изглежда разстроен, че съм предпочела да си тръгна, след като той цели три седмици дори

не се опита да се свърже с мен. Не може да очаква от мен, че ще пожелая да прекарам деня с

него.

Свивам рамене, но наистина не знам какво да отговоря.

— Аз просто… Събудих се и… Искам да си вървя.

Оуен обвива ръка около кръста ми и ме побутва нагоре по стълбата.

— Никъде няма да ходиш — заявява.

Опитва се да ме поведе нагоре, но аз избутвам ръката му. Предполагам, че лесно може да

се досети по шокираното изражение на лицето ми, че нямам намерение да изпълнявам

заповедите му. Отварям уста, за да заговоря, ала той ме изпреварва.

— Не и докато не оправиш косата ми — додава.

Ох.

Той сваля шапката и прокарва ръка през неравно подстриганата си коса.

— Надявам се, че си по-добра в подстригването, когато си трезва.

Закривам уста с ръка, за да прикрия смеха си. В косата му липсват два огромни кичура,

един отпред и един в средата.

— Съжалявам.

Бих казала, че вече сме квит. Да съсипеш толкова красива коса като неговата,

определено е достойно отмъщение за гаднярския номер, който ми погоди преди три

седмици. Ще се почувствам още по-добре, ако мога да докопам и косата на Лидия.

Той надява обратно шапката на главата си и започва да се изкачва по стъпалата.

— Имаш ли нещо против да отидем сега?

Днес е почивният ми ден, така че имам достатъчно свободно време, за да поправя

съсипаната му коса, но не ми се иска да ходя във фризьорския салон в извън работно време.

Емъри ми е отбелязала почивен ден върху календара, след като вчера беше рожденият ми ден.

Навярно го е направила, защото повечето нормални двайсет и една годишни млади жени се

забавляват на рождения си ден и искат да разполагат с уикенд, за да празнуват. Вече месец

живея с нея, така че ако досега не е забелязала, много скоро ще разбере, че аз нямам никакъв

личен живот и не се нуждая от „възстановителни дни“ в календара.

Осъзнавам, че съм спряла насред стълбата, а Оуен е горе, затова се изкачвам обратно до

апартамента му. Когато стигам до горната площадка, краката ми отново спират да се движат.

Заварвам го да се преоблича. Той е с гръб към мен и изхлузва презглава оплесканата си с бои

тениска. Наблюдавам как се движат мускулите на раменете му и се чудя дали някога си е

рисувал автопортрет.

Аз бих го купила.

Той ме улавя, че го зяпам, когато се обръща и се протяга да вземе друга тениска.

Припряно отвръщам поглед и така окончателно се издавам, че съм го гледала, защото сега се

взирам в празната стена и знам, че той продължава да ме наблюдава и, о, мили боже, просто

искам да си тръгна.

— Става ли? — пита той, привличайки вниманието ми отново към него.

— Кое е да става? — питам бързо, облекчена от звука на гласовете ни, който заличава

неловкостта, заплашваща да ме завладее.

— Може ли да отидем сега? Да оправиш косата ми?

Оуен облича чиста тениска и аз съм разочарована, че сега трябва да гледам обикновена

сива тениска, вместо да се наслаждавам на произведението на изкуството под нея.

Какви са тези абсурдни, повърхности мисли, терзаещи ума ми? Аз не се интересувам от

мускули, коремни плочки или тяло, което изглежда толкова безупречно, че изпитвам

желание да догоня баща му и да му изкажа възхищението си, задето е създал такъв божествен

син.

Прочиствам гърлото си.

— Аха, можем да отидем сега. Нямам никакви планове за днес.

Едва ли можеш да изглеждаш по-жалка, Обърн. Да признаеш, че няма какво да правиш в

събота след като най-нахално си изпивала с поглед полуголото му тяло. Изключително

привлекателно тяло.

Той взема бейзболната шапка и я нахлупва на главата си с козирката назад, преди да се

обуе.

— Готова ли си?

Кимам и се обръщам, за да се спусна отново по стъпалата. Започвам да мразя тази

стълба.

Когато Оуен отваря входната врата, слънцето грее толкова— ярко и боде очите ми, че

започвам да се съмнявам дали съм простосмъртна. За кратко се забавлявам с мисълта, че

може би през нощта съм се превърнала във вампир. Закривам очи с ръце и спирам.

— По дяволите, толкова е ярко.

Ако това е махмурлук, не проумявам как някой може да се превърне в алкохолик.

Оуен затваря вратата и прави няколко крачки към мен.

— Ето — изрича, нахлупва шапката на главата ми и дърпа козирката надолу. — Това ще

помогне.

Ухилва се, а аз зървам онзи крив зъб от лявата страна, което ме кара да се усмихна,

макар че главата ми възмутено протестира при всяко движение на лицевите ми мускули.

Вдигам ръка и нагласям шапката, придърпвайки я малко по-надолу.

— Благодаря.

Оуен отваря отново вратата, а аз забивам поглед в краката си, за да избегна слънчевата

атака. Излизам на улицата и го чакам да заключи, а след това потегляме. За щастие, се

движим в посока, противоположна на слънцето, затова мога да вдигна глава и да видя накъде

вървим.

— Как се чувстваш? — пита Оуен.

Изминавам шест крачки, преди да му отговоря.

— Объркана — признавам. — Защо, за бога, хората пият, ако на следващия ден се

чувстват толкова отвратително?

Продължавам да броя крачките. На него са му нужни осем, преди да ми отвърне.

— Това е бягство — обяснява той.

Стрелвам го с поглед, но тутакси впервам очи право напред, защото извръщането на

главата не ми се отразява много добре.

— Разбирам, но дали бягството за няколко часа си струва ужасния махмурлук на

следващия ден?

Той мълчи в продължение на осем крачки. Девет. Десет. Единайсет.

— Предполагам, че това зависи от реалността, от която искаш да избягаш.

Много философско заключение, Оуен.

Мисля, че моята реалност е твърде окаяна, но определено не е чак толкова лоша, че

всяка сутрин да изтърпявам подобно изтезание. Но може би това обяснява защо хората се

превръщат в алкохолици. Пиеш, за да избягаш от емоционалната болка, а на следващия ден се

напиваш отново, за да се отървеш от физическото страдание. Така че пиеш все по-често,

много скоро вече се наливаш през цялото време и състоянието ти става зле, ако не и по-зле

от реалността, от която първоначално си се опитвал да избягаш. Само че сега искаш да

избягаш от бягството, така че намираш нещо по-силно от алкохола. И може би това превръща

алкохолиците в наркомани.

Порочен кръг.

— Искаш ли да поговорим за това? — пита той.

Аз повече не повтарям грешката да погледна към него, но съм любопитна накъде клони

с този въпрос.

— Да поговорим за какво?

— За това, от което си се опитала да избягаш миналата нощ— отвръща той,

поглеждайки към мен.

Клатя глава.

— Не, Оуен. Не желая. — Този път извръщам взор към него, въпреки болезнения

протест на главата ми. — Ти искаш ли да ми кажеш защо затваряш ателието?

Въпросът ми го сварва неподготвен. Съзирам го в очите му, преди да успее да извърне

поглед.

— Не, Обърн. Не желая.

И двамата спираме едновременно, когато пристигаме пред салона. Аз слагам ръка върху

дръжката на вратата и свалям бейзболната му шапка от главата си. Нахлупвам я обратно върху

неговата, макар че за целта се налага да се повдигна на пръсти.

— Страхотно си поговорихме. А сега да млъкваме и да оправим косата ти.

Той задържа вратата, правейки ми път да мина първа.

— Точно това си мислех и аз.

Влизаме в салона и аз го каня с жест да ме последва. Вече знам, че по-лесно ще се

справя с косата му, ако е мокра, затова го водя направо в стаята с умивалниците. Усещам, че

Емъри ме наблюдава, докато минаваме покрай нея и съм любопитна защо тя не се е

паникьосала, когато миналата нощ не се прибрах в апартамента.

Преди да има възможността да ми се разкрещи, аз й се извинявам, когато подминавам

работното й място.

— Извинявай, че миналата нощ не се обадих — промърморвам тихо.

Тя стрелва с поглед Оуен, който ме следва.

— Не се тревожи. Някой ме предупреди, че си жива и здрава.

Мигом се извръщам и поглеждам към Оуен и по свиването на раменете му разбирам, че

той е предупредил съквартирантката ми. Не съм сигурна, че тази проява на загриженост от

негова страна ми харесва, защото сега ми е по-трудно да продължавам да му се сърдя.

Когато стигаме до задната стая, всички умивалници са свободни, затова отивам при

последния. Нагласям височината на душа и давам знак на Оуен да седне. Регулирам

температурата на водата и наблюдавам как той навежда глава над коритото на мивката. Аз се

опитвам да фокусирам погледа си върху всичко друго, но не и върху лицето му, докато се

захващам да мокря косата му. Неговите очи са приковани в мен през цялото време, докато

прокарвам ръце през нея и обилно я насапунисвам с шампоан. Правя това повече от месец и

голяма част от клиентите на нашия салон са жени. Никога досега не съм забелязвала колко

интимно занимание може да бъде миенето на нечия коса.

Но от друга страна, никой не ме зяпа толкова открито, докато се опитвам да работя.