знаеше истината, едва ли щеше да ми позволи да държа ръката й, ме кара да съжалявам, че

още отначало я излъгах. Но колкото по-дълго отлагам, толкова по-трудно става да й призная

истината.

— Обърн, всъщност не искам да отговарям на въпроса ти, става ли?

Продължавам да се взирам в краката си, защото не искам тя да прочете по лицето ми

какво мисля. Че е луда да се съгласи да прекара уикенда с мен, защото тя заслужава много

повече, отколкото мога да й дам. Обаче не смятам, че тя заслужава някой по-добър от мен.

Вярвам, че тя би била идеална за мен и аз бих бил идеален за нея, но заради всички

погрешни решения, които съм взел в живота си, тя не заслужава да бъде част от него. Затова

докато не открия как да поправя грешките си, тези два дни са всичко, за което наистина съм

достоен. Знам, че тя каза, че би трябвало да се съсредоточим първо върху днешния ден, преди

да реши дали ще остане за целия уикенд, но мисля, че и двамата знаем, че това е пълна

глупост.

Тя стиска ръката ми.

— Ако не ми кажеш защо заминаваш, тогава и аз няма да ти кажа защо дойдох в Тексас.

Надявах се през този уикенд да узная всичко за това. Имах предварително подготвени

въпроси и макар че бях готов да ме отреже, сега трябва сам да се откажа, защото няма

никакъв начин, по дяволите, да й разкажа за живота си. Поне не сега.

— Така е честно — съгласявам се и най-после мога да я погледна.

Тя се усмихва и отново стиска ръката ми, а аз не мога да понеса колко дяволски красива

изглежда в момента. Освободена от всякакви грижи, от гняв и вина. Вятърът издухва кичур

коса върху устните й и тя го отмята.

По-късно ще нарисувам този миг.

Но в момента я водя в „Таргет“. За да пазаруваме.

Защото тя ще остане с мен.

През целия уикенд.

* * *

Обърн е скромна за много неща, но определено не и когато става дума за храна. Тя знае,

че ще остане в дома ми само два дни, но напазарува достатъчно продукти, за да стигнат поне

за две седмици.

Аз й позволявам, защото искам този уикенд да бъде най-хубавият в живота й и ще се

радвам, ако замразената пица и зърнените закуски ми помогнат да го осъществя.

— Мисля, че се справихме добре. — Тя поглежда надолу към количката, проверявайки

дали е взела всичко, което й е нужно. — Обаче ще се наложи да вземем такси. Не можем да

носим всичко това.

Аз обръщам обратно количката, точно когато стигаме до касата.

— Забравихме нещо — заявявам.

— Как така? Та ние изкупихме целия магазин.

Насочвам се в обратната посока.

— Забравихме подаръка за рождения ти ден.

Очаквам, че тя ще изтича пред мен в знак на протест, както навярно щяха да направят

повечето момичета. Вместо това, Обърн заплясква с ръце. Струва ми се, че дори току-що

изписка възторжено. Сграбчва ръката ми с две ръце и пита:

— Колко мога да похарча?

Вълнението й ми напомня за онзи път, когато баща ми ни заведе двамата с Кеъри в

магазина за играчки „Тойс Ар Ас“. Кеъри беше с две години по-голям, но нашите рождени

дни бяха само с една седмица разлика. Баща ни обичаше да прави такива неща, когато

Калахан Джентри още знаеше как да бъде баща. Още помня един такъв поход в магазина;

искаше да превърне избора на подарък в игра. Каза ни да си намислим номер на пътека и на

рафт и да вземем каквото си харесаме от този конкретен рафт. Кеъри беше пръв и двамата се

озовахме в секцията с конструктори „Лего“, което беше типично за брат ми — той винаги

имаше късмет. Когато дойде моят ред, не уцелих толкова добре. Моите номера ни отведоха в

секцията с играчки „Барби“ и разочарованието ми нямаше граници. Кеъри беше от този тип

братя, който когато не ме дразнеше или поступваше, се превръщаше в мой яростен защитник.

Той погледна към баща ми и каза:

— Ами ако той е объркал номерата? Ако вместо четвърта пътека и трети рафт е

трябвало да бъде четвърти рафт и трета пътека?

Баща ми гордо се усмихна.

— Това е много типично за един адвокат, Кеъри. — Ние се преместихме на трета пътека,

която се оказа секцията със спортни стоки. Не помня какво в крайна сметка си избрах.

Просто съм запомнил този ден и сега, въпреки онзи ужасен момент в секцията с „Барби“,

тази случка е най-любимият ми спомен за нас тримата.

Хващам Обърн за ръката и спирам да бутам количката.

— Избери си номер на пътека.

Тя повдига вежда и поглежда зад себе си, опитвайки се да зърне номерата на пътеките,

но аз закривам гледката й.

— Без шмекеруване. Намисли си номер на пътека и рафт. Ще ти купя каквото си

избереш от този рафт.

Тя се усмихва. Играта й харесва.

— Щастливото число тринайсет — оповестява тя. — Но откъде да зная колко рафтове

има там?

— Просто отгатни. Може да имаш късмет.

Обърн стиска долната си устна с палец и показалец, съсредоточавайки поглед върху мен.

— Ако кажа рафт номер едно, как ще се брои — от горе надолу или обратно?

— От долу.

Обърн ми се усмихва и очите й засияват.

— Редица тринайсет, рафт номер две. — Тя е толкова развълнувана, сякаш никога досега

не е получавала подарък. Освен това прехапва долната си устна, да прикрие вълнението си.

Господи, тази жена наистина е възхитителна.

Аз се обръщам и се оказва, че се намираме от другата страна на пътека тринайсет.

— Прилича на спортни стоки или електроника.

Спътницата ми подскача леко и додава:

— Или бижута.

О, по дяволите. Бижутата са толкова близо до електрониката. Това може да се окаже

най-скъпият подарък за рожден ден, който съм купувал. Тя пуска ръката ми, хваща дръжката

на количката и я бута припряно пред себе си.

— Побързай, Оуен.

Ако знаех, че подаръците за рожден ден толкова я радват, щях да й купя един в деня,

когато се срещнахме. И да продължа през всеки следващ ден.

Все още вървим към пътека тринайсет, когато отминаваме бижутата и електрониката,

елиминирайки и двете възможности. Спираме до пътека дванайсет и макар да стоим пред

секцията със спортни стоки, Обърн е все така развълнувана.

— Толкова съм нервна — признава тя, приближавайки на пръсти към пътека тринайсет.

Извръща поглед към мен и върху лицето й разцъфтява огромна усмивка.

— Палатки!

И после мигом изчезва.

Аз я следвам, бутайки количката пред себе си и когато завивам зад ъгъла, тя вече

издърпва една палатка от рафта.

— Искам тази! — възкликва ентусиазирано. Но сетне я бута обратно на мястото й върху

рафта. — Не, не, искам тази — мърмори под нос. — Синьото е любимият му цвят. —

Сграбчва една синя палатка. Бих й помогнал, но краката ми сякаш са се сраснали за пода. Все

още се опитвам да осъзная думите й.

Синьото е любимият му цвят.

Искам да я попитам кой е той и защо възнамерява да ходи на къмпинг с някой, чийто

любим цвят е синият, синият и само синият. Но не казвам нищо, защото нямам право на това.

Тя ми подарява два дни, а не вечността.

Два дни.

Това няма да ми е достатъчно, Обърн. Вече го осъзнавам. И без значение кой е този,

чийто любим цвят е синият, той няма да има никакъв шанс да бъде щастлив в тази палатка,

защото ще направя всичко по силите си, за да съм сигурен, че единствената й мисъл, когато

отново я види, да бъде „О, боже мой!“

* * *

Натоварвам всички покупки в таксито и се обръщам да взема палатката. Тя я измъква от

ръцете ми, преди да я прибера в багажника.

— Аз ще нося това. Искам да отскоча за малко до апартамента си, преди да дойда при

теб, затова просто ще я взема със себе си.

Поглеждам към торбите с продуктите, после към нея.

— Защо? — Хлопвам капака на багажника и забелязвам как страните й поруменяват,

когато свива рамене.

— Не може ли просто да ме закараш до вкъщи? Ще се срещнем в апартамента ти след

два часа.

Не искам да я закарвам до тях. Тя може да размисли.

— Става — отвръщам. — Разбира се.

Заобикалям колата и й отварям задната врата. Струва ми се, че тя разбира, че не искам

да я оставям да се прибере у дома, но аз се опитвам да прикрия разочарованието си. Когато

влизам в таксито, сграбчвам ръката й и затварям вратата. Тя казва адреса на шофьора.

Гледам през прозореца, когато усещам, че тя стиска ръката ми.

— Оуен?

Извръщам се с лице към нея. Усмивката й е толкова сладка, че челюстта ми се стяга.

— Просто искам да си взема душ и да взема малко дрехи, преди да дойда при теб. Но

обещавам, че ще дойда. Съгласен? — Изражението на лицето й е успокояващо.

Кимвам, но все още не съм сигурен, че й вярвам. Това може да е нейният начин да ми

отмъсти, задето преди три седмици я излъгах. Тя вижда неувереността в очите ми и се смее.

— Оуен Мейсън Джентри — подхваща, като избутва палатката от скута си на седалката

до нея. Плъзга се върху коленете ми, а аз я обхващам през кръста. Не знам какво е наумила,

но не съм толкова обезпокоен, че да я спра. Тя ме поглежда право в очите, докато обхваща