й кажа истината, тя ще я приеме, ще ми повярва и ще разбере, че веднага щом се върна,

всичко ще бъде различно. Може би ако споделя истината, ще имаме шанс да съхраним

нашите отношения и след понеделник.

— Имаш предвид онази нощ, когато не дойдох? — Замълчавам, защото сърцето ми

тупти толкова бързо, че ми е трудно да мисля за каквото и да било. Знам, че трябва да й

призная, но нямам представа как да го направя. Колкото и да се опитвам да й поднеса

информацията в благоприятна светлина, знам, че тя няма да я приеме добре и аз прекрасно я

разбирам. Но се уморих да крия истината.

Обръщам се настрани, с лице към нея. Отварям уста, за да разкрия тайната, но ме

прекъсва почукване на входната врата.

Смутеното изражение на лицето й ми подсказва, че тя не очаква посетители.

— Трябва да отворя. Почакай тук.

Обърн тутакси изпълзява от палатката, а аз отново се претъркулвам по гръб и въздъхвам.

След няколко секунди Обърн се връща в стаята и прикляква пред палатката.

— Оуен.

Гласът й звучи обезумяло и аз се повдигам на лакът, когато тя пъхва глава в палатката.

Очите й са пълни с тревога.

— Трябва да отворя вратата, но моля те, не излизай от стаята, става ли? Ще ти обясня

всичко веднага след като тя си тръгне. Обещавам.

Кимвам, ненавиждайки страха в гласа й. Както и факта, че тя иска да ме скрие от този,

който чака на прага й.

Обърн излиза от стаята и затваря вратата. Отпускам се върху възглавниците и се

заслушвам, уверен, че сега ще чуя едно от признанията й, макар че тя изглежда все още не е

готова да го сподели с мен.

Чувам как се отваря входната врата и първото, което последва, е детски глас.

— Мамче, погледни! Виж какво ми купи баба Лидия.

И тогава до мен долита отговорът й:

— Еха! Точно това, което искаше.

Нима той току-що я нарече „мамче“?

Разнася се влачене на крака по пода.

— Знам, че е много неочаквано — казва женски глас, — но трябваше още преди часове

да сме заминали за Пасадена. Както и да е, свекърва ми беше приета в болница, а Трей е на

дежурство…

— О, не, Лидия… — прекъсва я Обърн.

— О, тя е добре. Отново проблеми с диабета, което нямаше да се случи, ако просто се бе

грижила за себе си, както й казвам. Но тя не го прави и сега очаква цялото семейство да

зареже плановете си, за да се грижи за нея.

Чувам как се завърта дръжката на вратата.

— Ей Джей, не — разнася се гласът на Обърн. — Не влизай в стаята на мама.

— Във всеки случай — продължава жената, — налага се да й занеса някои вещи, но в

интензивното отделение не допускат деца, затова ти трябва да го гледаш за няколко часа.

— Разбира се — отвръща Обърн. — Тук ли?

— Да, нямам време да ви откарам у дома.

— Добре — съгласява се Обърн. Звучи развълнувано. Сякаш не е свикнала жената да й

поверява грижите за детето. Тя е толкова развълнувана, че навярно не е забелязала как Ей

Джей отново отваря вратата на стаята й.

— Ще го взема по-късно довечера — оповестява жената.

— Може да прекара нощта тук — с надежда в гласа предлага Обърн. — Ще го доведа

утре сутринта.

Сега вратата на спалнята е отворена и едно малко момченце се отпуска на колене пред

палатката. Аз се повдигам на лакти и се усмихвам в отговор на усмивката му.

— Защо си в палатката? — пита детето.

Притискам пръст към устните си.

— Шшт.

Той се ухилва и пропълзява в палатката. Изглежда на около четири или пет години и

очите му не са зелени като на Обърн. Ирисите му са с оттенъци на различни цветове. Кафяво,

сиво, зелено. Като платно.

Косата му не притежава нейния уникален цвят, неговата е тъмнокестенява.

Предполагам, че я е наследил от баща си, но откривам у него много от Обърн. Най-вече в

изражението му, което в момента е любопитно.

— Палатката тайна ли е? — пита момченцето.

Кимвам.

— Да. Никой не знае, че палатката е тук, затова трябва да го запазим само между нас

двамата, става ли?

Детето се усмихва и кимва на свой ред, сякаш се вълнува, че има тайна.

— Мога да пазя тайни.

— Това е добре — хваля го аз. — Защото не мускулите правят мъжете силни. А тайните.

Колкото повече тайни пазиш, толкова по-силен ставаш отвътре.

Той се ухилва.

— Искам да съм силен.

Тъкмо понечвам да го помоля да се върне във всекидневната, преди да е привлякъл

вниманието към мен, когато чувам как се отваря вратата на спалнята.

— Ей Джей, ела да прегърнеш баба Лидия — вика го жената. Стъпките й се чуват по-

ясно и очите на момченцето се разширяват.

— Лидия, почакай — разнася се изпълненият с паника глас на Обърн. Но закъснява с

няколко секунди, защото нямам време да прибера краката си в палатката, преди Лидия да

влезе в стаята.

Виждам как жената тутакси се заковава на място. Не мога да видя лицето й, но не е

нужно да съм ясновидец, за да се досетя, че никак не е във възторг от факта, че Ей Джей в

момента е в тази палатка.

— Ей Джей — гласът й е твърд. — Излез от палатката, скъпи.

Ей Джей ми се ухилва и притиска пръст към устата си.

— Аз не съм в палатката, бабо Лидия. Тук няма палатка.

— Лидия, мога да обясня — заговорва Обърн и се навежда. Подканва с жест Ей Джей да

излезе и за секунда очите й срещат моите. — Той е просто приятел. Помагаше ми да

разпънем палатката за Ей Джей.

— Ей Джей, да вървим, скъпи. — Лидия сграбчва ръката на детето и го издърпва от

палатката. — Ти може да нямаш нищо против да позволяваш на сина си да седи в една стая с

напълно непознати, но не и аз.

Виждам разочарованието на Обърн, което я обгръща като пелена. Лицето на Ей Джей

също помръква, когато разбира, че Лидия няма да му позволи да остане. Аз го последвам,

изпълзявам от палатката и се изправям на крака.

— Всичко е наред, аз си тръгвам — опитвам се да я успокоя. — Ние току-що свършихме

с палатката.

Лидия ме оглежда от главата до петите, без да се впечатли от видяното. Иска ми се да я

изгледам по същия начин, но не желая да усложнявам още повече нещата за Обърн. Когато я

разглеждам по-добре, осъзнавам, че съм я виждал и преди. Оттогава е изминало доста време,

но тя ни най-малко не се е променила, само в правата й тъмна коса се забелязват малки сиви

нишки. Все още изглежда безстрастна и заплашителна, както някога.

Извръща се към Ей Джей.

— Ей Джей, вземи си играчката. Трябва да вървим.

Обърн следва по петите Лидия от стаята.

— Лидия, моля те. — Махва с ръка към мен. — Той си тръгва. Ще бъдем само двамата с

Ей Джей, обещавам.

Лидия спира пред входната врата и се обръща към Обърн. Въздъхва кратко.

— Можеш да го видиш в неделя вечерта, Обърн. Наистина всичко е наред. Не биваше да

идвам без предупреждение.

Тя поглежда към Ей Джей над рамото на Обърн.

— Кажи на майка си довиждане, Ей Джей.

Виждам как лицето на Обърн се сгърчва, но само след секунда то засиява в усмивка,

когато тя коленичи пред момченцето. Притегля го към себе си и го прегръща.

— Съжалявам, но трябва да си тръгнеш с баба Лидия. — Отдръпва се от него и прокарва

ръка през косата му. — Ще се видим в неделя вечер.

— Но аз искам да остана тук — с искрено разочарование протестира детето.

Обърн се опитва да го прикрие с усмивка, но аз виждам колко я заболява от думите му.

Разрошва косата му.

— Друг път, обещавам. Мама трябва да става утре рано за работа и на теб няма да ти е

забавно, ако си легнем рано.

— Ще ми е забавно — настоява момченцето. Сочи към спалнята. — Ти имаш палатка и

ние можем да спим в… — Очите на момченцето се насочват към мен и то осъзнава, че току-

що е издало тайната. Поглежда обратно към Обърн и клати глава. — Няма значение, ти

нямаш палатка. Аз съм се объркал, там няма нищо.

Колкото и кофти да се чувствам от случващото се в момента, хлапето ме кара да се

усмихна.

— Ей Джей, да вървим.

Обърн го прегръща здраво, притиска го към гърдите си и му шепне:

— Обичам те. Винаги ще те обичам. — Целува го по челото, а той я целува по бузата,

преди да улови ръката на Лидия. Обърн дори не се обръща, за да се сбогува с Лидия и аз ни

най-малко не я обвинявам. Щом вратата се затваря, тя изпъва рамене, минава покрай мен и

се насочва право към стаята си. Гледам безпомощно как отмята платнището и пропълзява в

палатката.

Стоя до вратата и я слушам как плаче.

Сега всичко си идва на мястото.

Разбирам защо беше толкова разстроена, че Лидия не е дошла на рождения й ден.

Защото това е означавало, че не е могла да го прекара с Ей Джей.

Защо бе казала, че синият е любимият му цвят.

Защо се бе преместила в Тексас, макар че тук изглежда толкова нещастна.

И защо сега за нищо на света не мога да си тръгна от нея. Не и след това, на което

станах свидетел. Не и след като видях колко невероятно силна е обичта й към онова малко

момченце.

Глава 11

ОБЪРН