спра.

Но аз знам, че досега тя е прочела бележката ми. Бяха изминали два часа, откакто я

оставих върху възглавницата й и започвам да мисля, че Обърн вече се е отказала от мен. Не я

виня. Колкото и да ми се иска да я убедя, че Трей не е добър за нея, а аз не съм толкова лош,

за какъвто ме смята в момента, имам чувството, че дори няма да имам тази възможност.

Нямам представа какво са й наговорили за мен.

Тъкмо се запътвам към стълбата, когато чувам тихо почукване върху стъклената врата.

Не бързам към вратата. Тичам към нея.

Когато я отварям, очите й срещат за кратко моите. Тя нервно се озърта през рамо, бързо

се вмъква вътре и затваря вратата.

Ненавиждам това. Ненавиждам, че тя се страхува да бъде тук, бои се, че някой може да я

види как влиза в дома ми.

Тя не ми вярва.

Извръща се с лице към мен и аз мразя разочарованието, което сега струи от очите й.

Трябва да поговорим, а не ми се иска да го правим до вратата, затова се пресягам зад нея

и заключвам.

— Благодаря ти, че дойде.

Обърн не отговоря. Чака да кажа нещо друго.

— Ще се качиш ли горе с мен?

Тя поглежда над рамото ми към коридора и кимва. Следва ме, докато прекосявам

ателието и после нагоре по стълбата към апартамента ми. Наистина е невероятно колко са

различни сега нещата помежду ни. Само допреди два часа всичко беше идеално. А сега…

Удивително е как една истина може да отдалечи двама души един от друг.

Отивам в кухнята и й предлагам нещо за пиене. Може би ако й налея питие, разговорът

ще продължи по-дълго. Толкова много неща искам да й обясня, само ако тя ми даде тази

възможност.

Тя не желае питие.

Стои насред стаята и сякаш се бои да ме доближи. Погледът й обхожда всичко наоколо,

като че ли никога не е била тук. Сега, когато знае, ме гледа по друг начин.

Мълчаливо я наблюдавам, докато тя се оглежда. Накрая очите й отново срещат моите.

Настъпва дълга пауза, докато Обърн събира кураж, за да ме попита това, което е дошла да

узнае.

— Зависим ли си, Оуен?

Тя не шикалкави. Прямотата й ме кара да се свия, защото няма нищо по-лесно от

въпрос, на който е нужен ясен и кратък отговор: да или не. И изглежда няма намерение да

чака за обяснение, съдейки по начина, който гледа към стълбата.

— Ако кажа „не“, това ще промени ли нещо между нас?

Обърн ме гледа мълчаливо няколко секунди, после клати глава.

— Не.

Някак си предугаждах, че отговорът й ще бъде точно такъв. И изведнъж вече не

изпитвам необходимост да й обяснявам моята ситуация. Какъв е смисълът щом отговорът ми

няма значение? Ако й разкажа истината, това само още повече ще усложни нещата.

— В затвора ли отиваш? — пита тя. — Затова ли каза, че се местиш?

Накланям бутилката и си наливам чаша вино. Отпивам щедра глътка, преди да кимна в

отговор.

— Навярно. Това е първият ми арест, затова не мисля, че ще отсъствам дълго.

Тя издиша дълбоко и затваря очи. Когато ги отваря, гледа в краката си. Ръцете й се

отпускат на хълбоците и тя продължава да избягва зрителен контакт с мен.

— Искам да получа попечителство над сина си, Оуен. Те ще те използват срещу мен.

— Кои са те?

— Лидия и Трей. — Сега най-после ме гледа. — Те никога няма да ми поверят детето,

ако знаят, че по някакъв начин съм свързана с теб.

Очаквах, че е дошла да се сбогува с мен, но не бях подготвен за болката от раздялата.

Чувствам се като пълен глупак, задето не помислих как ще й се отразят моите действия. Бях

толкова разтревожен какво ще си помисли за мен когато разбере, че до този момент изобщо

не ми хрумна, че това може да застраши отношенията със сина й.

Сипвам си още една чаша вино. Навярно не е добра идея да ме гледа как се наливам с

вино, особено сега, когато знае за ареста ми.

Очаквам да се обърне и да си тръгне, но тя не го прави. Вместо това пристъпва бавно

към мен.

— Ще ти позволят ли да постъпиш в клиника, вместо да отидеш в затвора?

Пресушавам втората чаша вино.

— Не се нуждая от рехабилитация. — Оставям чашата на умивалника.

Виждам огромното й разочарование. Изражението й ми е познато. Достатъчно често

съм виждал този поглед, за да знам какво означава. Не ми харесва как чувствата й толкова

бързо се промениха от желание към мен в съжаление.

— Нямам проблем с наркотиците, Обърн. — Накланям се напред, вече ни дели по-малко

от половин метър. — Но имам проблем с факта, че ти изглежда си обвързана с Трей. Аз може

и да съм с криминално досие, но той е този, с когото трябва да внимаваш, Обърн.

Тя тихо се засмива.

— Той е ченге, Оуен. Ти си на път да влезеш в затвора за притежание на наркотици. На

кого от двама ви да вярвам?

— На инстинктите си — мигом отвръщам.

Тя свежда поглед към ръцете си, скръстени върху барплота. Притиска палците си един о

друг.

— Инстинктът ми подсказва да направя това, което е най-добро за сина ми.

— Именно — съгласявам се аз. — Точно заради това ти казах да се довериш на

инстинктите си.

Тя ме поглежда и аз виждам болката в очите й. Не биваше да я забърквам във всичко

това, знам го. И знам точно какво изпитва, докато ме гледа. Объркване, разочарование, гняв.

Виждам същото всеки път, когато се погледна в огледалото.

Заобикалям барплота и улавям китката й. Притеглям я към гърдите си и я прегръщам. За

няколко секунди тя не се противи. Но после ме отблъсква и твърдо клати глава.

— Не мога.

Две простички думи, но те означават само едно.

Край.

Обърн се обръща и се насочва към стълбата.

— Обърн, почакай — викам след нея.

Тя не чака. Стигам до стълбата и слушам как стъпките й отекват долу в ателието. Това не

биваше да свършва така. Не мога да я пусна в това състояние, защото ако Обърн си тръгне

сега, ще й бъде лесно да не се върне никога повече.

Спускам се тичешком по стъпалата и хуквам след нея. Настигам я точно когато ръката й

вече превърта ключалката на входната врата. Отдръпвам ръката й, завъртам я, а после впивам

устни в нейните.

Глава 13

ОБЪРН

Той ме целува с осъждане, извинение и гняв и някак си всичко е обгърнато от нежност.

Когато езиците ни се срещат, това е само мимолетно бягство от реалността на нашето

сбогуване. И двамата издишаме леко, защото тъкмо така трябва да се усеща целувката.

Коленете ми се подкосяват от допира на устните му до моите.

Аз отвръщам на целувката му, макар да зная, че тя няма да доведе до нищо. Няма да

промени нищо. Няма да поправи нито една от грешките му, но знам също, че може би за

последен път се чувствам така и не желая да се лиша от това вълшебство.

Той ме прегръща, сетне плъзга ръка зад врата ми и заравя пръсти в косата ми. Струва ми

се, че се опитва да запомни всеки миг, всяка емоция от нашата целувка, защото знае, че след

като свърши, това е всичко, което ще му остане. Споменът за нея.

При мисълта за това сбогуване в гърдите ми започва да се надига ярост. Той ми вдъхна

надежда, а после позволи на Трей да я отнеме с истината.

Нашата целувка бързо се изпълва с болка, но не физическа. Колкото повече се целуваме,

толкова повече осъзнаваме какво губим и това боли. Мисълта, че това навярно е

единственият шанс да се натъкна на един от малцината хора на този свят, който може да ме

накара да се чувствам така, а аз вече съм принудена да се откажа от него, ме изпълва с ужас.

Безкрайно се уморих да губя единствените неща в живота, които искам.

Той се отдръпва и ме гледа с очи, забулени от болка. Ръката му, обвиваща тила ми, се

плъзва към бузата ми и палецът му погалва долната ми устна.

— Вече боли.

Устните му отново се сливат с моите в целувка, нежна като кадифе. Оуен бавно извръща

глава, докато устата му не се озовава точно върху ухото ми.

— Това ли е всичко? Така ли ще свърши всичко?

Кимвам, макар че това е последното, което искам да направя. Но това е краят. Дори той

напълно да промени живота си, грешките от миналото му ще продължат да влияят върху

живота ми.

— Понякога не получаваме втори шанс, Оуен. Понякога нещата просто приключват.

Той потръпва.

— Ние не сме имали дори първи шанс.

Искам да му кажа, че вината не е моя; че вината е негова. Но знам, че това му е

известно. Той не ме моли да му дам още един шанс. Просто е разстроен, че всичко вече е

свършило.

Притиска длани върху стъклената врата зад мен, приклещвайки ме с ръцете си.

— Прости ми, Обърн — мълви той. — Ти и без това имаш много проблеми и аз

наистина не съм искал още повече да усложнявам живота ти. — Притиска устни върху

челото ми, после отстъпва две крачки назад и унило кимва. — Разбирам. И съжалявам.

Не мога да понеса болката в очите му, нито примирението в думите му. Пресягам се зад

гърба си, отключвам вратата, сетне се обръщам и си тръгвам.

Чувам как вратата се затваря зад мен и завинаги намразвам този звук. Вдигам юмрук към