просто се опитвам да спечеля време, за да премисля какъв да е следващият ми ход, тъй като

есемесът на Оуен все още не ми дава мира. Да не споменавам факта, че Оуен може би вече е

на път за насам.

Ръцете на Трей стават все по-настойчиви, докато ме стискат и опипват. Устата му грубо

притиска моята и той продължава да ме целува, а едната му ръка започва да разкопчава

копчетата на ризата ми.

Искам да му кажа да спре, но всичко се случва толкова бързо, че не мога да намеря

подходящ момент, за да го отблъсна. Ръката му се придвижва към дънките ми и пръстите му

нахлуват под бикините и аз не мога да издържа нито секунда повече. Забивам пети в матрака

и го отблъсвам с все сили, опитвайки се да го изтласкам от леглото.

Той се отдръпва за няколко секунди и ме гледа, но думите отказват да се отронят от

устните ми. Когато не казвам нищо, устата му отново завладява моята, този път още по-грубо

и настойчиво. Той не е получил устно „не“ и за него това означава „да“.

Отново го отблъсквам.

— Трей, спри.

Той тутакси спира да ме целува и притиска лице към възглавницата. Изпъшква

разочаровано, а аз не знам какво да кажа по-нататък. Знам само, че току-що го вбесих.

Ръката му е все още в дънките ми и макар че не го целувам, той продължава да я плъзга

по-навътре и аз най-сетне намирам сили да я избутам. Трей притиска длан върху леглото до

мен и се надига, докато лицето му не се озовава само на сантиметри от моето. Очите му са

пълни с гняв, но не този гняв ме плаши.

А отвращението.

— Можеш да се чукаш с брат ми, когато беше на петнайсет, но не можеш да се чукаш с

мен като зряла жена?

Думите му ме нараняват. Болката е толкова силна, че затварям очи и се извръщам от

него.

— Не съм се чукала с Адам — проговарям. Бавно се извръщам към него и го гледам

право в очите. — Любих се с Адам.

Трей накланя лице, докато устата му докосва ухото ми. От жаркия му дъх кожата ми

настръхва.

— А когато Оуен те чукаше в леглото си? И това ли беше любов?

Поемам пресекливо дъх.

Цялото ми тяло се напряга. Знам, че ако се опитам да избягам, той ще ме спре. Знам

също, че ако не се опитам да избягам, той най-вероятно ще ме нарани.

Никога не съм била толкова изплашена.

Той остава отгоре ми, с уста притисната до ухото ми. Повече не проговаря, но не е

нужно. Ръката му достатъчно красноречиво издава намеренията му и той отново я пъха

навътре в дънките ми.

За частица от секундата се замислям дали да му позволя да продължи. Ако замълча и го

оставя да вземе това, което иска, може би това ще бъде достатъчно, за да ми прости за

случилото се с Оуен. Не мога да позволя то да застане между мен и сина ми.

Но тези мисли продължават само частица от секундата, защото няма начин да позволя

на Ей Джей да отрасне с безгръбначна майка.

— Махай се от мен.

Той не се подчинява. Вместо това вдига глава и ме гледа с толкова студена усмивка, че

кръвта ми се смразява. Не знам кой е той в момента. Никога досега не съм виждала тази

страна от него.

— Трей, моля те.

Ръката му е груба и аз стискам здраво крака, но това не го спира и той брутално ги

разтваря. Бутам го, но съпротивата ми е жалка в сравнение с неговата сила. Устата му отново

сплесква моята и аз се опитвам да се извърна, но той ухапва устната ми и насила ме целува.

Усещам вкуса на кръвта.

Започвам да ридая, когато той се протяга, за да разкопчае дънките си.

Това не може да се случва.

— Тя каза да спреш.

Това не е моят глас и не е на Трей, но думите го принуждават да спре. Повдигам глава и

виждам Емъри да стои на прага, насочила пистолет към него. Трей бавно се извръща към

вратата. Когато я вижда, внимателно се претъркулва по гръб с вдигнати длани.

— Осъзнаваш, че си насочила пистолет срещу полицай, нали? — процежда Трей

спокойно.

Емъри се смее.

— А ти осъзнаваш, че аз възпрепятствам изнасилване, нали?

Той сяда бавно, а тя вдига оръжието още по-високо, дулото му все още е насочено към

Трей.

— Не знам какво си мислиш, че става тук, но ако не ми дадеш този пистолет, здравата

ще загазиш.

Емъри ме поглежда, но пистолетът продължава да е насочен към Трей.

— Ти как мислиш, Обърн, кой ще има проблеми? Полицаят, който те насилва, или

съквартирантката, простреляла топките му?

За щастие въпросът й е риторичен, защото аз плача толкова силно, че не бих могла да

отговоря. Трей търка устните си с длан, сетне стисва челюст, опитвайки се да измисли как да

се измъкне от кашата, в която сам се забърка току-що.

Емъри отново насочва вниманието си към него.

— Сега ще излезеш от този апартамент и ще вървиш до края на коридора. Аз ще оставя

пистолета и ключовете ти на пода до вратата.

Усещам погледа на Трей, но аз не го поглеждам. Не мога. Той нежно плъзва ръка по

рамото ми.

— Обърн, ти знаеш, че никога не бих те наранил. Кажи й, че се е объркала. — Чувствам

как се протяга, за да докосне лицето ми, но гласът на Емъри го спира.

— Омитай се оттук, по дяволите! — крещи тя.

Трей отново вдига длани във въздуха. Изправя се бавно и закопчава дънките си. Навежда

се, за да вземе обувките си.

— Остави ги. Изчезвай! — нарежда Емъри твърдо.

Тя бавно отстъпва към вратата, а той върви към нея. Проследявам с поглед тила му,

когато се обръща към входната врата и Емъри го следва.

— Върви до края на коридора — продължава тя със заповедите.

Изминават още няколко секунди, преди да подвикне:

— Хвърли ми обувките му, Обърн.

Аз се пресягам през леглото и вдигам обувките от пода. Отивам при нея и наблюдавам

как оставя обувките отвън пред входната врата. Емъри не изпуска от поглед Трей до края на

коридора, докато оставя пистолета до обувките. Веднага щом се освобождава от оръжието,

захлопва вратата, пуска резето и накрая слага веригата. Аз стоя на прага на стаята си, за да се

уверя, че си е отишъл. Тя се извръща с лице към мен. Очите й са широко отворени.

— Казах ти, че другият тип повече ми харесва.

Засмивам се през сълзи. Емъри приближава и ме прегръща. Колкото и да е странна

съквартирантката ми, към никого досега в живота си не съм изпитвала по-голяма

благодарност.

— Благодаря ти за подслушването.

Тя се смее.

— Удоволствието е мое. — Отдръпва се назад и ме гледа в очите. — Добре ли си? Той

нарани ли те?

Клатя глава и вдигам ръка към устата си, за да проверя дали още кърви. Кръвта все още

тече, но преди да се запътя към кухнята, Емъри вече къса парче от кухненската ролка.

Завърта крана тъкмо когато на вратата се почуква.

И двете се извръщаме и вперваме погледи във вратата.

— Обърн — разнася се гласът на Трей. — Обърн, съжалявам. Много съжалявам.

Той плаче. Или просто е добър актьор.

— Трябва да поговорим за случилото се. Моля те.

Знам, че навярно Оуен вече бърза насам, след всичките обезумели есемеси, затова

просто искам да се отърва от Трей, преди да се сблъскат лице в лице. Това е последното, от

което се нуждая тази вечер. Отивам до вратата, но не я отключвам.

— Утре ще поговорим за това — казвам през вратата. — Нуждая се от време, Трей.

Минават няколко секунди, преди да чуя отговора му.

— Добре. Утре.

Глава 20

ОУЕН

Спирам в закрития паркинг срещу нейната сграда, за да не види Трей колата ми.

Слизам от колата, тичешком прекосявам улицата и продължавам да бягам, докато не се

озовавам пред входната врата на апартамента й.

— Обърн! — викам и не спирам да чукам. — Обърн, пусни ме да вляза!

Чувам как ключалките се отварят една по една и с всяко изщракване ставам все по-

нервен. Когато тя най-после отваря вратата и я виждам да стои пред мен, всяка част от мен

въздъхва облекчено, дори сърцето ми.

По страните й се виждат следи от сълзи. Двете секунди, които са ми нужни, за да вляза в

апартамента и да я сграбча в обятията си, ми се струват цяла вечност.

— Добре ли си?

Тя обвива ръце около мен, а аз се пресягам назад, за да затворя вратата. Заключвам,

сетне притискам Обърн силно до гърдите си. Тя кима.

— Добре съм.

Ала гласът й е едва доловим шепот, сякаш е ужасена. Отдръпвам я от себе си на една

ръка разстояние и я оглеждам.

Косата й е в пълен безпорядък.

Ризата й е скъсана.

Устната й кърви.

Тя клати глава, отвръщайки ми с мълчаливо „не“. Тя вижда яростта в очите ми, когато се

извръщам и започвам да отключвам вратата.

Той може да прави с мен каквото пожелае. Но когато става дума за нея, тегля чертата.

Обърн хваща ръцете ми и ме дърпа от вратата.

— Оуен, спри. — Отварям вратата и пристъпвам в коридора, но тя застава пред мен и

слага ръце върху гърдите ми. — Сега си ядосан. Първо се успокой. Моля те.

Вдишвам и издишвам дълбоко, опитвайки се да се овладея. Но само защото тя каза

„моля те“. Надявам се никога да не узнае, че само една нейна молба може да ме накара да