я целуна. Да я вдигна на ръце и да я отнеса в леглото. Искам да й призная всички неща,

запечатани в душата ми като в бутилка, откакто тя се появи на прага ми.

Желая всичко това толкова отчаяно, че съм готов да сторя последното нещо, което

искам: да забавя темпото, за да не я изплаша.

— Искам да те видя отново — прошепвам.

Когато тя отвръща, добре“, ми е нужна цялата воля, за да не я сграбча и да не я завъртя

към мен. Някак си успявам да остана спокоен и овладян, дори когато тя ме изпраща до

вратата и двамата се сбогуваме.

И когато Обърн най-после затваря вратата за последен път, аз искам отново да почукам.

Искам да я отвори за четвърти път, за да мога да докосна с устни нейните, да почувствам

обещанията за нашето бъдеще.

Докато се колебая дали да си тръгна и да почакам до утре, или да се върна и да я

накарам да отвори вратата, за да я целуна тази вечер, телефонът взема решението вместо

мен. Изваждам го от джоба си и отговарям на обаждането на татко.

— Добре ли си? — питам го.

— Оуен… мамка му… това…

По гласа му разбирам, че е пиян. Той промърморва нещо неразбираемо и после… нищо.

— Татко?

Мълчание. Когато излизам от жилищната сграда, закривам с ръка другото ухо, за да го

чувам по-добре.

— Татко! — крещя.

Чувам някакво шумолене и някакво мърморене.

— Знам, че не биваше да го правя… прости ми, Оуен, просто не можах…

Затварям очи и се опитвам да се овладея, но в думите му няма смисъл.

— Кажи ми къде си. Вече съм на път.

Той смотолевя името на улица, недалеч от дома му. Казвам му да не мърда оттам и

пробягвам целия път до апартамента си, за да взема колата.

Нямам представа какво ще заваря, когато стигна при него. Само се надявам да не е

извършил нещо глупаво, заради което могат да го арестуват. Досега звездите сякаш бяха на

негова страна, но никой не може да има толкова много късмет като него и да продължава да

се измъква безнаказано.

* * *

Когато завивам по улицата, не виждам нищо. Тук-там има няколко пръснати къщи, но

като цяло районът е пуст, близо до квартала, където баща ми живее. Когато стигам до края на

пътя, най-сетне виждам колата му. Явно е забил автомобила в канавката.

Спирам отстрани на пътя и слизам от колата, за да видя как е той. Приближавам към

предницата на колата, за да проверя дали не е ударена, но не откривам никаква щета.

Задните фарове светят и изглежда той просто не може да съобрази как да се върне отново на

пътя.

Заспал е на предната седалка, а вратите са заключени.

— Татко! — Удрям по прозореца, докато той най-после се събужда. Пипка се непохватно

с бутоните за вратата и смъква прозореца до половината, опитвайки се да отключи вратата.

— Не е този бутон. — Промушвам ръка през прозореца, отключвам вратата и я отварям.

— Отмести се — моля го. Той отпуска глава върху облегалката на колата и ме поглежда с

лице, пълно с разочарование.

— Добре съм — мърмори. — Просто трябваше малко да подремна.

Избутвам го с рамо от шофьорското място. Той пъшка, докато се намества на

пасажерската седалка, после обляга глава на вратата. Печално, но това се превръща в навик.

От миналата година досега, този е третият път, когато се налага да го спасявам. Не беше чак

толкова зле, когато пиеше само успокоителни, за да заглуши болката, но сега ги смесва с

алкохол и е все по-трудно да скрие това от околните.

Опитвам се да подкарам колата, но тя все още е на скорост. Премествам на нулева и с

лекота включвам двигателя. Превключвам на задна и без проблем излизам на шосето.

— Как успя? — изумява се той. — Аз опитах, но не се получи.

— Беше на скорост, татко. Не можеш да запалиш колата, когато е на скорост.

Когато минаваме покрай моята кола, все още спряна отстрани на шосето, насочвам

ключодържателя с дистанционното и я заключвам. Трябва да помоля Харисън да ме вземе и

да ме закара обратно до колата, след като оставя татко у тях.

Изминаваме около километър и половина, когато баща ми започва да плаче. Той се е

свил до прозореца и цялото му тяло се тресе от сълзите. Някога това ме притесняваше, но

вече свикнах. И навярно повече ненавиждам своето безразличие към депресията му много

повече, отколкото самата му депресия.

— Прости ми, Оуен — хлипа той задавено. — Опитах се. Опитах се, опитах се, опитах

се. — Ридае толкова силно, че е все по-трудно да разбирам думите му, но той продължава да

каканиже: — Само още два месеца, това е всичко, което ми е нужно. След това ще потърся

помощ, обещавам.

Продължава да плаче от срам и това е най-тежката част за мен. Мога да понеса

промяната в настроенията му, отчуждението, среднощните обаждания. От години се справям

с това.

Но да гледам сълзите му ме изяжда отвътре. Гледката колко е съкрушен, как все още не

може да преодолее болката от онази нощ, е това, което ме заставя да приемам извиненията

му. Депресията в гласа му връща спомена от онази нощ и колкото и да го ненавиждам за

слабостта му, все пак съм му благодарен и оценявам усилията му да остане жив. Ако бях на

негово място, не съм сигурен, че дори щях да имам желание да живея.

Плачът му мигом секва, когато светлините на полицейската патрулка осветяват

вътрешността на колата. Досега много пъти са ме спирали и знам, че това е правило, когато

някоя кола се намира на пътя в толкова късен час. Но състоянието на баща ми в момента ме

изнервя.

— Татко, остави аз да се оправя с това — казвам, докато спирам в отбивката край

шосето. — Той ще разбере, че си пиян, в мига, в който отвориш уста, за да заговориш.

Той кимва и наблюдава притеснено полицая, който върви към колата.

— Къде е застраховката ти? — питам баща ми, точно когато полицаят приближава до

прозореца. Татко рови непохватно в жабката, докато аз свалям стъклото.

Полицаят тутакси ми се струва познат, но в момента не мога да се сетя кой е. Чак след

като се навежда и ме поглежда право в очите, ми просветва. Мисля, че името му е Трей. Не

мога да повярвам, че го помня.

Страхотно. Спрян съм точно от единствения мъж, когото някога съм удрял.

Той сякаш не ме помни, което е добре.

— Шофьорската книжка и застраховката — нарежда рязко.

Аз вадя шофьорската си книжка от портфейла, а баща ми подава удостоверението за

платена застраховка на колата. Когато ги подавам на Трей, той проверява първо моята

шофьорска книжка. Мигом се подсмихва.

— Оуен Джентри? — Потупва с книжката по колата и се смее. — Леле. Никога не съм

мислил, че отново ще чуя това име.

Прокарвам палци по волана и тръсвам глава. Той определено си спомня. Не е добре.

Трей вдига фенерчето си и осветява вътрешността на колата, плъзгайки лъча по задната

седалка, а сетне го насочва към баща ми. Татко закрива очи с лакът.

— Вие ли сте Калахан?

Баща ми кимва мълчаливо.

Трей отново се смее.

— Е, това се казва неочаквано удоволствие.

Предполагам, че Трей познава баща ми, защото е адвокат и аз не съм сигурен дали точно

в момента това е добра новина. Не е необичайно полицаите да мразят адвокатите,

защитаващи същите престъпниците, които блюстителите на реда арестуват.

Трей отпуска фенерчето и прави крачка назад.

— Излезте от колата, сър. — Думите му са отправени към мен и аз се подчинявам.

Отварям вратата и слизам. Почти мигновено той сграбчва ръката ми и я извива, докато не се

обръщам доброволно и не слагам ръце върху капака на колата. Той започва да ме

претърсва. — Имате ли у себе си нещо, за което трябва да зная?

Какво, по дяволите? Клатя отрицателно глава.

— Не. Просто откарвам баща си до дома му.

— Пили ли сте тази вечер?

Спомням си двете питиета в бара, но това беше преди няколко часа. Не съм сигурен

дали трябва да го споменавам. Моето колебание не му харесва. Той ме обръща и насочва лъча

на фенерчето право в очите ми.

— Колко сте изпили?

Отново поклащам глава и се опитам да отвърна поглед от заслепяващата светлина.

— Само две чаши. Беше доста по-рано.

Той отстъпва назад и заповядва на баща ми да слезе от колата. За щастие, татко успява да

отвори вратата. Поне е достатъчно трезвен да го направи.

— Заобиколете колата — продължава със заповедите Трей. Наблюдава как баща ми се

препъва, докато върви от пасажерската страна на колата към мястото, където стоя,

подпирайки се на колата по време на този преход. Очевидно е пиян и честно да си призная,

не съм сигурен дали е незаконно пътникът да е пиян. Доколкото е известно на Трей, татко не

шофираше.

— Може ли да претърся автомобила?

Стрелвам поглед към баща ми, очаквайки решението му, но той се е облегнал на колата

със затворени очи. Прилича на полузаспал. Размислям дали да откажа претърсването, но

предполагам, че това ще даде на Трей допълнително основание да стане още по-

подозрителен. Освен това баща ми е наясно какви ще са последствията, ако държи в колата