лицето ми с длани. — Престани да се цупиш. И боиш.

Ухилвам се.

— Има рима.

Обърн се смее звънко. Споменах ли, че я обичам? Не, не съм. Защото това би било

безумно. И невъзможно.

— Аз съм кралица на римите — осведомява ме тя с усмивка. — Най-важното е да

уцелиш момента. — Ръцете й се отпускат върху гърдите ми и тя вдига за миг глава към

тавана на колата, обмисляйки следващите си думи, преди отново да сведе поглед към мен. —

Оуен, не се съмнявай. Все повече те аз желая.

Тя се опитва да бъде прелъстителка и успява, но в същото време не може да възпре смеха

си, което е още по-хубаво.

Таксито спира пред дома й. Тя се пресяга към палатката, но аз взимам лицето й между

шепите си, притеглям я обратно към себе си и доближавам устни към ухото й:

— Да вземеш своя душ върви. И след час се върни. После ти, Обърн Мейсън Рийд, с мен

докрай се наслади.

Когато се отдръпвам и я поглеждам, усмивката й се е стопила. Тя преглъща шумно и

реакцията й на думите ми ме развеселява. Отварям задната врата и тя се изтръгва от

вцепенението.

— Ама и ти си един надувко, Оуен. — Обърн се навежда през седалката и се пресяга за

палатката. След като слиза от таксито, аз й се усмихвам и тя ми отвръща с усмивка, ала нито

един от нас не се сбогува. Ще й кажа сбогом само веднъж и това няма да стане преди

понеделник сутринта.

* * *

Възнамерявам да позвъня на вратата й. Знам, че е минал само час и тя не е имала

достатъчно време, за да стигне до ателието ми, но не мога да спра да се притеснявам как ще

измине сама целия този път. Яд ме е, че се налага да го извървява по два пъти на ден, когато е

на работа.

Не искам да я припирам и не желая тя да си мисли, че съм дошъл, защото не й вярвам.

Може би трябва да седна на предните стъпала и да почакам, докато отвори вратата. Така ще

изглежда, че съм дошъл тъкмо когато тя излиза. Освен това, ако не отвори вратата, тогава

след два часа ще знам, че е размислила. Ако това се случи, просто мога да си тръгна и тя

дори няма да узнае, че съм бил пред дома й.

Ами ако вече е излязла и съм я изпуснал, защото е взела такси? Вече може да е пред

апартамента ми, а аз най-идиотски реших да цъфна тук. Мамка му.

— Искаш ли да влезеш вътре?

Бързо се обръщам и виждам Емъри да стои на прага и да се взира в мен. В едната си

ръка държи чанта, а в другата ключове.

— Обърн още ли е тук?

Емъри кимва и отваря по-широко вратата.

— Тя е в стаята си. Току-що излезе от банята.

Колебая се, не се чувствам удобно да вляза в жилището й без нейно знание. Емъри

долавя нерешителността ми, затова пристъпва няколко крачки навътре в апартамента.

— Обърн! Онзи тип, с който днес обезателно трябва да спиш, е тук! Не полицаят, а

другият!

Полицаят.

Емъри отново извръща лице към мен и кимва, сякаш съм добре дошъл. Бих казал, че я

харесвам, но всеки път, когато тя заговори, споменава за „другия“ тип. Питам се дали той е

този, който обича синия цвят.

От вътрешността на апартамента до мен достига роптаенето на Обърн.

— Кълна се в Бога, Емъри. Трябва да вземаш уроци по поведение в обществото. — Тя се

появява на вратата, а Емъри се измъква от жилището и се запътва към изхода. Косата на

Обърн е мокра и тя се е преоблякла. Пак е с дънки и обикновено потниче, но дрехите й са

различни от онези, с които беше по-рано. Харесва ми небрежният й стил на обличане. Тя ме

оглежда от главата до петите. — Не е минал и час, господин Нетърпеливко.

Не изглежда раздразнена, което е добре. Поканва ме с жест да вляза, затова я следвам в

апартамента.

— Щях да чакам отвън — оправдавам се аз.

Тя влиза в стаята си и след миг се връща с раница в ръце. Захвърля я върху плота, обръща

се и очаквателно ме поглежда.

— Беше ми скучно — обяснявам. — Мислех, че можем заедно да се разходим до

ателието.

Устните й се извиват в усмивка.

— Ти май доста си хлътнал по мен, Оуен. В понеделник няма да ти е леко.

Изрича го, сякаш се шегува, но няма представа колко е права.

— О! — Обърн се обръща към всекидневната и вдига палатката от дивана. — Помогни

ми да я разпънем, преди да тръгнем. — Запътва се към стаята си с палатката в ръце. —

Малка е, няма да отнеме много време.

Клатя глава, напълно объркан, питайки се защо иска да опъне палатката в спалнята си.

Но това, изглежда, не я притеснява, затова не я питам. Защото кое момиче не заслужава да

има палатка в стаята си?

— Искам я ето тук. — Тя ми сочи мястото близо до леглото й, като изритва настрани

постелката за йога. Оглеждам стаята, опитвайки си да разбера колкото може повече неща за

нея, без да задавам въпроси. На стените и върху скрина няма никакви снимки, а вратата на

гардероба е затворена. Изглежда така, като че ли един ден е решила да напусне Портланд и

не е донесла нито една вещ със себе си. Питам се защо е така. Нима не смята да остане тук

за постоянно?

Помагам й да разопакова палатката. В магазина не забелязах, но това наистина е много

малка палатка. Побира двама души и по средата има разделителна преграда. Разпъваме я за

по-малко от пет минути, но очевидно това не е достатъчно за Обърн. Тя отваря гардероба и

вади две одеяла от горната полица. Постила ги в палатката и пропълзява вътре.

— Вземи две възглавници от леглото ми — заръчва ми тя. — Трябва да полежим вътре

за няколко минути, преди да излезем.

Грабвам две възглавници и коленича пред палатката. Бутам ги навътре и тя ги взема от

мен. Отмятам платнището на входа и пропълзявам в палатката, но се нагласявам в моята

половина, вместо да направя това, което наистина искам — да се озова отгоре й.

Прекалено съм голям за палатката и краката ми стърчат навън. Нейните също.

— Мисля, че си купила палатка за анимационни герои.

Тя клати глава и се повдига на лакът.

— Не съм я купила аз, а ти. И това е детска палатка, Оуен. Разбира се, че няма да се

поберем в нея.

Погледът й се отмества към ципа, спускащ се от тавана на палатката.

— Виж. — Обърн хваща водача и започва да затваря ципа. Отгоре се спуска мрежа и тя

продължава да я затваря от двете страни, докато между нас не се образува мрежест екран.

Подпира глава на ръката си и ми се усмихва.

— Сякаш сме в изповедалня.

Аз се претъркулвам настрани, на свой ред отпускам глава върху ръката си и се взирам в

нея.

— Кой от двама ни ще се изповядва?

Тя присвива очи, вдига пръст и сочи към мен.

— Мисля, че спокойно мога да заявя, че ти дължиш на света няколко свои признания.

Вдигам ръка и докосвам пръста й през мрежата. Тя разтваря длан и я притисва към

моята.

— Така ще се наложи да останем тук през цялата нощ, Обърн. Аз имам да правя много

признания.

Бих могъл да й кажа откъде я познавам. Да я накарам да разбере защо изпитвам такова

непреодолимо желание да я защитавам. Но някои тайни ще отнеса в гроба си, а тази

определено е една от тях.

Вместо това, решавам да направя различно признание. Тайна, което не означава толкова

много за мен. Доверявам й нещо безопасно.

— В моя телефон има само три номера. На баща ми, на Харисън и на братовчед ми

Райли, но от шест месеца не съм говорил с него. Това е.

Тя мълчи. Не знае какво да каже, защото кой човек има само три номера в телефона си?

Очевидно някой с проблеми.

— Защо имаш толкова малко номера?

Харесвам очите й. Те са много изразителни и в момента в тях се чете болка заради мен,

защото осъзнава, че тя не е единствената самотна душа в Далас.

— След като завърших гимназия, може да се каже, че поех по свой път. Концентрирах се

върху рисуването и нищо друго. Изгубих старите си контакти, когато преди година си смених

телефона, а след известно време осъзнах, че вече не желая с никого да разговарям. Баба ми и

дядо ми починаха преди години. Имам само един братовчед, но както вече ти казах, ние

почти не общуваме. Освен номерата на Харисън и баща ми, нямам нужда от ничии други

телефонни номера.

Сега пръстите й галят дланта ми. Тя се взира в ръцете си, без да ме поглежда.

— Нека видя телефона ти.

Вадя го от джоба и й го подавам под мрежата, защото й казах истината. Тя може сама да

се убеди в честността ми. Три номера и това е всичко.

Пръстите й се плъзгат няколко минути по екрана, преди да ми върне телефона.

— Ето. Сега са четири.

Свеждам поглед към екрана и чета името й в контактите. Смея се, когато виждам как се

е записала.

Обърн Мейсън-е-най-прекрасното-презиме Рийд.

Прибирам обратно телефона в джоба си и отново докосвам ръката й през мрежата.

— Сега е твой ред — подканвам я.

Тя поклаща глава.

— Ти все още имаш много да наваксваш. Продължавай.

Въздъхвам и се претъркулвам по гръб. Все още не искам да й признавам каквото и да

било, но ме е страх, че ако скоро не излезем от тази палатка, ще й разкажа всичко, което тая в

себе си, и дори това, което тя не желае да чуе. Но навярно така ще е най-добре. Може би ако