не живееш в една и съща къща с Трей, ще ти разреша да бъдеш с

него през почивните дни. Но той е мой син, Лидия. Той се нуждае да бъде с мен. И ако се

налага да използвам сина ти срещу теб, за да си върна моя, то, Бог да ми е на помощ, но ще го

направя.

Кал побутва документите към нея. Аз се накланям през масата и за пръв път в живота си

не изпитвам страх от жената, седяща насреща ми.

— Ако подпишеш документите за попечителство и Трей свали обвиненията срещу Оуен,

няма да изпратя на всички полицаи от участъка на Трей имейл със съдържанието на този

разговор.

Преди Лидия да вземе писалката, тя се обръща и гледа към Трей.

— Ако това се случи и някой се сдобие със записа в телефона й… това ще повлияе ли на

кариерата ти? Тя истината ли казва, Трей?

Трей престава да кръстосва трескаво стаята и гледа право към мен. Кима бавно, но не

може дори да отговори на майка си. Лидия затваря очи и издиша дълбоко.

Изборът е в ръцете й. Или може да ми позволи да бъда майка на сина си, или аз ще се

погрижа синът й да си плати за това, което бе причинил на Оуен. За това, което едва не

причини на мен.

— Ти разбираш, че това е изнудване — процежда Трей.

Поглеждам го и спокойно кимвам.

— Учила съм се от най-добрия.

Стаята притихва и аз почти чувам как той се опитва да измисли изход от тази ситуация.

Когато Трей не предлага алтернатива, Лидия осъзнава, че няма избор и взема писалката.

Подписва документите, а после ги побутва през масата към мен.

Опитвам се да остана спокойна, но ръцете ми треперят, докато подавам купчината

листове на Кал. Лидия става и се отправя към вратата. Преди да излезе от стаята, отново

поглежда към мен. Виждам, че едва сдържа сълзите си, но нейните сълзи са нищо в

сравнение с онези, които аз съм проляла заради нея.

— Ще го взема от детската градина на път за вкъщи. Можеш да дойдеш след няколко

часа. Нужно ми е време, за да събера вещите му.

Кимам, неспособна да говоря заради риданията, заседнали в гърлото ми. Веднага щом

вратата зад Лидия и Трей се затваря, аз избухвам в сълзи.

Кал ме прегръща и ме притегля към себе си.

— Благодаря ти — хлипам аз. — О, боже мой, нямам думи да ти благодаря.

Усещам, че той клати глава.

— Не, Обърн, аз съм този, който трябва да ти благодари.

Не уточнява защо ми благодари, но аз не мога да не се надявам, че виждайки как синът

му се е пожертвал заради нас двамата, той ще има сили да направи това, което е длъжен да

стори.

Глава 24

ОУЕН

Когато влизам в стаята и виждам лицето на баща ми, а не Обърн, сърцето ми замира. Не

съм я виждал и не съм говорил с нея вече двайсет и четири часа. Нямам представа какво се е

случило и дали тя е добре.

Сядам срещу баща ми, макар че изобщо не ме интересува какво иска да обсъди с мен.

— Знаеш ли къде е Обърн и дали е добре?

Той кимва.

— Тя е добре — отвръща и думите му тутакси ме успокояват. — Всички обвинения

срещу теб бяха снети. Ти си свободен да си тръгнеш.

Не помръдвам, защото не съм сигурен, че правилно съм го разбрал. Вратата се отваря и

някой влиза в стаята. Полицаят ми дава знак да се изправя и когато ставам, ми сваля

белезниците.

— Имате ли лични вещи, които трябва да получите, преди да си тръгнете?

— Портфейла ми — отвръщам и разтривам китките си.

— Когато свършите тук, се обадете и аз ще подпиша документите за освобождаването.

Поглеждам отново баща си и той несъмнено вижда изумлението, изписано на лицето

ми.

— Бива си я, нали? — усмихва се той.

Аз се усмихвам в отговор, защото … как го постигна, Обърн?

Светлината се е върнала в очите на татко. Светлината, която не съм виждал от нощта на

злополуката. Не го знам, но някак си разбирам, че Обърн има нещо общо с това. Самата тя,

като светлина, неволно осветява най-тъмните кътчета на човешката душа.

В мен напират безброй въпроси, но ги преглъщам, докато подпишат документите за

освобождаването ми и ние излизаме на улицата.

— Как? — изтръгва се от мен, преди вратата да се е затворила зад нас. — Къде е тя?

Защо той е оттеглил обвиненията?

Татко отново се усмихва и в този миг осъзнавам колко много ми е липсвало това.

Неговата усмивка ми липсваше почти толкова силно, колкото ми липсва мама.

Той махва на едно такси зад ъгъла. Когато колата спира, татко отваря вратата и казва

нейния адрес на шофьора. После отстъпва крачка назад.

— Мисля, че трябва да зададеш всички тези въпроси на Обърн.

Аз го стрелвам предпазливо с поглед, питайки се дали да се кача в колата и да се

отправя към Обърн, или да проверя дали баща ми няма треска. Той ме притегля в обятията си

и сякаш не иска да ме пусне.

— Прости ми, Оуен. За толкова много неща — проронва. Ръцете му ме стискат здраво и

аз чувствам молбата за прошка в прегръдката му. Татко се отдръпва и разрошва косата ми,

като че ли съм дете.

Като че ли съм негов син.

Като че ли той е мой баща.

— Няколко месеца няма да се виждаме — продължава той. — Заминавам за известно

време.

Долавям в гласа му нещо, което никога досега не съм чувал. Сила. Ако трябваше да го

нарисувам в тази минута, щях да го нарисувам точно в същия зелен оттенък като очите на

Обърн.

Татко отстъпва няколко крачки назад и ме изпраща с поглед, докато влизам в таксито. Аз

се взирам в него през прозореца и се усмихвам. Калахан Джентри и неговият син ще бъдат

добре.

* * *

Да се сбогувам с него беше почти толкова трудно, колкото и този момент. Да стоя пред

апартамента й, събирайки кураж да й кажа „здравей“.

Вдигам ръка и чукам на вратата.

Чувам стъпки.

Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя и чакам вратата да се отвори. Имам чувството,

че тези две минути са като цели два живота. Избърсвам длани в дънките си. Когато вратата

най-сетне се отваря, очите ми се свеждат към този, който стои на прага.

Той е последният човек, когото съм очаквал да заваря тук. Да го видя на вратата на

апартамента на Обърн със засмяно лице, определено е моментът, който някой ден ще

нарисувам.

Не знам как си го постигнала, Обърн.

— Здрасти! — широко се усмихва Ей Джей. — Аз те помня.

Аз му се усмихвам в отговор.

— Здрасти, Ей Джей — отвръщам. — Майка ти у дома ли е? Ей Джей поглежда през