— Съжалявам, че тогава не дойдох.

Обърн мигом се сковава в ръцете ми, сякаш извинението ми я е отрезвило. Не знам дали

това е добро, или лошо. Наблюдавам внимателно как тя бавно се отдръпва от мен. Чакам

отговор или някаква реакция, но тя се затваря като мида в черупката си.

Не я обвинявам. Тя не ми дължи нищо.

Извръща глава, за да се освободи от ръката ми, обгръщаща тила й. Аз я отдръпвам, тя се

хваща за подлакътниците на стола, оттласква се и слиза от скута ми.

— Прочете ли моето признание, Оуен?

Гласът й е твърд, няма и следа от неотдавнашните сълзи. Когато се изправя, изтрива

лице с пръсти.

— Да.

Обърн кима и стиска устни. Поглежда към чантата си и я грабва заедно с ключовете.

— Това е добре. — Отправя се към вратата. Аз бавно ставам, страх ме е да погледна в

огледалото и недовършеното подстригване. За щастие, тя гаси светлините, преди да имам

възможност да видя новата си прическа.

— Прибирам се у дома — заявява тя, докато държи вратата отворена. — Не се чувствам

много добре.

Глава 9

ОБЪРН

Имам четирима братя и сестри на възраст от шест до дванайсет години. Когато съм се

родила, родителите ми са били в гимназията и са чакали няколко години, преди да имат още

деца. Нито майка ми, нито баща ми са ходили в колеж, а татко от осемнайсетгодишен работи

в завод. Заради това сме отраснали със семеен бюджет. Много строг бюджет. Икономичен

бюджет, който не позволяваше климатиците да остават включени през нощта.

— За това са прозорците — казваше баща ми, ако някой се оплачеше.

Може би съм наследила неговия навик да бъда пестелива, но това ми беше от полза,

когато се преместих да живея при Емъри. Едва не са я изгонили от жилището, когато старата

й съквартирантка не могла да внесе навреме своята половина от наема, затова такива неща

като климатик не се смятаха за необходимост. Смятаха се за ненужен разкош.

Докато живеех в Портланд това нямаше значение, но заради променливото време в

Тексас, се наложи да нагодя навиците си за сън. Вместо да използвам одеяло, спя завита с

няколко чаршафа. Ако посред нощ ми стане твърде топло, просто захвърлям един или два от

чаршафите на пода.

Имайки предвид всичко това, защо в момента ми е толкова хладно? И защо съм завита с

нещо, което прилича на пухена завивка? Всеки път, когато се опитам да отворя очи, за да се

събудя и открия отговорите на въпросите си, отново потъвам в сън, защото никога не съм се

чувствала толкова удобно. Имам чувството, че съм малък ангел херувим, спящ кротко на

пухкав облак.

Я чакайте малко. Не би трябвало да се чувствам като ангел. Мъртва ли съм?

Сядам в леглото и отварям очи, прекалено объркана и изплашена, за да се движа, затова

не помръдвам глава и бавно обхождам с очи стаята. Виждам кухнята и вратата на банята,

стълбата, която води надолу към ателието.

Аз съм в апартамента на Оуен.

Защо?

И съм в удобното легло на Оуен.

Защо?

Рязко се извръщам и поглеждам към леглото, но, слава богу, Оуен не е там. Следващото,

което правя, е да проверя дрехите си. Слава тебе, Господи, напълно съм облечена.

Мисли, мисли, мисли.

Защо си тук, Обърн? Защо главата те боли така, сякаш някой цяла нощ е скачал по нея?

Паметта ми започва бавно да се завръща. Първо си спомням, че ми вързаха тенекия.

Кучка. Спомням си Харисън. Спомням си как избягах в тоалетната, след като ме предаде,

обаждайки се на Оуен. Мразя те, Харисън. Спомням си, че бях във фризьорския салон и… О,

Господи. Как можа, Обърн?

Бях в скута му. В скута му, подстригвайки проклетата му коса.

Притискам длан към челото си. Дотук. Повече никога няма да пия. Алкохолът тласка

хората да правят глупави неща, а аз не мога да си позволя да ме заловят да правя глупави

неща. Най-разумното, което трябва да направя в момента, е да изчезна по-скоро оттук, което

е гадно, защото наистина ми се иска да взема със себе си това легло.

Измъквам се тихо от него и се отправям към банята. Затварям вратата зад гърба си и

незабавно започвам да тършувам из чекмеджетата, с надеждата да открия неизползвана четка

за зъби, но без успех. В крайна сметка намазвам върху пръста си малко паста за зъби и после

използвам безбожно голямо количество от невероятната наситенозелена вода за уста. Оуен

има страхотен вкус за продукти за баня, това е безспорно.

Между другото, къде е той?

След като приключих със сутрешния си тоалет в банята, търся обувките си и откривам

балеринките си в подножието на леглото. Бих могла да се закълна, че миналата нощ бях с

токчета. Да, определено повече никога няма да изпия и капка алкохол.

Запътвам се към стълбата с надеждата, че Оуен не е в ателието. Изглежда, че не е тук,

затова предполагам, че навярно е излязъл, за да не вижда лицето ми, когато се събудя.

Очевидно е имал причини да не се появи преди три седмици и аз се съмнявам, че чувствата

му към мен са се изменили. Което навярно е идеалната възможност да се омитам оттук и

никога повече да не се връщам.

— Не можеш да продължаваш да ме избягваш, Оуен. Трябва да поговорим за това преди

понеделник.

Спирам се в подножието на стълбата и притискам гръб към стената. Мамка му. Оуен все

още е тук и има компания. Защо, защо, защо? Искам просто да си тръгна.

— Знам какви са възможностите ми, татко.

Татко? Страхотно. Последното, което искам в момента, е да се появя на сутринта пред

проклетия му баща, сякаш съм преспала със сина му. Това не е добре. Чувам приближаващи

стъпки, затова тутакси започвам отново да се изкачвам нагоре по стъпалата, но стъпките

заглъхват толкова бързо, колкото се разнасят.

Застивам неподвижно, но стъпките се чуват по-силно. Изкачвам още две стъпала, но

стъпките отново заглъхват.

Някой просто кръстосва из стаята. След няколко тура, стъпките спират.

— Трябва да подготвя ателието за затваряне — казва Оуен. — Може да изминат месеци,

преди да мога отново да го отворя, така че днес наистина искам да се съсредоточа върху това.

Да затвори ателието? Неволно се прокрадвам обратно надолу по стъпалата, за да чуя

повече от разговора. Подобно любопитство не ми е присъщо и това ме кара да се чувствам

малко като Емъри.

— Това ателие е последното, което трябва да те вълнува в момента — отсича гневно

баща му.

Стъпките се възобновяват.

— Това ателие е единственото, което ме вълнува в момента — повишава глас Оуен.

Звучи по-гневно от баща си. Краченето спира.

Баща му въздъхва толкова тежко, че мога да се закълна, че звукът отеква в помещението

долу. Възцарява се продължителна пауза, преди той отново да заговори.

— Ти имаш възможност за избор, Оуен. Аз само се опитвам да ти помогна.

Не бива да подслушвам този разговор, не съм от хората, които си врат носа в чуждите

работи и сега ме гризе чувство на вина заради любопитството ми. Но дори и да ме убият, не

мога да се заставя да се кача обратно по стълбата.

— Ти се опитваш да ми помогнеш? — засмива се невярващо Оуен. Очевидно никак не е

доволен от думите на баща си. Или не желае да ги приеме. — Искам да си вървиш, татко.

Сърцето ми пропуска един удар. Усещам как се качва в гърлото ми. Интуицията ми

подсказва, че трябва да намеря друг път за отстъпление.

— Оуен…

— Върви си!

Стискам силно очи. В момента не знам към кого да чувствам жалост — към Оуен или

към баща му. Не знам за какво спорят и разбира се, това не е моя работа, но ако се налага да

се срещна с Оуен, искам да съм подготвена за евентуалното му настроение.

Стъпки. Отново чувам стъпки, но едните се приближават, а другите се отдалечават и…

Бавно отварям едното си око, сетне другото. Опитвам се да му се усмихна, защото Оуен

стои в подножието на стълбата и ме гледа. Изглежда толкова нещастен и сломен. На главата

му има бейзболна шапка, която той вдига и обръща с козирката назад, като преди това

прокарва ръка през косата си. Стиска тила си и издиша въздуха от дробовете. Никога досега

не съм го виждала с шапка, но му отива. Поради някаква причина ми е трудно да си

представя художник да носи бейзболна шапка. Но той е творец и определено изглежда

страхотно.

Изобщо не е толкова ядосан, както звучеше преди малко, но определено изглежда

напрегнат. И не прилича на същия млад мъж с широко отворените очи, който преди три

седмици срещнах на входната врата.

— Извинявай — подемам, опитвайки се да измисля убедително извинение, задето стоя

тук и подслушвам. — Тъкмо се канех да си тръгна, когато те чух…

Оуен изкачва първите няколко стъпала, съкращавайки разстоянието помежду ни и аз

млъквам.

— Защо си тръгваш?

Очите му търсят моите и той изглежда разочарован. Объркана съм от реакцията му,

защото предположих, че той би искал да си отида. И честно да си призная, не знам защо