нещо, което би могло да му навлече неприятности. Затова дори и да е бил толкова глупав, че

да седне тази вечер пиян зад волана, сериозно се съмнявам, че има у себе си каквото и да

било, което би застрашило кариерата му. Небрежно свивам рамене и казвам:

— Действайте.

Просто искам Трей да задоволи жаждата си за отмъщение и после да си върви по пътя.

Трей ни заповядва да застанем до задната част на автомобила и се навежда над предната

седалка. Сега баща ми е нащрек и внимателно го наблюдава. Кърши пръсти и очите му са

пълни със страх. Изражението на лицето му е достатъчно красноречиво и вече се досещам,

че Трей навярно ще намери нещо в тази кола.

— Татко… — прошепвам разочаровано. Очите му срещат моите и в тях се чете дълбоко

съжаление.

Не мога да преброя колко пъти баща ми е обещавал да потърси помощ. Мисля, че е

чакал прекалено дълго.

Татко затваря очи, когато Трей преминава на задната седалка. После излиза и оставя

едно, две, три шишенца с таблетки върху колата. Отваря всяко едно и оглежда съдържанието

им.

[6]

— Прилича на окси — заявява Трей, търкаляйки едно хапче между палеца и

показалеца си. Мести поглед от мен към баща ми. — Някой от вас има ли рецепта за това?

Поглеждам татко, надявайки се от все сърце да има рецепта, макар да знам, че е малко

вероятно.

Трей се усмихва. Копелето се хили, сякаш току-що е попаднало на златна мина. Той

подпира лакти върху колата и започва старателно да връща таблетките една по една в

шишенцата.

— Нали знаете — подхваща, без да гледа към никого от нас, но говорейки на двамата, —

окси се смята за забранен препарат, когато е получен по незаконен път. — Поглежда към

мен. — Е, аз знам, че не си юрист като баща си, така че нека ти го обясня като на

непрофесионалист. — Изправя се и затваря капачките на шишенцата. — В щата Тексас

притежанието на непозволени препарати се смята за престъпление, за което автоматично

присъдата е затвор.

Затварям очи и издишам дълбоко. Това е последното, от което се нуждае татко. Ако

загуби и кариерата си след всичко, което вече е изгубил, той няма да го преживее.

— Предлагам, преди всеки един от двама ви да заговори, да вземете под внимание това,

което ще се случи, ако един адвокат бъде обвинен в престъпление. Почти сигурно е, че това

ще доведе до отнемането на разрешителното му да упражнява адвокатската си професия.

Трей заобикаля колата и застава между баща ми и мен. Оглежда баща ми от горе до долу.

— Помислете за това за секунда. Един адвокат, чиято кариера се основава на защитата

на престъпници, губи всичко и сам става престъпник. Каква ирония. — Трей се обръща с

лице към мен. — Тази вечер работил ли си, Джентри?

Накланям глава, смутен от въпроса.

— Ти си собственик на ателие, нали? Днешната вечер не е ли една от тези, когато

отваряш?

Ненавиждам това, че той знае за ателието ми. Ненавиждам още повече, че ме разпитва

за него.

Кимвам.

— Да. Първият четвъртък от всеки месец.

Той пристъпва по-близо.

— Така си и мислех — процежда. Търкаля трите шишенца между ръцете си. — Видях те

по-рано тази вечер да излизаш с някого от ателието. Момиче?

Да не би да ме следи? Защо ще ме следи? И защо разпитва за Обърн?

Гърлото ми пресъхва.

Не мога да повярвам, че до този момент не съм събрал две и две. Разбира се, че Обърн

ще има връзка с Трей. Семейството му навярно е причината тя да се върне в Тексас.

— Аха — потвърждавам, обмисляйки как да омаловажа ситуацията. — Тя работи за мен

тази вечер и аз я изпратих до дома й.

Очите му се присвиват при моя отговор и той кимва.

— Да — казва сухо. — Не ми харесва тя да работи за някой като теб.

Знам, че е ченге, но в момента виждам просто един гадняр. Мускулите ми се стягат, а

погледът му тутакси се свежда към свитите ми в юмруци ръце, отпуснати отстрани до тялото

ми.

— Какво искаш да кажеш с това „някой като мен“?

Очите му срещат моите и той се засмива.

— Е, ние двамата с теб нямаме много добро минало, нали? Ти ме нападна при първата

ни среща. Щом те спрях тази вечер, ти призна, че шофираш в нетрезво състояние. А

сега… — Той поглежда към таблетките в ръцете си. — А сега намирам това в автомобила,

който шофираш.

Баща ми пристъпва напред.

— Тези са…

— Спри! — крещя на татко, прекъсвайки това, което се готви да каже. Знам, че смята да

признае, че са хапчетата са негови, но той не е достатъчно трезвен, за да осъзнае какво ще

причини това на кариерата му.

Трей отново се смее и на мен наистина ми писва да слушам този звук.

— Както и да е — продължава той, — ако тя има нужда някой да я изпраща до дома й,

може да извика мен.

Слага шишенцата върху капака на колата.

— И така, на кого от вас принадлежат тези?

Татко поглежда към мен. Виждам борбата в очите му, защото той не знае какво да каже.

Не му давам тази възможност.

— Мои са.

Затварям очи и мисля за Обърн, защото този момент и косвената заплаха на Трей да стоя

по-далеч от нея ще отнемат всички шансове, които бихме могли да имаме.

Мамка му.

Бузата ми среща студения метал на капака.

— Имате право да запазите мълчание…

Ръцете ми са извити на гърба и белезниците щракват около китките ми.

Втора част

Глава 15

ОБЪРН

Изминаха двайсет и осем дни, откакто Оуен бе осъден на три месеца затвор. Много

неща се случиха за тези двайсет и осем дни.

Аз подпъхвам одеялото под Ей Джей и се навеждам, за да го целуна по челото.

— Ще те видя утре след училище, нали?

Ей Джей ми се усмихва. Всеки път, когато го прави, сърцето ми се разтапя. Той толкова

много прилича на Адам. С изключение на лекия червеникав оттенък в кестенявата си коса,

всичко останало е наследил от Адам, дори мимиките и маниерите.

— Ще останеш ли да вечеряш с нас?

Аз кимам и отново го прегръщам. Да се сбогувам с него и да знам, че той не спи в

леглото в моя дом, е най-голямата ми мъка. Аз би трябвало да го слагам да спи в дома, в

който живеем заедно.

Но каквото и да е казал Трей на Лидия, имаше ефект, защото вече идвам повечето вечери

през седмицата и тя не е казала нито една лоша дума за мен.

— Готова ли си? — чувам гласа на Трей зад гърба си.

— Лека нощ, Ей Джей. Винаги ще те обичам.

Той се усмихва.

— Лека нощ, мамо. Винаги ще те обичам.

Гася светлината, излизам от стаята и затварям вратата. Трей посяга към ръката ми и

преплита пръсти с моите, докато вървим към всекидневната. Свеждам поглед към

съединените ни ръце и не чувствам нищо друго, освен вина. През изминалите няколко

седмици се опитвах да отговоря с взаимност на чувствата, които той изпива към мен, но

колкото и да се стараех, досега не се получава.

Прекосяваме всекидневната, където Лидия седи на дивана. Погледът й тутакси се

насочва към ръцете ни. Тя се усмихва кратко и аз не съм сигурна какво означава тази

усмивка. Трей каза, че тя изобщо не е реагирала, когато миналата седмица я е осведомил, че

ме извежда на нашата първа официална среща, но аз знам, че Лидия има свое мнение по

въпроса. Почти бях уверена, че тя ще бъде щастлива, защото близките ми отношения с Трей

ще ме обвържат и с нея, а това намалява опасността да взема Ей Джей и да се преместя в

Портланд.

— Тази вечер на работа ли си? — пита тя сина си.

Той кима, пуска ръката ми и посяга към ключа на дрешника в коридора.

— През следващите три седмици съм нощна смяна — пояснява Трей. Пъха ключа в

ключалката на вратата и изважда оръжието си от касетката.

Вниманието ми се насочва от Трей към снимката на Адам, висяща на стената във

всекидневната. На нея е на не повече от четиринайсет. Всеки път, когато идвам тук, с все

сили се старая да не я поглеждам, но винаги съм изумена от огромната прилика на Ей Джей

с баща му. Колкото повече расте Ей Джей, толкова повече от чертите на Адам виждам в него.

Но мисълта, че Адам завинаги ще остане на шестнайсет, ме заставя да се питам как ли щеше

да изглежда като възрастен. Ако беше жив сега, дали щеше да прилича на Трей? Дали Ей

Джей ще прилича на Трей?

— Обърн.

Гласът на Трей прозвучава толкова близо, че неволно подскачам. Когато го поглеждам,

той стрелва кратък поглед към снимката на Адам, сетне се обръща и се запътва към входната

врата. Изглежда разочарован, че стоях тук и се взирах в снимката, а това ме кара да се

чувствам донякъде виновна. Знам, че за него щеше да бъде още по-трудно, ако подозираше

колко силни са все още чувствата ми към брат му.

— Лека нощ, Лидия — казвам и се отправям към вратата.

Тя се усмихва, но в усмивката й има нещо странно. Сякаш ме обвинява. Може да греша и

да ми тежи на съвестта, но не мога да превъзмогна усещането, че тя изпитва негодувание към