стои на вратата.

— Дежурен ли си тази нощ? — пита Лидия. Трей кимва и се изправя.

— Аха. Всъщност вече трябва да вървя — отвръща той. Поглежда към мен. — Искаш ли

да те закарам до вас?

Свеждам поглед към Ей Джей, все още не съм готова да се разделя с него, но не съм

сигурна дали трябва да направя това, което възнамерявах, докато Ей Джей все още спи в

скута ми. Бях събрала кураж да говоря с Лидия за нашето споразумение и тази вечер ми се

струва подходящото време.

— Всъщност се надявах да поговоря с майка ти, преди да си тръгна — казвам на Трей.

Чувствам, че Лидия ме гледа, но не отвръщам на погледа й. Човек би си помислил, че

след като съм живяла толкова дълго с нея, вече не би трябвало да ме плаши. Обаче е трудно

да не се страхуваш от някого, който държи властта над единственото, което искаш в живота.

— Каквото и да е, може да почака, Обърн — отсича Лидия. — Аз съм изморена, а Трей

трябва да върви на работа.

Прокарвам ръка през косата на Ей Джей. Наследил е косата на баща си. Мека и фина,

като коприна.

— Лидия — подхващам тихо. Поглеждам към нея и стомахът ми се присвива, а сърцето

ми се качва в гърлото. Тя ме пресича всеки път, когато се опитвам да поговоря с нея за това,

но съм длъжна най-после да приключа. — Искам да говоря с теб за попечителството. И ще

ти бъда много признателна, ако можем да го обсъдим тази вечер, защото за мен е убийствено

да не виждам Ей Джей толкова често, колкото съм свикнала.

Когато живеех с тях в Портланд, го виждах всеки ден. Тогава попечителството не беше

такъв проблем, защото всеки ден се връщах от училище в дома, където ме очакваше синът ми.

Въпреки че Лидия имаше крайната дума по всичко, отнасящо се до Ей Джей, аз все още се

чувствах негова майка.

Но откакто преди няколко месеца тя го взе и се премести в Далас, аз се чувствам като

най-лошата майка на света. Почти нямам възможност да го виждам. Всеки път, когато говоря

с него по телефона, плача, след като затворя. Не мога да не си мисля, че тя преднамерено го

отдалечава от мен.

— Обърн, ти знаеш, че си добре дошла да го виждаш по всяко време, когато пожелаеш.

Клатя глава.

— Но тъкмо за това става дума — не се отказвам аз. — Не съм добре дошла. — Гласът

ми е слаб и аз се ненавиждам, че в момента звуча като уплашено дете. — На теб не ти

харесва, когато го посещавам през седмицата и ти дори не му позволи да прекара една нощ с

мен.

Лидия върти очи.

— Имаше основателна причина — заявява. — Как мога да се доверя на хората, които

допускаш в дома си? Последният, който беше спалнята ти, е подсъдим.

Погледът ми се насочва към Трей, но той тутакси се отвръща. Знае, че разказвайки й за

миналото на Оуен, забива клин между Ей Джей и мен. Вижда гнева на лицето ми и

пристъпва във всекидневната.

— Ще сложа Ей Джей да спи — заявява.

Благодарна съм му за това. Ей Джей не бива да се събужда и да чува разговора, който се

води край него в момента. Подавам сина си на Трей и този път се обръщам с лице към

Лидия.

— Не бих му позволила да остане в един апартамент с Ей Джей — отвръщам в своя

защита. — Той дори нямаше да бъде в дома ми, ако знаех, че ще доведеш Ей Джей.

Устните й са стиснати, а очите й представляват две тънки цепки — израз на дълбокото й

неодобрение. Ненавиждам начина, по който ме гледа.

— За какво ме молиш, Обърн? Искаш синът ти да нощува в апартамента ти? Искаш да се

появяваш всяка вечер, преди лягане и да го превъзбудиш до такава степен, че след това той да

не иска да си ляга? — Тя се изправя, изпълнена с раздразнение. — Аз съм отгледала това

момче от раждането му, затова не можеш да очакваш, че ще му позволя да бъде в компанията

на напълно непознати.

Аз също се изправям. Тя няма да се извисява над мен и да ме заставя да се чувствам

малоценна.

— Ние го отгледахме от раждането му, Лидия. Аз бях там на всяка стъпка от живота му.

Той е мой син. Аз съм негова майка. Не съм длъжна да искам разрешение от теб, когато

искам да бъда с него.

Лидия се вторачва в мен. Надявам се, че думите й достигат до съзнанието й и тя ги

осмисля. Не може да не вижда колко е несправедлива.

— Обърн — заговорва тя, лепвайки престорена усмивка на лицето си, — аз съм

отглеждала деца и знам колко са важни редът и графикът за развитието на едно дете. Ако

искаш да го посещаваш, прекрасно. Но ние трябва да изработим по-постоянен график, за да

не му влияеш негативно.

Разтривам лице с ръце, опитвайки се да пропъдя част от разочарованието, което

изпитвам. Издишам дълбоко и спокойно поставям ръце на хълбоците.

— Да му влияя негативно? — изумявам се аз. — Как може собствената му майка да му

влияе негативно, когато всяка вечер го завива в леглото, преди да заспи?

— Той се нуждае от постоянство, Обърн…

— Точно това се опитвам да му дам, Лидия! — избухвам аз. Щом чувам повишения си

глас, тутакси замлъквам. Аз никога не съм й повишавала глас. Нито веднъж.

Трей се връща в стаята и Лидия мести поглед от него към мен.

— Нека Трей те откара у вас — разпорежда се тя. — Вече е късно.

Не се сбогува с мен, нито пита дали разговорът е приключил. Излиза от стаята, сякаш

повече няма какво да се обсъжда, независимо дали аз съм свършила, или не.

— Пфу! — изпъшквам, абсолютно неудовлетворена от протичането на този разговор. Не

само че не й казах, че искам синът ми да живее с мен, но дори не успях да постигна нищо в

своя полза. Тя винаги поучава за „последователност“ и „ред и график“, сякаш се опитвам да

го измъквам посред нощ от леглото, за да го тъпча с палачинки. Искам само да виждам сина

си повече, отколкото тя ми разрешава. Не проумявам как тя може да не вижда каква болка ми

причинява това. Би трябвало да е благодарна, че искам да изпълнявам пълноценно

майчинските си задължения. Сигурна съм, че има други хора в нейното положение, които

биха обичали достатъчно родителите на внуците си, за да им пука за тях.

Смехът на Трей ме изтръгва от мислите ми. Извръщам се към него и виждам, че се хили.

Никога досега в живота си не съм искала толкова силно да изтрия усмивката от нечие

лице. Ако съществува по-неподходящ момент за смях от настоящия, не бих желала да го

преживея.

Той вижда, че не съм във възторг от смеха му, но не го прикрива. Тръсва глава и посяга

към дрешника в коридора, за да си вземе нещата.

— Ти току-що крещя на майка ми — промърморва Трей. — Леле.

Гледам го кръвнишки, докато пристяга кобура на полицейската си униформа.

— Радвам се, че моето положение те забавлява — процеждам равно. Минавам покрай

него и излизам през вратата. Когато стигам до колата му, влизам вътре и затръшвам вратата.

Щом се озовавам сама в мрака, избухвам в сълзи.

Позволявам си да ридая безутешно, докато виждам Трей да излиза от къщата след

няколко минути. Сълзите ми мигом секват и аз избърсвам очи. Когато той вече е в колата, аз

се обръщам към прозореца и се надявам да е достатъчно очевидно, че не съм настроение за

разговор.

Мисля, че той разбира, че ме е ядосал, защото мълчи през целия път, докато пътуваме

към апартамента ми. И макар че трафикът е слаб и няма задръствания, двайсет минути са

много дълго време, когато са прекарани в тишина.

Когато спира пред дома ми, той слиза от колата и ме следва вътре в сградата. Аз все още

съм сърдита, когато стигаме до вратата, но опитът ми да избягам в апартамента, без да му

кажа „довиждане“, е осуетен, когато той сграбчва ръката ми и ме принуждава да се обърна.

— Съжалявам — извинява се Трей. — Не се смеех на твоето положение, Обърн. —

Тръсвам глава, усещайки напрежението, сковаващо челюстта ми. — Аз просто… не знам.

Никой никога не крещи на майка ми и си помислих, че е забавно. — Пристъпва по-близо и

опира ръка на рамката на вратата. — Всъщност— продължава — мисля, че беше секси.

Никога досега не съм те виждал разгневена.

Очите ми срещат неговите.

— Сериозно ли говориш, Трей? — Кълна се в Бог, че ако изобщо някога е съществувал

шанс да го намеря за привлекателен, той току-що напълно го съсипа с коментара си.

Той затваря очи и прави крачка назад. Вдига ръце в знак на капитулация.

— Нямах предвид нищо лошо — оправдава се той. — Беше комплимент. Но ти очевидно

не си в настроение за комплименти, затова може би трябва да опитам друг път.

Приветствам оттеглянето му с кратко махване и се обръщам, за да затворя вратата зад

гърба си. Изминават няколко секунди, преди да чуя Трей да вика името ми през вратата.

— Обърн — казва тихо. — Отвори вратата.

Въртя очи, но се обръщам и отварям. Той стои на прага, скръстил ръце пред гърдите си.

Изражението му се е променило и сега по лицето му се чете съжаление. Трей опира глава

върху рамката на вратата и ми напомня онази нощ, когато Оуен стоеше точно в същата поза.

Харесваше ми много повече, когато Оуен беше тук.

— Ще поговоря с мама — обещава Трей. Думите ме карат да застина и да му отдам