Не съм сигурен колко време е минало. Един ден. Два дни. Мисля, че спрях три пъти, за

да хапна нещо. Знам единствено, че отвън е тъмно.

Но най-после свърших.

Рядко чувствам, че някоя от картините ми е завършена. Винаги има нещо, което искам

да добавя, няколко щриха с четката или друг цвят. Но при всяка картина настъпва момент,

когато просто трябва да спра и да я приема такава, каквато е.

Сега е моментът с тази картина. Това навярно е най-реалистичната картина, която

някога съм рисувал върху платно.

Изражението й е точно такова, каквото искам да го запомня. Не е щастливо. Всъщност

тя изглежда малко тъжна. Искам да мисля, че лицето й ще добива същото изражение всеки

път, когато тя мисли за мен. Изражение, което издава колко силно й липсвам. Дори когато не

бива.

Отнасям картината до стената. Намирам признанието, което тя е оставила върху

възглавницата ми тази сутрин, и го прикрепвам на стената до лицето й. Изваждам кутията с

признанията, които тя ми оставяше през последните няколко седмици, и ги прикрепвам

около картината.

Правя крачка назад и се взирам в единственото, което ми остана от нея.

* * *