ставаше от леглото, беше в състояние на постоянна агония и депресия. По онова време не

мислех, че моят баща е способен да позволи на нещо толкова малко, като една таблетка,

напълно да го обсеби, но бях наивен. Единственото, което виждах, когато го погледнех, беше

един мъж, който се измъчваше от силни болки и се нуждаеше от помощта ми. Аз бях зад

волана на колата, отнела живота на сина и съпругата му и бих сторил всичко, за да облекча

страданията му. Да поправя някак си случилото се. Дълго време се терзаех от огромно

чувство на вина заради катастрофата, макар да знаех, че баща ми не ме обвинява. Това беше

единствената му правилна реакция: не спираше да повтаря, че аз не съм виновен.

Въпреки това е трудно да не чувстваш вина, когато си само на шестнайсет. Просто исках

да му помогна. Всичко започна, когато на мен самия бяха предписани обезболяващи

лекарства. Беше лесно да се престоря, че изпитвам силни болки в гърба, след толкова тежка

злополука, и точно това направих. След няколко месеца непрекъснати болки той достигна до

състояние, когато дори моите допълнителни таблетки вече не му помагаха.

Тогава моят лекар спря лекарствата ми и отказа да ми даде друга рецепта. Мисля, че той

се досещаше какво става и не желаеше да допринася за пристрастеността на баща ми.

Имах един или двама приятели в училище, които знаеха как да се сдобият с таблетките,

от които татко се нуждаеше, затова започнах да му нося хапчетата от хора, които познавах.

Това продължи две години, докато тези приятели вече станаха достатъчно големи, за да

тарашат запасите на родителите си, или заминаха в колеж. Оттогава се снабдявам от

единствения ми източник — Харисън.

Харисън не е дилър, но заради алкохолиците, които през по-голямата част от деня

киснат в бара, му е по-лесно да узнае с кого да се свърже, когато някой се нуждае от нещо.

Освен това знае, че хапчетата не са за мен и това е единствената причина да ми ги дава.

Сега, след като знае, че съм бил в затвора заради таблетките, с които той е снабдявал

татко, отказва повече да ми ги осигурява. Харисън е вън от играта и аз се надявах, че това ще

бъде краят на зависимостта на баща ми, защото това означаваше край на доставките от

Харисън.

Но ето че той е тук, с още повече хапчета. Не съм сигурен как се е сдобил с тях, но се

притеснявам, че сега още някой, освен мен и Харисън знае за пристрастеността му. Вече е

станал съвсем безразсъден.

Колкото и да се опитвам да убедя татко да постъпи в рехабилитационна клиника, той се

страхува какво ще се случи с кариерата му, ако това стане обществено достояние. В момента

пристрастеността му е просто едно зло, което разрушава личния му живот. Обаче той почти е

достигнал до повратната точка, когато тя ще съсипе и професионалния му живот. Това е само

въпрос на време, защото алкохолът започва да играе все по-голяма роля, и инцидентите, от

които го измъквам през последната година, стават все по-чести. А аз знам, че

пристрастеността не изчезва от само себе си. С нея или се борят активно, или активно я

подхранват. А точно в момента той не прави никакво усилие, за да се пребори с нея.

Отварям капачката, изсипвам таблетките в дланта си и започвам да ги броя.

— Оуен? — мърмори баща ми. Надига се и сяда на дивана. Гледа внимателно

таблетките в ръката ми, повече заинтересуван какво ще направя с тях, отколкото от факта, че

съм освободен предсрочно.

Оставям хапчетата до мен върху масичката за кафе. Притискам ръце между коленете си

и се усмихвам на баща си.

— Наскоро се запознах с едно момиче.

Изражението на татко е достатъчно красноречиво. Той е напълно объркан.

— Казва се Обърн.

Ставам и отивам до полицата над камината. Взирам се в последната семейна снимка,

която сме си направили. Беше повече от година преди злополуката и аз ненавиждам, че това

е последният спомен за това, как са изглеждали. Искам да пазя в съзнанието си по-свеж

образ за тях, но спомените избледняват много по-бързо от фотографиите.

— Това е добре, Оуен — мънка баща ми. — Но вече минава полунощ. Не можеше ли да

ми го кажеш утре?

Връщам се към мястото, където седи той, но този път не сядам. Вместо това се взирам в

него от горе надолу. Гледам надолу към този мъж, който някога беше моят баща.

— Вярваш ли в съдбата, татко?

Той примигва.

— Докато не видях това момиче, аз не вярвах. Но тя промени това в секундата, когато

ми каза името си. — Предъвквам за кратко вътрешната страна на бузата си, преди да

продължа. Искам да му дам време, за да осмисли всичко, което казвам. — Тя има същото

презиме като моето.

Той повдига вежди над кръвясалите си очи.

— Да имате еднакви презимена не е задължително съдба, Оуен. Но аз съм щастлив, че

ти си щастлив.

Татко потрива глава, все още недоумявайки защо съм тук. Сигурен съм, че не всяка нощ

един син буди баща си след полунощ, изтръгвайки го от глъбините на наркотичния сън, за да

му дрънка възторжено за момичето, което е срещнал.

— Знаеш ли кое е най-хубавото у нея?

Татко свива рамене. Знам, че едва се сдържа да не ми каже да вървя по дяволите, но

дори той осъзнава, че е проява на лош вкус да пратиш по дяволите някой, който току-що е

излязъл от затвора, където е прекарал един месец заради теб.

— Тя има син.

Това малко го разсънва. Той ме поглежда.

— Твой ли е?

Не отговарям на въпроса му. Ако ме беше слушал, щеше да чуе, когато му казах, че съм се

запознал наскоро с нея. При всички случаи, официално.

Сядам пред него. Впервам поглед право в очите му.

— Не. Не е мой. Но ако беше, гарантирам ти, че никога нямаше да го поставям в такива

ситуации, в които ме поставяше ти през последните няколко години.

Татко забива поглед в пода.

— Оуен… — подема, — аз никога не съм те молил да…

— Никога не си ме молил и да не го правя! — крещя аз. Отново ставам и се взирам от

горе надолу в него. Никога досега не съм изпитвал такъв гняв към него. И това не ми харесва.

Грабвам шишенцето с таблетките и отивам в кухнята. Изсипвам ги в умивалника и

пускам водата. Когато всички хапчета изчезват в канала, се отправям към кабинета му. Чувам

го как идва след мен, когато разбира какво правя.

— Оуен! — крещи той.

Знам, че той с някакви юридически хватки се сдобива с известни количества, освен

това, което успявам да му доставя, затова отивам зад бюрото и издърпвам чекмеджето.

Откривам още едно полупълно шишенце с хапчета. Той е достатъчно благоразумен, за да не

се опитва да ми попречи с физическа сила, затова отстъпва настрани, като не спира да ме

умолява да не правя това.

— Оуен, знаеш, че се нуждая от тях. Знаеш какво се случва, когато не ги пия.

Този път не го слушам. Изсипвам хапчетата в канала, отблъсквайки го от себе си, докато

се опитва да ми попречи.

— Нуждая се от тях! — вие той отново и отново, опитвайки се да ги сграбчи, докато

изчезват в канала. Дори успява да улови едно между пръстите си и го пъхва в устата. От тази

гледка стомахът ми се преобръща. Когато е толкова отчаян и слаб, той дори не прилича на

човешко същество.

Когато и последното хапче е изчезнало, аз се извръщам с лице към него. Той е толкова

засрамен, че не ме поглежда. Отпуска лакти върху плота и обхваща главата си с ръце.

Пристъпвам крачка към него, облягам се на плота и спокойно заговарям:

— Наблюдавах я със сина й. Видях какво пожертва заради него. Видях на какво е готов

един родител, за да осигури възможно най-добрия живот за детето си. И когато я виждам с

него, аз мисля за теб и мен и за това колко сме сбъркани ние двамата, татко. Сбъркани от

онази нощ. И всеки един миг оттогава, единственото, което съм искал, е да те видя как се

опитваш да се съвземеш, да станеш по-добре. Ала напразно. Става все по-зле и аз повече не

мога да седя тук и да бъда част от това. Ти се самоубиваш и аз повече няма да позволя на

вината, заради това, че те гледам да страдаш, да бъде оправдание за нещата, които правя за

теб.

Обръщам се и се насочвам към входната врата, но преди това приближавам до полицата

над камината и вземам рамкираната фотография. Отминавам го и излизам от къщата.

— Оуен, почакай!

Спирам, преди да сляза по стълбите и се извръщам към него. Той стои на прага, в

очакване пак да се разкрещя. Не го правя. В секундата, когато виждам безжизнените му очи,

вината отново се просмуква в душата ми.

— Почакай — повтаря той.

Дори не съм сигурен, че той знае за какво ме моли. Той просто знае, че никога досега не

е виждал тази страна от мен. Решителната страна.

— Не мога да чакам, татко. Чаках години. Повече няма какво да ти дам.

Обръщам се и се отдалечавам от него.

Глава 17

ОБЪРН

— Ей Джей, какво искаш — шоколадов или боровинков чипс?

Ние пазаруваме. Ей Джей, Трей и аз. Последният път бях в „Таргет“ с Оуен, а оттогава