очаквал тя да дойде на свиждане, докато съм в затвора, ала все пак се надявах, че това може

да се случи и тази вяра ми помогна да бъда по-позитивен, отколкото бих бил иначе.

Когато влязох в стаята за свиждания и видях Трей да стои там, отначало реших, че е тук

заради някой друг. Но след като гневният му поглед се насочи към мен, всичко стана ясно.

Отидох до стола и седнах, а той направи същото.

Трей се взира няколко минути в мен, без да каже нито дума. Аз също го гледах. Не знам

дали той си е мислил, че ме е изплашил достатъчно със самото си присъствие, но продължи

да мълчи. Просто седя цели десет минути на стола, без да откъсва поглед от мен.

Аз не трепнах нито за миг. Няколко пъти ме напушваше смях, но се сдържах. Накрая той

се изправи, но аз останах седнал. Трей заобиколи масата и сякаш щеше да се насочи към

изхода зад мен, но вместо това се спря и сведе поглед към мен.

— Стой по-далеч от моето момиче, Оуен.

В този миг аз отместих поглед. Не защото ме бе ядосал или изнервил, а защото думите

му ми подействаха като жесток удар в корема. Последното, което исках да чуя, беше той да

нарича Обърн „свое момиче“. И това нямаше нищо общо с моята ревност, а само с

инстинктите ми относно Трей.

И макар да съм длъжен да призная, че се мразя, задето дотолкова прецаках живота си,

че щеше да се отрази зле върху нас, ако бяхме заедно, още повече ненавиждам факта, че

заради моите действия Трей щеше да получи Обърн. Защото тя заслужава по-добър мъж.

Много по-добър.

Тя заслужава мен.

Само ако и тя го знаеше.

Тя се взира в мен, сякаш иска да ме прегърне. Сякаш иска да ме целуне. И повярвайте

ми, ако в момента бе направила едно от тези неща, щях да бъда повече от щастлив.

Тя стои, отпуснала ръце покрай тялото, като че ли не знае къде да ги дене. Вдига

дясната си ръка към гърдите и обхваща бицепса на лявата. Свежда поглед към краката си.

— Ти си добре — прозвучава неуверено гласът й.

Не съм сигурен дали задава въпрос, или е просто констатация. Въпреки това кимам.

Обърн изпуска лека въздишка с облекчение, което не очаквах. Не мислех, че тя ще се тревожи

за мен. Надявах се, но да се надяваш и да го видиш са две различни неща.

Не знам какво точно се случи в тази секунда, но и двамата едновременно правим крачка

напред. Нито един от нас не спира, ръцете й се обвиват около шията ми, а моите около

кръста й и двамата се вкопчваме в здрава прегръдка.

Свеждам глава към врата й и вдъхвам уханието й. Ако уханието й имаше цвят, щеше да е

розово. Сладко и невинно, като дъх на рози.

След дълга, но въпреки това твърде кратка прегръдка, тя отстъпва назад и улавя ръката

ми. Тегли ме към стаята си и аз я следвам. Когато отваря вратата, погледът ми попада върху

синята палатка, все още разпъната до леглото й. Тя не я е събрала и това ме кара да се

усмихна. Обърн затваря вратата на спалнята, грабва възглавници от леглото и ми се усмихва

нежно, докато ги мята в палатката и пропълзява вътре.

Ляга в палатката, а аз също се мушвам вътре и се излягам до нея. Ние сме с лице един

към друг и няколко мига само се гледаме. Накрая вдигам ръка и отмятам кичур коса от

челото й, но забелязвам, че тя лекичко се отдръпва. Отпускам ръка.

Като че ли тя не желае да започне разговор, защото знае, че първото, което трябва да

обсъдим, са отношенията й с Трей. Не искам да я поставям в неудобно положение, но в

същото време трябва да знам истината. Прокашлям се и с усилие изричам въпроса, който не

искам да задавам.

— Сега с него ли си?

Това са първите думи, които съм й казал, след като преди месец се сбогувахме.

Ненавиждам се, задето избрах точно тези думи. Трябваше да кажа: „Липсваше ми“ или

„Много си красива“. Трябваше да изрека думи, които биха й се понравили, ала вместо това

изтърсих тези, които й е трудно да чуе. Знам, че е така, защото тя свежда очи и вече не ме

гледа.

— Сложно е — промълвява.

Само ако знаеше.

— Обичаш ли го?

Обърн тутакси клати отрицателно глава. Това ме изпълва с облекчение, но ми е болно, че

тя е с някого поради грешна причина.

— Защо си с него?

Сега Обърн ме гледа в очите и изражението й се втвърдява.

— Поради същата причина, заради която не мога да бъда с теб. — Замълчава. — Ей

Джей.

Това навярно е единственото, което не искам да чуя, защото е единственото, над което

нямам контрол.

— Той те доближава до Ей Джей, а с мен е точно обратното.

Обърн кимва едва-едва.

— Изпитваш ли нещо към него? Изобщо някакво чувство?

Тя затваря очи, сякаш се срамува.

— Както казах… сложно е.

Протягам ръка и вземам нейната. Поднасям я към устните си и я целувам.

— Обърн, погледни ме.

Тя ме поглежда отново. Повече от всичко на света искам да се наведа и да я целуна. Ала

това е последното, което й е нужно. То още повече ще усложни живота й.

— Съжалявам — шепне тя.

Аз мигом клатя глава. Не искам да чувам как тя съжалява, задето не можем да бъдем

заедно. Вината за това е моя. Не нейна.

— Разбирам. Никога няма да бъда част от нещо, което би те разделило със сина ти. Но

ти трябва да разбереш, че Трей не е изходът. Той не е добър човек и ти няма да искаш Ей

Джей да израсне, имайки него за пример.

Тя се претъркулва по гръб и се взира нагоре. Не ми харесва, че тя се отдалечава от мен,

но виждам, че думите ми не са изненада за нея. Знам, че тя е наясно с това, що за човек е

Трей.

— Той обича Ей Джей. Добър е с него.

— Колко дълго? — питам я. — Колко дълго мислиш, че ще се преструва, за да те

спечели? Защото няма да продължи дълго, Обърн.

Тя вдига ръце към лицето си и раменете й започват да се тресат. Тутакси я прегръщам и

притискам към гърдите си. Не исках да дойда тук и да я карам да плаче.

— Прости ми — шепна. — Не ти казвам нищо, което ти вече не знаеш. Сигурна съм, че

си претеглила своите възможности и тази е единствената, която те устройва, така че

разбирам. Просто я ненавиждам.

Галя косата й и я целувам по темето. Тя ми позволява да я подържа няколко минути и аз

се наслаждавам на всяка една от тях, защото и двамата знаем, че следващите й думи ще бъдат

за сбогом.

Не искам да ги чуя, затова я целувам още веднъж по темето. Целувам я по бузата, сетне

прокарвам пръсти по брадичката й, накланям лицето й към моето. Навеждам се и нежно

притискам устни о нейните. Не й давам време да размисли. Затварям очи, пускам я и

излизам от палатката.

Тя е направила своя избор и макар това да не е изборът, който някой от нас желае, в

момента е единственият правилен за нея. И аз съм длъжен да уважа решението й.

* * *

Оставям котката в ателието и решавам, че полунощ е най-подходящото време, за да

посетя татко. Той се бе съобразил с молбата ми и докато бях в затвора, не ме посети, нито ми

се обади. Въпреки това бях изненадан, че не дойде на свиждане, но една малка част от мен

се надява, че причината за това е била, че да види сина си да лежи в затвора заради неговите

собствени грешки, би било най-голямото нещастие за него.

През годините се научих да не тая прекалено големи надежди, но ще излъжа, ако кажа,

че всяка частица от мен не се е молила, докато ме няма, той да е бил в рехабилитационен

център.

Предполагам, че може да е заспал, или да отсъства, затова вземам ключа със себе си.

Всички светлини са угасени. Когато влизам в къщата, тутакси виждам лекото сияние от

телевизора. Насочвам се към всекидневната и забелязвам татко да лежи по лице върху

дивана. Залива ме вълна на разочарование, когато разбирам, че не е в рехабилитационен

център, но не мога да отрека и слабата надежда, че лежи на дивана и не диша.

А това не е нещо, което един син трябва да изпитва към баща си.

Присядам върху масичката за кафе, на метър от него.

— Татко.

Той не се събужда веднага. Пресягам се и вземам шишенцето с таблетките. Фактът, че

току-що бях прекарал месец в затвора заради него, би трябвало да е повече от достатъчен, за

да го накара никога повече да не докосва дори едно от тези хапчета. Но като виждам, че не е

бил достатъчен, се изпълвам с желание да изляза от дома му и никога повече да не се върна.

Моят баща е добър човек. Знам го. Ако не беше добър човек, щеше да ми е по-лесно да

си тръгна. Щях отдавна да съм го направил. Но знам, че не може да се контролира. И е така

от години.

След злополуката той изстрада огромна болка, физическа и емоционална. Не му

помогна и това, че през целия месец, докато беше в кома, са му давали силни успокоителни.

Когато най-после се събуди и започна да се възстановява, таблетките бяха единственото,

което облекчаваше болката му. Ала когато започна да се нуждае от по-големи дози, отколкото

му бяха предписани, лекарите отказаха да изпълнят молбата му.

С цели седмици се налагаше да бъда свидетел на страданията му. Той не работеше, не