сбогуваше с мен, изглеждаше притеснен да ме остави. Няколко пъти ме попита за графика

ми и какви планове имам за почивните дни. Лидия заминаваше с Ей Джей в Пасадена на

гости на семейството си. Ако днес не бях на работа, щях да отида с тях.

Но аз не заминах и сега бях свободна през целия уикенд; мисля, че точно това изнервяше

Трей. Той очевидно имаше проблеми е доверието, когато ставаше дума за Оуен.

И с основание. В крайна сметка, два часа след като Трей бе напуснал Далас, аз стоя

пред ателието на Оуен. Всеки ден минавам покрай сградата и незабелязано пускам по едно

листче в процепа. През изминалите няколко седмици съм оставила повече от двайсет

признания. Знам, че той е отрупан с признания, така че няма откъде да разбере кои са моите.

Но когато ги оставям, се чувствам по-добре. Повечето от признанията са банални неща,

които нямат нищо общо е него. Обикновено са свързани с Ей Джей и аз никога не ги пиша по

такъв начин, че Оуен да разбере, че съм била аз. Сигурна съм, че той никога няма да се

досети, че аз ги пускам. Но за мен това е като терапия.

Поглеждам към признанието, което току-що съм написала.

Мисля за теб всеки път, когато той ме целува.

Сгъвам го и го пъхвам в процепа, преди да съм размислила. След вчерашната ни среща в

магазина, аз все още усещам присъствието му. Искам отново да чуя гласа му. Искам отново да

видя усмивката му. Не спирам да се убеждавам, че това признание е просто затваряне на

страницата, един окончателен завършек, за да продължа напред е Трей, но знам, че го правя

по чисто егоистични причини.

Измъквам друго листче от чантата и бързо надрасквам думите.

Този уикенд той е извън града.

Мушвам листчето в процепа, дори без да го сгъвам. Веднага щом изчезва от погледа ми,

гърдите ми се стягат и аз мигом съжалявам, че съм го написала. Това не беше признание;

беше покана. Покана, която трябва да отменя. Веднага. Аз не съм такова момиче.

Защо го направих?

Опитвам се да промуша пръстите си през процепа, макар да знам, че бележката вече е

паднала на пода. Грабвам друго листче от чантата и пиша нещо, което да поправи

последното признание.

Не обръщай внимание на онова признание. Не беше покана. Не знам защо го написах.

Пъхам листчето през процепа и този път съжалявам още повече. Сега просто изглеждам

като пълна идиотка. Отново късам друг лист хартия и пиша, осъзнавайки, че някак си трябва

да си забраня да приближавам до хартия и химикалка.

Наистина би трябвало да намериш начин хората да си вземат обратно признанията,

Оуен. Например да им ги връщаш, ако на двайсет и втората секунда размислят.

Пъхам и тази бележка през процепа на вратата и натиквам хартията и химикалката в

чантата си.

Какво бях направила току-що?

Плъзгам дръжката на чантата върху рамото си и продължавам по пътя към салона. Кълна

се, че това е най-срамното нещо, което съм правила. Може би той няма да ги прочете до

понеделник и уикендът ще свърши.

* * *

Изминали са осем часа от сутрешния ми гаф, докато минавах покрай ателието на Оуен.

Имах на разположение доста време да помисля как изобщо ми бе хрумнало да му оставям да

чете нещо подобно. Знам, че това беше моментна слабост, но от моя страна не беше честно

да му го причинявам. Ако в него наистина са се появили чувства към мен за краткото време,

през което се познавахме, той с нищо не може да промени решението ми да не бъда с него. И

ето че сега аз се появявам и оставям глупави бележки, както правех през последните няколко

седмици, макар че днес за пръв път оставих признание, което засяга нас двамата.

Но аз вече взех решение и макар да не споделям чувствата на Трей, никога няма да го

предам. След като веднъж съм дала обещание някому, аз съм от тези хора, които го спазват.

С Трей бяхме обсъдили въпроса да не се срещаме с други хора, макар за мен това да не

означава непременно, че двамата с него сме заедно. Следователно, трябва да намеря някакъв

начин да забравя Оуен. Трябва да престана да се тревожа за него. Трябва да престана да

минавам край ателието му, след като знам, че мога да стигна до работата и по друг път.

Трябва да съсредоточа цялото си внимание и енергия върху отношенията ми с Трей, защото

ако искам Трей да присъства в живота на Ей Джей, съм длъжна да посветя всичките си сили

да направя тази връзка успешна.

А и Трей винаги е бил добър към мен. Вярно е, че вчерашният му пристъп на ревност на

паркинга много ме изплаши, но не мога да го виня. Гледката на нас двамата с Оуен заедно

навярно го е изпълнила с неувереност и е съвсем естествено да побеснее. Освен това той е

добър с Ей Джей. Може да ни осигури начин на живот, какъвто аз не мога. Не мога да посоча

нито една причина защо да не положа всички усилия между нас да се получи, с изключение

на собствения ми егоизъм.

— Аз тръгвам — казва Дона и надниква иззад ъгъла. — Имаш ли нещо против да

заключиш сама?

Дона е най-новата ни колежка и вече две седмици работи в салона. Тя вече има повече

клиенти от мен и работи много по-добре. Не че аз съм лоша в работата си, просто не съм

толкова страхотна. Трудно е да бъдеш страхотен, когато правиш нещо, което мразиш.

— Няма проблем.

Тя ми казва „довиждане“, а аз довършвам миенето на купичките за боя в умивалника.

Няколко минути след като тя си тръгва, звънчето над вратата иззвънява, знак, че някой е

влязъл в салона. Излизам иззад паравана, за да кажа на новодошлия, че сме приключили за

деня, но думите ми засядат в гърлото, когато го виждам.

Той стои до входната врата, оглеждайки салона. Когато погледът му се спира върху мен,

песента, звучаща от тонколоните над главите ни, свършва и в помещението се възцарява

тежка тишина.

Ако можех да почувствам към Трей дори частица от това, което ме кара да изпитвам

Оуен, просто като стои в другия край на салона, навярно щях без никакво колебание да се

постарая да направя връзката ни успешна.

Но аз не се чувствам така с никой друг. Само с Оуен.

Той се запътва към мен със спокойна увереност. Аз не помръдвам. Дори не съм сигурна,

че сърцето ми продължава да бие. Знам, че дробовете ми са застинали, защото не съм поела

нито дъх от мига, в който излязох иззад ъгъла и го видях да стои там.

Той се спира на метър и половина от мен. Погледът му нито за миг не се е отклонил и аз

повече не мога да контролирам задъханото повдигане и спускане на гърдите си.

Присъствието му ми причинява физически смут.

— Здравей — казва той. Изражението му е предпазливо. Не издава никакви емоции. Не

знам дали е ядосан заради признанията ми, но той е тук, значи очевидно е разбрал, че са от

мен. Когато не отвръщам на поздрава му, той поглежда кратко през рамо. Прокарва ръка през

косата си и отново се извръща с лице към мен.

— Имаш ли време за едно подстригване? — пита той.

Погледът ми се отмества към косата му, която е значително по-дълга от последния път,

когато го подстригах.

— Отново ми се доверяваш да те подстрижа? — Смаяна съм от игривостта в гласа си.

Независимо от всички обстоятелства, ми е толкова лесно и непринудено да общувам с него.

— Зависи. Трезва ли си?

Усмихвам се, облекчена, че той може да се шегува насред нашата студена война. Кимам

и соча към дъното на салона, където са умивалниците. Той пристъпва към мен и аз вървя към

него, заобикалям го, отивам до входната врата и я заключвам. Последното, което искам, е да

влезе някой, който не би трябвало да го види тук.

Връщам се в дъното, а той вече седи на същия стол, както тогава, когато последния път

мих косата му. И както тогава, очите му не се откъсват от лицето ми. Проверявам водата,

преди да насоча струята към косата му. След като я намокрям, изливам шампоан върху дланта

си и прокарвам ръце през косата му, обилно насапунисвайки я. За няколко секунди очите му

се затварят и аз се възползвам от възможността да го изпия с поглед.

Той ги отваря веднага щом започвам да изплаквам косата му, а аз припряно отмествам

поглед встрани.

Искам той да каже нещо. Щом е тук, значи има причина. И тя не е за да ме зяпа.

Свършвам с измиването и двамата мълчаливо се отправяме към предната част на салона.

Той сяда на моя стол и аз подсушавам косата му с кърпа. Не съм сигурна дали изобщо дишам,

докато го подстригвам, но правя всичко по силите си, за да се съсредоточа върху прическата,

а не върху него. В салона никога не е било толкова тихо.

И никога толкова шумно.

Не мога да спра мислите, препускащи в главата ми. Мисли за това, колко е прекрасно да

ме целува. Мисли за това, как ме кара да се чувствам, когато ръцете му ме прегръщат. Мисли

за това, как нашите разговори винаги са толкова естествени и истински и аз не искам никога

да свършват.

Когато оформям и последния кичур с ножицата, вчесвам косата му, а после го почиствам

от космите. Свалям предпазната престилка и я изтръсквам. Сгъвам я и я прибирам в