— Вместо да постъпя в университет за четири години, реших да се запиша на

едногодишен фризьорски курс. Мислех, че след като завърша и се устроя в собствено

жилище, Лидия ще позволи той да живее с мен. Но три месеца преди да се дипломирам,

съпругът й почина. Тя се премести в Тексас, за да бъде близо до Трей, другия й син. И взе моя

син със себе си.

Оуен въздъхва.

— Затова ли се премести в Тексас? Не си могла да й попречиш да напусне Орегон?

Поклащам отрицателно глава.

— Тя има законно право да го отведе навсякъде, където поиска. Заяви, че Тексас е много

по-добро място да расте едно дете и ако съм желаела най-доброто за Ей Джей, трябвало да

се преместя тук, след като завърша курса. Последното занятие в школата за стилисти беше в

пет часа в петък, и двайсет и четири часа по-късно аз се преместих в този апартамент.

— Ами твоите родители? — пита той. — Те не можаха ли да попречат на това?

Отново поклащам отрицателно глава.

— Родителите ми винаги са подкрепяли решенията ми, но не искаха да се намесват. Те

никога не са били близки с Ей Джей, тъй като напуснах нашия дом и се преместих да живея

с Лидия още когато бях бременна с него. Освен това имаха достатъчно свои грижи. Не можех

да им разкажа за проблемите и разногласията с Лидия, защото това щеше да ги накара да се

почувстват виновни, задето преди години са ми позволили да се преместя.

— Значи просто си се преструвала, че всичко е наред?

Стрелвам поглед към него и кимвам, малко притеснена от това, което може да открия в

очите му. Презрение? Разочарование? Когато очите ни се срещат, не съзирам нито едно от

тези неща. Виждам съчувствие. И може би малко гняв.

— Нали няма да се засегнеш, ако кажа, че ненавиждам Лидия?

Усмихвам се.

— Аз също я ненавиждам — признавам през смях. — Но в същото време я обичам. Тя

обожава Ей Джей не по-малко от мен и знам, че Ей Джей също я обича. И съм й благодарна

за това. Но никога нямаше да й дам пълни попечителски права, ако знаех, че всичко ще

свърши така. Мислех, че тя иска да помогне, но сега разбирам, че използва Ей Джей, за да

замести сина, който е изгубила.

Оуен се плъзва бързо към мен, докато се озоваваме на сантиметри един от друг. Гледаме

се право в очите.

— Ще си го върнеш — заявява убедено. — Няма никаква причина съдията да не се

съгласи да остави детето при майка като теб.

Комплиментът му извиква усмивка на устните ми, макар да зная, че той греши.

— Проучих всичките си възможности. Съдът няма да отнеме детето от някой, който

законно е бил с него от самото му раждане, освен ако има основателна причина. Лидия

никога няма да се съгласи Ей Джей да живее постоянно с мен. Единствената реална

възможност, която имам, е да се старая да й угаждам и да бъда в мир с нея, като

междувременно спестявам всяка стотинка, за да платя на адвоката, който наех, за да ми

помогне. Но дори той не изглежда много обнадежден.

Оуен се подпира на лакът, а с другата си ръка докосва лицето ми. Пръстите му обхождат

нежно бузата ми и неговият допир ме изпълва с желание да затворя очи и да се потопя в това

прекрасно усещане. Ала някак си събирам сили да ги задържа отворени.

— Знаеш ли какво? — усмихва ми се той. — Благодарение на теб, упоритостта току-що

се превърна в любимото ми човешко качество.

Знам, че почти не го познавам, но не ми се иска той да заминава в понеделник. Имам

чувството, че Оуен е единственото хубаво нещо, което ми се е случило, откакто пристигнах в

Тексас.

— Не искам да заминаваш, Оуен.

Той свежда глава и повече не ме гледа. Ръката му се премества на рамото ми и той

прокарва невидима линия с върха на пръста си, проследявайки я с поглед. Изражението му е

извинително и аз разбирам, че тук има нещо повече от обикновено заминаване. Той е

разстроен от нещо много по-важно и аз виждам, че едва се сдържа да не ми го признае. Оуен

крие нещо.

— Не си получил работа — опитвам се да отгатна. — Не заради това заминаваш в

понеделник, нали?

Той все още отбягва погледа ми. Дори не е нужно да ми отговаря, защото мълчанието му

е достатъчно красноречиво. Но въпреки това го прави.

— Не.

— Къде отиваш?

Наблюдавам го как потръпва. Където и да отива, няма да ми каже. Страхува се от това,

което ще си помисля. И честно, аз се боя от това, което мога да чуя. Отрицателните емоции

ми стигат за днес.

Оуен най-после вдига поглед, за да срещне моя, и в очите му са стаени толкова вина и

разкаяние, че съжалих, задето бях повдигнала тази тема. Той отваря уста, за да заговори, но

аз поклащам глава.

— Засега не желая да знам — изричам бързо. — След това ще ми кажеш.

— След кое?

— След този уикенд. Сега не искам да мисля за признания.

Не искам да мисля за Лидия. Нека просто прекараме следващите двайсет и четири часа,

без да мислим за скапания си живот.

Той засиява.

— Идеята ми харесва. Много.

Нашият миг на единение е прекъснат от куркането на червата ми. Притискам засрамено

корема си с длан. Той се смее.

— Аз също съм гладен — признава, сетне излиза от палатката и ми подава ръка, за да се

измъкна и аз.

— Тук ли искаш да хапнем, или при мен?

Клатя глава.

— Не съм сигурна, че мога да издържа да стигна чак до вас — заявявам и се запътвам

към кухнята. — Обичаш ли замразена пица?

* * *

Ние просто приготвяме пица, но никога не съм се забавлявала толкова с друго момче,

освен с Адам. Когато забременееш на петнайсет, нямаш много време за социални контакти,

така че е слабо да се каже, че имам малко опит в общуването с момчета. Преди се изнервях

при мисълта, че мога да се сближа с някого, но Оуен ми оказва противоположно въздействие.

До него се чувствам изключително спокойна.

Майка ми казва, че има хора, които срещаш и тепърва опознаваш, а има и такива, които

виждаш за пръв път и вече познаваш. Имам чувството, че Оуен е от вторите. Нашите

характери си пасват, сякаш сме се познавали през целия си живот. До днес дори не съм

подозирала колко много се нуждая от човек като него в живота си. Някой, който да запълни

дупките, които Лидия бе издълбала в самочувствието ми.

— Ако не бързаше толкова да се дипломираш, каква професия би избрала, вместо

фризьорка?

— Всичко друго — изтърсвам аз. — Всичко!

Оуен се смее. Той се е облегнал на кухненския плот близо до печката, а аз седя върху

барплота насреща му.

— Хич не ме бива за фризьорка. Мразя да слушам за проблемите на другите хора, докато

седят във фризьорския стол. Кълна се, хората приемат прекалено много неща за даденост, а

аз се разстройвам, докато слушам всичките им сълзливи истории.

— Може да се каже, че двамата с теб се занимаваме с една и съща работа — отбелязва

Оуен. — Аз рисувам признания, а ти ги изслушваш.

Кимам в знак на съгласие, но имам чувството, че донякъде съм неблагодарна.

— Има неколцина наистина много добри клиенти. Хора, които с нетърпение очаквам.

Мисля, че не хората са това, което не ми харесва, а фактът, че бях принудена да избера

работа, която не ми е по сърце.

Той внимателно ме изучава за миг.

— Е, добрата новина е, че си още млада. Баща ми често ми казва, че нито едно взето

решение в живота не е за постоянно, с изключение на татуировката.

— О, бих могла да оспоря тази логика — засмивам се. — Ами ти? Винаги ли си искал

да бъдеш художник?

Таймерът на печката звъни и Оуен мигом отваря фурната, за да провери пицата. Бута я

обратно вътре. Знам, че това е само замразена пица, но има нещо възбуждащо да видиш мъж

да се вихри в кухнята.

Той отново се обляга на плота.

— Не съм избирал да ставам художник. Мисля, че рисуването само ме избра.

Харесва ми отговорът му. В същото време малко му завиждам, защото ми се искаше да

имах вроден талант. Нещо, което да ме е избрало, за да не се налага по цял ден да

подстригвам коси.

— Някога мислила ли си да се върнеш в университета? — пита той. — Да учиш нещо,

което наистина те интересува?

Свивам рамене.

— Може би някой ден. Но в момента най-важното в живота ми е Ей Джей.

Той разбиращо се усмихва. Не ми идва наум нито един въпрос, който да му задам,

защото тишината е толкова приятна. Харесва ми как ме гледа, докато стоим мълчаливо.

Усмивката не слиза от лицето му, а погледът му ме обгръща като топло одеяло.

Притискам ръце върху барплота под мен и свеждам поглед към люлеещите ми се крака.

Внезапно ми става трудно да продължа да го наблюдавам, защото се боя, че той ще види

колко много ми харесва това.

Той мълчаливо съкращава разстоянието помежду ни. Прехапвам нервно долната си

устна, защото той идва към мен с явно намерение и не мисля, че този път иска да ми задава

още въпроси. Гледам как дланите му покриват коленете ми и после бавно се плъзгат нагоре.

Ръцете му докосват бедрата ми, докато стигат до хълбоците и спират.

Когато поглеждам в очите му, изцяло потъвам в тях. Той се взира в мен с желание,