нахлупвам я на главата си и се отправям директно към изхода. Не съм длъжна да прекарвам с

Оуен уикенда, а още по-малко да устройвам малко шоу за забавление на Емъри. Отварям

вратата и се насочвам към апартамента си, който по случайност е в една и съща посока с

ателието на Оуен, затова не се учудвам, когато той се появява до мен.

Крачките ни са в синхрон и аз започвам да ги броя. Чудя се дали ще мълчим през целия

път до ателието му.

Тринайсет, четиринайсет, петнайсет…

— За какво мислиш? — пита той тихо.

Спирам да броя крачките, защото вече не вървя. Оуен също не върви, защото стои

директно пред мен и ме гледа с огромните си, подчертани от новата му къса прическа очи.

— Няма да прекарам уикенда с теб. Не мога да повярвам, че дори може да ти хрумне да

го предложиш.

Той поклаща глава.

— Аз не съм го предложил. Твоята нетактична съквартирантка го направи. Аз само

казах, че идеята ми харесва.

Изсумтявам и ядно скръствам ръце пред гърдите си. Забивам поглед в земята и се

опитвам да разбера защо съм толкова бясна точно сега. Ако си тръгна от него, яростта ми

няма да се укроти, защото тъкмо това е проблемът. Мисълта да прекарам уикенда с него, ме

вълнува, и фактът, че не мога да измисля убедителна причина защо това е лоша идея, ме

изкарва от кожата. Предполагам все още чувствам, че Оуен ми дължи подробно обяснение.

Или по-голямо извинение. Ако Харисън не му се бе обадил снощи, навярно никога повече

нямаше да чуя нещо за него или да го видя отново. Това е малко съкрушително за

самочувствието ми, затова ми е толкова трудно да повярвам, че той изведнъж иска да

прекара известно време с мен.

Отпускам ръце, подпирам ги на хълбоците си и вдигам поглед към него.

— Защо поне не ми каза, че заминаваш, преди да ми вържеш тенекия?

Знам, че преди малко той се опита да обясни, но тогава оправданията му не бяха

достатъчно убедителни, защото все още съм разстроена заради това. Разбира се, той може би

не е искал да започва нова връзка, щом заминава, но ако това наистина е причината, никога

не би трябвало да ми обещава, че ще се върне на следващата вечер.

Изражението му не трепва, но той пристъпва една крачка към мен.

— Не се появих на другия ден, защото те харесвам.

Затварям очи и разочарована увесвам нос.

— Това е много тъп отговор — промърморвам.

Той прави още една крачка и сега е точно пред мен. Когато заговаря отново, гласът му е

толкова дълбок, че усещам вибрациите му в стомаха си.

— Знаех, че заминавам, а ти ми харесваш. Тези две неща не са особено добра

комбинация. Трябваше да те предупредя, че няма да дойда, но нямах телефонния ти номер.

Добър опит.

— Ти знаеше къде живея.

В отговор Оуен само въздъхва. Пристъпва от крак на крак и аз най-после събирам

достатъчно смелост, за да го погледна в лицето. Той наистина има виновно изражение, но аз

вече знам, че не бива да се доверяваш на мъжкото лице. Единственото, достойно за доверие,

са действията, а досега Оуен не е доказал, че може да му се вярва.

— Обърках всичко — признава той. — Съжалявам.

Поне не се оправдава. Предполагам, че се иска поне малко доблест да признаеш, когато

грешиш, дори и да не си достатъчно любезен, за да обясниш защо. Явно такъв е изборът му.

Не съм сигурна кога се е озовал толкова близо до мен, но той е толкова близо —

наистина много близо — че минувачите могат да решат, че или сме насред раздяла, или всеки

миг ще се хвърлим в прегръдките си.

Аз го заобикалям и продължавам да вървя, докато не стигаме до ателието му. Не съм

сигурна защо спирам пред неговата врата. Би трябвало да продължа да вървя. Да не се

спирам, докато не стигна до апартамента си. Той отключва вратата и поглежда през рамо, за

да се увери, че още съм тук.

А не би трябвало да съм. Би трябвало да се подготвям за това, което знам, че ще бъдат

двата най-прекрасни почивни дни, каквито не съм имала от дълго време, но които ще бъдат

последвани от най-лошия понеделник, какъвто също отдавна не съм имала.

Ако прекарам уикенда с него, ще се чувствам така, както след напиването миналата нощ.

Ще бъде забавно и вълнуващо и докато съм с него ще забравя за всичко друго, но после ще

дойде понеделникът. Той ще замине, а аз ще страдам от махмурлука Оуен, който ще бъде

много по-тежък от махмурлука Оуен, който ще имам, ако просто сега си тръгна.

Той отваря вратата на ателието. Лъхва ме хладна струя въздух, приканвайки ме да вляза.

Поглеждам вътре, а после към Оуен. Той забелязва съмнението в очите ми и се протяга към

ръката ми. Води ме в ателието и поради някаква причина аз не се противя. Вратата се затваря

зад нас и околният мрак ни поглъща.

Чувам как отекват ударите на сърцето ми. Сигурна съм, че бие достатъчно силно, за да

се чуе в цялото ателие. Усещам присъствието на Оуен близо до мен, но никой от двама ни не

се движи. Чувам дъха му, чувствам близостта му, усещам аромата на балсама, примесен с

някакво ухание, свежо като дъжд.

— Боиш се да прекараш уикенда с някого, когото едва познаваш, това ли те изпълва със

съмнения? Или просто мисълта да прекараш уикенда точно с мен?

— Не се страхувам от теб, Оуен. Обмислям идеята точно заради теб.

Той отстъпва крачка назад, но очите ми вече са достатъчно привикнали с тъмнината и аз

виждам ясно лицето му. В очите му искри надежда. Вълнение. Радост. Как мога да му

откажа?

— А ако се съглася да остана с теб само за един ден? И после да решим за по-нататък?

Той се засмива на предложението ми, сякаш смята за глупаво това, че след като

прекарам един ден с него, няма да искам да остана през целия уикенд.

— Това е много мило, Обърн — подсмихва се той. — Съгласен съм.

Усмивката му става по-широка, когато ме притегля към себе си. Обвива ръце около мен,

вдига ме от пода, притискайки ме толкова силно, че едва не ме задушава. После ме пуска

долу и отваря вратата.

— Хайде. Да отидем в „Таргет“.

— „Таргет“? — питам изненадана.

Оуен се усмихва и наглася шапката си върху главата ми, докато отново ме избутва навън,

под палещите лъчи на слънцето.

— Нямам с какво да те нахраня. Отиваме на пазар.

Глава 10

ОУЕН

Съвсем се оплитам в лъжите, които й казвам, а за мен не е нормално да лъжа човек като

нея. Но не знаех как да й кажа истината. Бях изплашен, че ще я изгубя, както и да й призная,

че всъщност не заминавам в понеделник. Истината е, че в понеделник ще се изправя пред

съда. И след изслушването ще бъда или в затвора, или в рехабилитационна клиника, в

зависимост от това, кой ще победи. Аз или Калахан Джентри.

Когато тази сутрин баща ми се отби в ателието, внимавах да не кажа твърде много,

защото знаех, че Обърн може да чуе. Но да запазя спокойствие се оказа много по-трудно,

отколкото си мислех. Просто исках той да види какво ми причинява тази ситуация. Исках да

сграбча ръката му и да го повлека нагоре по стълбите и да му покажа Обърн, спяща в леглото

ми. Исках да кажа: „Погледни я, татко. Погледни какво ми струва твоята себичност“.

Ала вместо това, постъпих както винаги. Позволих на спомените за майка ми и брат ми

да ми попречат да му се опълча и да се защитя. Те са моето извинение. Те са неговото

извинение. Те бяха нашето извинение през последните няколко години и аз се страхувам, че

ако не намеря начин да престана да използвам онази нощ като мое оправдание, Калахан и

Оуен Джентри никога няма отново да бъдат баща и син.

Преди да срещна Обърн, нищо не успя да ме накара да променя живота си. Колкото и да

се опитвах и колкото и да мислех за това, всеки път бивах победен и вината винаги

надделяваше. Никога не съм се чувствал толкова силен, както когато съм с нея. Преди да я

срещна, никога не съм имал цел. Припомням си първите думи, които й казах, когато се появи

на прага ми: Дошла си да ме спасиш ли?

Наистина ли, Обърн? Със сигурност го чувствам така и за пръв път от много време в

мен заблещука искрица надежда.

— Къде отиваш? — пита ме тя.

Гласът й би могъл да се използва като форма на терапия. Убеден съм в това. Тя би могла

да влезе в стая, пълна с безкрайно депресирани хора и единственото, което трябва да

направи, за да ги излекува, е да отвори една книга и да им почете на глас.

— В „Таргет“.

Тя ме ръгва в рамото и се засмива, а аз се радвам да я видя отново така усмихната и

безгрижна. През целия ден почти не се бе засмяла.

— Нямам предвид в момента, глупчо. Имам предвид в понеделник. Къде отиваш? Защо

се местиш?

Хвърлям поглед през улицата.

Поглеждам небето.

Свеждам поглед към краката си.

Гледам, където ми падне, но не и в очите й, защото не искам отново да я лъжа. Днес

вече я излъгах веднъж и не мога отново да го направя.

Протягам се и вземам ръката й в моята. Тя не ме отблъсква и простият факт, че ако