Чувам как се отваря ципът на мрежестата преграда и усещам ръката му върху моята,

която после се плъзва под възглавницата ми. Оуен ме привлича към себе си и аз тутакси

понечвам да се отдръпна, но в същото време съм изненадана от спокойствието, което ме

обгръща, когато се озовавам сгушена в прегръдката му. Затварям очи и чакам да последват

въпросите му. Просто ще лежа и ще се наслаждавам на комфорта, докато той го унищожи с

любопитството си.

Ръката му се плъзга нагоре и надолу по моята, нежно ме гали. След няколко минути на

мълчание, Оуен открива пръстите ми и преплита своите с тях.

— Когато бях на шестнайсет — подхваща тихо, — майка ми и по-големият ми брат

загинаха при автомобилна катастрофа. Аз бях зад волана.

Стискам здраво очи. Не мога дори да си представя нещо подобно. Внезапно моите

проблеми ми се струват толкова незначителни, че дори не мога да ги нарека проблеми.

— След злополуката баща ми беше в кома няколко седмици. Бях до него през цялото

време. Не защото обезателно исках да съм редом с него, когато се събуди, а защото не знаех

къде да отида. Нашият дом опустя. Приятелите ми продължаваха да живеят своя живот,

затова след погребението рядко ги виждах. Имах роднини, които в началото ни навестяваха,

но и те постепенно изчезнаха. В края на първия месец бяхме само аз и татко. Бях ужасен от

мисълта, че ако и той умре, нямаше да ми остане нищо, заради което да живея.

Бавно се претъркулвам по гръб и впервам поглед в него.

— Какво се случи?

Оуен протяга ръка и нежно отмята кичур коса от челото ми.

— Очевидно той оживя — тихо отвръща. — Събуди се точно месец след катастрофата. И

колкото и да бях щастлив, че той е добре, не мисля, че осъзнавах реалността, докато не му

разказах какво се бе случило. Той не можеше да си спомни нищо от деня, преди да се случи

злополуката, нито след това. И когато му казах, че мама и Кеъри са мъртви, го видях. Видях

как животът изтича от очите му. И оттогава не съм го видял да се завръща.

Избърсвам сълзите от очите си.

— Съжалявам — едва проронвам.

Той тръсва глава, сякаш не се нуждае от съчувствието ми.

— Недей — отвръща. — Не съм обсебен от това. Катастрофата не беше по моя вина.

Разбира се, те ми липсват и болката по тях не секва, но разбирам, че животът продължава. А

и мама и брат ми не биха искали да използвам смъртта им като извинение. — Пръстите му

нежно се плъзгат надолу по скулата ми, по брадичката. Той не ме гледа в очите. Погледът му

е зареян някъде отвъд мен, сякаш е потънал в размисъл.

— Има дни, когато ми липсват толкова силно, че ме боли ето тук — проронва той, свива

ръка в юмрук и я притиска към гърдите си. — Като че ли някой стиска сърцето ми с мощта

на целия проклет свят.

Кимам, защото знам точно какво има предвид. Така се чувствам всеки път, когато мисля

за Ей Джей и за факта, че не живее с мен.

— Винаги щом започвам да чувствам тази болка в гърдите, си припомням моментите с

тях, за които най-много ми е мъчно. Като например усмивката на мама. Защото каквото и да

се случваше, където и да се намирахме, усмивката й винаги ме успокояваше. Можехме да се

намираме в самия център на войнствена разправия, но беше достатъчно тя да коленичи пред

мен, да ме погледне в очите с онази нейна усмивка и всяка тревога и страх, които ме

терзаеха, тутакси изчезваха. И някак си, дори в най-тежките й дни, когато не й е било до

усмивки, тя въпреки това се усмихваше. Защото за нея нямаше нищо по-важно от щастието.

И това много ми липсва. Понякога ми липсва толкова много, че единственото, което ми

помага да се почувствам по-добре, е да я нарисувам.

Оуен тихо се засмива.

— Имам около двайсетина картини на мама, скрити в килера. Малко е зловещо.

Аз се смея заедно с него, но като виждам колко много той обича майка си, болката в

гърдите ми се завръща и смехът се превръща в гримаса. Това ме кара да се замисля дали

някога Ей Джей ще изпитва същото към мен, след като в момента не съм способна да бъда

майката, каквато искам да съм за него.

Оуен обхваща лицето ми в шепи и се взира в очите ми със сериозно изражение.

— Видях как го гледаше, Обърн. Видях как му се усмихваше. Ти му се усмихваше така,

както някога ми се усмихваше мама. Не ми пука за каква майка те мисли онази жена; аз едва

те познавам, но виждам колко много обичаш онова малко момченце.

Затварям очи и оставям думите му да проникнат в съзнанието ми и да разсеят всяка

мисъл на съмнение, която някога съм допускала за способностите си като майка.

Вече от четири години съм майка.

Четири.

И за всички тези четири години Оуен е първият човек, казал нещо, което ме кара да

чувствам, че съм способна да бъда добра майка. И макар че той почти не ме познава и не

знае нищо за моето положение, аз усещам вярата му в мен в думите, които ми казва.

Простичкият факт, че той вярва в това, което говори, ме кара и аз да повярвам.

— Наистина ли? — тихо питам. Отварям очи и го поглеждам. — Защото понякога ми се

струва, че…

— Недей — прекъсва ме той твърдо и уверено тръсва глава. — Не познавам твоята

история и предполагам, че ако искаше да я узная, щеше да ми разкажеш. Затова няма да те

разпитвам. Но мога убедено да заявя, че преди малко видях една жена, която се възползва от

твоята несигурност. Не й позволявай да те кара да се чувстваш така, Обърн. Ти си добра

майка. Прекрасна майка.

Още една сълза се търкулва по бузата ми и аз бързо извръщам глава. В душата и сърцето

си знам, че мога да бъда добра майка, ако Лидия ми даде тази възможност. Знам, че нямам

вина за всичко, което се случи. Бях на шестнайсет, съвсем млада и неопитна, когато го родих.

Но никога досега не съм знаела колко е хубаво да имаш някой, който ти вярва.

Откритието за съществуването на Ей Джей можеше да накара Оуен светкавично да

изчезне през вратата. Откритието, че нямам попечителски права над сина си, би могло да му

създаде погрешна представа за мен. Но не се случи нито едно от двете. Вместо това той ме

подкрепи. Помогна ми да се почувствам по-добре. А никой друг не е успявал да ме накара да

се чувствам по този начин от деня, в който Адам умря.

Обикновената благодарност не е достатъчна, затова, вместо да говоря, отново се

извръщам към него. Той все още е надвесен над мен и се взира в лицето ми. Обвивам ръка

около врата му и повдигам устни към неговите.

Целувам го нежно. Оуен не ме възпира, но не се опитва да продължи целувката. Просто

я приема и бавно поема дъх. Не разтварям устни и нито един от двама ни не понечва да

задълбочи целувката. Мисля, че и двамата знаем, че тази целувка означава по-скоро

„благодаря“, отколкото „желая те“.

Когато се отдръпвам, очите му са затворени и той изглежда спокоен, както се чувствам и

аз.

Отпускам се отново върху възглавницата и го наблюдавам как бавно отваря очи. Върху

устните му заиграва усмивка, той лежи до мен и двамата се взираме в тавана на палатката.

— Неговият баща беше първото ми гадже — подхващам аз историята на моя живот.

Чувствам се добре, че мога да споделя с него. Не разказвам много на другите хора, но поради

някаква причина искам да се доверя на Оуен.

— Той умря, когато бях на петнайсет. Две седмици по-късно открих, че съм бременна с

Ей Джей. Когато родителите ми научиха, настояваха да направя аборт. Освен за мен, те имаха

да се грижат за още четири деца и им беше трудно да изхранват всички ни. Нямаха

възможност да отглеждат малко бебе, но и аз за нищо на света нямаше да се откажа от сина

си. За щастие, Лидия намери компромисно решение.

Заяви, че ако се съглася официално да й предоставя родителски права над детето, аз

мога да живея с нея и да й помагам в отглеждането му. Искала да е сигурна, че няма да го

дам за осиновяване и отстъпването на пълните попечителски права щяла да й даде тази

увереност. Освен това каза, че така ще може по-лесно да уреди здравните и социални

осигуровки на детето. Не се усъмних в думите й. Бях прекалено млада и не разбирах какво

означава това. Знаех само, че тя е единствената ми гаранция, че мога да задържа Ей Джей,

затова се съгласих. Бях готова да подпиша каквото искаше, ако това означаваше, че мога да

бъда със сина си.

След като Ей Джей се роди, Лидия изцяло пое всичко в свои ръце. Никога не беше

доволна от това, което правех. Накара ме да се почувствам невежа и неспособна. След

известно време и аз започнах да й вярвам, че не ставам за нищо. В крайна сметка бях много

млада, а тя вече бе отгледала деца, затова предположих, че знае много повече от мен. Когато

завърших гимназия, Лидия вече вземаше всички решения за Ей Джей. И едно от тях беше, че

синът ми ще остане при нея, докато уча в колеж.

Оуен напипва ръката ми, притегля я между нас и здраво я стиска. Оценявам

окуражаващия жест, защото това е много трудно признание.