Той затваря очи и издиша. Когато отново ги отваря, те са дори още по-съсредоточени.

— Той е бесен. Трей знае какво се е случило между нас и иска да си отмъсти. И той е

прав. Те никога няма да повярват на нашата дума срещу неговата. Не и с моето досие.

Очите ми започват да парят и аз се опитвам да остана спокойна като него, но не се

получава. Особено сега, когато Трей го дърпа от мен. Оуен слага ръце зад гърба си и Трей

щраква белезниците около китките му. Оуен не се съпротивлява, а аз плача толкова силно, че

дори не мога да попреча на случващото се.

Следвам ги надолу по стълбите, през ателието и входната врата до патрулката на Трей.

Той натиква Оуен на задната седалка и се обръща с лице към мен. Отваря пасажерската

врата.

— Качвай се, Обърн. Ще те закарам до вас.

Сядам в колата, защото за нищо на света няма да позволя Оуен да прекара незаслужено

и един ден в затвора.

Глава 22

ОУЕН

Аз мълча. Тя също.

Знам, че нито един от нас не говори в момента, защото и двамата се опитваме да

намерим изход от това положение. Трябва да има някакъв начин за нея да си върне сина, без

да се налага да се обвързва с Трей. И трябва да има начин за мен да се измъкна от тази

ситуация, в която Трей ме насади, без това да навреди на отношенията на Обърн с Ей Джей.

Наблюдавам от задната седалка как тя насочва вниманието си към Трей.

— И какво мислиш, че ще се случи оттук нататък? — пита го тя. — Мислиш, че аз

просто ще забравя факта, че ти ме нападна? Че си унищожил ателието на Оуен? Че го топиш?

Недей, Обърн. Не го вбесявай още повече.

Той се обръща с лице към нея, но тя не се отказва, не обръща внимание на мълчанието

му.

— Никога няма да те обичам така, както обичах Адам.

Веднага щом думите излизат от устата й, той отбива колата и спира встрани от шосето.

Хвърля се към нея, стиска брадичката й и приближава лицето си на сантиметри от нейното.

— Аз не съм Адам. Аз съм Трей. И предлагам, ако искаш да продължаваш да бъдеш едно

жалко подобие на майка на моя племенник, да кажеш това, което, мамка му, ти заповядам.

Една сълза се търкулва по бузата й. Стискам юмруци, искам да удрям по преградата, за

да го принудя да я пусне, но не мога. Ръцете ми са закопчани с белезниците зад гърба и от

задната седалка не мога да направя нито едно проклето нещо, за да го спра. Вдигам крак и

започвам да ритам седалката.

— Махни си ръцете от нея!

Трей не помръдва. Той продължава да държи брадичката й, докато тя най-после се

предава и кимва. Той я пуска и се плъзва обратно на мястото си.

Тя поглежда към мен от пасажерската седалка. Никога досега не съм се чувствал по-

безпомощен. Виждам как потрепва гърлото й, когато преглъща.

Обърн вдига колене към гърдите си и сълзите й рукват още по-силно. Главата й се

отпуска на седалката, а гърбът й е притиснат към вратата. Виждам колко я боли. Колко е

изплашена. Аз се придвижвам по-близо до нея и притискам чело към стъклото, опитвайки се

да я доближа колкото е възможно повече. Поглеждам я ободряващо, искам тя да знае, че

каквото и да се случи, ние заедно ще се справим. Тя не откъсва поглед от мен, докато не

спираме пред полицейския участък.

Трей изключва двигателя.

— Ето какво се е случило. Ти си ми се обадила да те взема от апартамента му, защото

двамата сте се скарали — напътства я Трей. — Когато съм дошъл, той ме е нападнал. Тогава

съм го арестувал. Схвана ли? — Пресяга се през седалката и взема ръката й. — Оуен трябва

да бъде зад решетките, където му е мястото, и ако не постигна това, никога няма да си

простя, ако пострадате ти или Ей Джей. Той е единствената причина, поради която правя

това, Обърн. Искаш твоят син да е в безопасност, нали?

Тя кима, но в очите й има нещо. Нещо, което знам, че далеч не е съгласие и това ме

плаши. Не искам тя да влиза там и да ме защитава.

— Направи това, което той ти казва, Обърн.

Моята врата се отваря и ме измъкват от колата. Точно преди да се извърна от нея, тя

стиска юмрук и го притиска към гърдите си.

Глава 23

ОБЪРН

Не направих това, което Трей ми нареди. Всъщност не направих нищо. Не казах нищо.

Не отговорих на нито един въпрос.

На всеки въпрос, който ми задаваха, аз все по-силно стисках устни.

Оуен може и да не иска да им кажа истината, но ако Трей и за секунда си мисли, че ще

излъжа заради него, значи е по-заблуден, отколкото съм си представяла.

Когато ми казаха, че съм свободна да си тръгна, Трей заяви, че ще ме откара до вкъщи.

Аз му казах: „Не, благодаря“ и минах покрай него. Сега стоя отвън пред полицейския участък

и чакам таксито, което повиках по телефона. От самото му присъствие ме побиват студени

тръпки и аз потърквам ръце, за да се стопля.

— Давам ти два дни, за да се успокоиш — казва той. — Но след това ще дойда. Трябва

да поговорим за това.

Не му отвръщам. Не знам как той може да си въобразява, че някога ще му простя за тази

вечер.

— Разбирам, че си разстроена, но трябва да погледнеш на нещата от моя гледна точка.

Оуен има криминално досие. Не знам с какво те е омагьосал, но не можеш да ме обвиняваш,

че мисля за безопасността на сина ти, Обърн. Не може да си разстроена, задето се опитвам

да направя най-доброто, за да изчезне той от живота ти и да можеш да се съсредоточиш върху

Ей Джей.

Нужна ми е цялата воля, за да не отговоря. Продължавам да се взирам напред, докато

най-после Трей въздъхва тежко и се връща в полицейския участък.

Когато таксито спира до тротоара, аз се качвам вътре. Шофьорът пита за адреса в

момента, в който вадя телефона от джоба си. Пиша в търсачката „Калахан Джентри домашен

адрес“ и чакам резултата от търсенето.

* * *

Не знам какво съм очаквала да заваря, когато миналата нощ се появих пред вратата на

Калахан Джентри, но човекът, който застана пред мен, не беше това, което си представях.

Толкова много приличаше на Оуен. Очите му бяха добри като тези на Оуен, но изглеждаха

уморени. Може би защото беше посред нощ, но аз имах чувството, че не е само заради

късния час, имаше нещо повече. Припомних си думите на Оуен, когато ми каза, че е

наблюдавал как животът изтича от очите на баща му и сега, когато се изправих пред Калахан

Джентри, разбрах какво е имал предвид.

— Мога ли да ви помогна? — попита баща му.

Поклатих отрицателно глава.

— Не, но можете да помогнете на сина си.

В първия миг той като че ли изглеждаше напрегнат и предпазлив. Но после сякаш нещо

прещрака в ума му и той се досети.

— Ти си момичето, за което той ми говореше. Което има същото презиме?

Кимнах и той ме покани в дома си. Седнах на дивана срещу него и започнах да му

разказвам какво се бе случило. С всеки изминал миг ставах все по-нервна, опасявайки се, че

планът ми няма да успее. Но в секундата, когато той се съгласи да ми помогне, аз мигом се

отпуснах. Знаех, че няма да се боря сама.

Сега ръцете ми треперят, въпреки че бащата на Оуен седи редом с мен. Не мисля, че в

този момент нещо може да ме успокои, защото ако планът ми не проработи в моя полза и на

Оуен, само още повече ще влоша нещата. Сърцето ми е заседнало в гърлото, докато я чакаме

да дойде.

Не съм спала повече от двайсет и четири часа, но адреналинът пулсира в мен и ме

държи нащрек. Не бях сигурна, че телефонното му обаждане ще я убеди да дойде днес, но

секретарката му току-що бе съобщила по интеркома, за да го предупреди, че тя е тук.

След няколко секунди ще се срещна лице в лице с Лидия.

Очаквам да е ядосана. Очаквам да спори. Това, което не очаквах да видя, когато тя най-

после минава през вратата, е мъжът, стоящ зад нея. Когато очите на Трей срещат моите,

виждам как любопитството завладява лицето му. Върху лицето на Лидия няма и следа от

любопитство. Само огромно раздразнение, щом забелязва, че и аз също съм тук.

Тя клати глава, когато спира до заседателната маса срещу нас.

— Това ли е толкова спешно? — пита и маха към мен. Върти театрално очи и се обръща,

за да погледне към Трей. — Съжалявам, че те забърках в това — извинява му се тя. — Не

знаех, че е свързано с Обърн.

Изражението на Трей е напрегнато и той мести поглед от мен към бащата на Оуен.

— За какво е всичко това? — интересува се той.

Бащата на Оуен, който настоя да го наричам Кал в секундата, когато узна откъде

познавам Оуен, става и ги кани с жест да заемат местата срещу нас. Трей предпочита да

остане прав, но Лидия се настанява точно пред мен. Виждам, че стрелва поглед към раната

на устната ми, но не пита нищо. Насочва поглед към Кал и слага ръце върху масата.

— Трябва да тръгна след половин час, за да прибера внука си от детската градина. Защо

съм тук?

Кал ми хвърля кратък поглед. Бях го предупредила за нея, но ми се струва, че навярно е