— Обърн — с равен глас отвръща той.

Тя размахва пръст и аз виждам, че Харисън го напушва смях, но се сдържа.

— Запиши всички онези прекрасни питиета в сметката ми, става ли?

Той клати глава.

— Ние приключваме всички сметки в края на вечерта.

Обърн слага ръце на кръста и цупи устни.

— Но аз нямам пари. Изгубих чантата си.

Харисън се навежда и й подава чантата иззад бара.

— Не си я изгубила. — Побутва я по плота, а тя се взира в чантата си, сякаш е

разстроена, че не я е изгубила.

— Е, по дяволите. Сега трябва да ти платя. — Тя пристъпва напред и отваря чантата. —

Ще платя само едно питие, защото дори не съм убедена, че си сложил алкохол във второто.

Харисън ме поглежда и върти очи, после побутва парите обратно към нея.

— За сметка на заведението. Честит рожден ден — казва той. — И само за сведение, ти

изпи три коктейла. И всичките с алкохол.

Обърн премята през рамо дръжката на чантата.

— Благодаря. Ти си единственият човек в целия щат Тексас, който днес ме поздрави за

рождения ден.

Възможно ли е да се ненавиждам повече, отколкото преди три седмици? Да, абсолютно.

Тя се извръща към мен и вирва брадичка, съзирайки изражението на лицето ми.

— Защо толкова си увесил нос, Оуен? Ние ще оправим твоята свинщина, забрави ли? —

Пристъпва към мен и ме хваща за ръката. — Довиждане, Харисън. Мразя те, задето се обади

на Оуен.

Харисън се усмихва и ме стрелва с тревожен поглед, сякаш мълчаливо ми пожелава

късмет. Аз свивам рамене и я оставям да ме влачи зад себе си, докато вървим към изхода.

— Днес получих подаръци от Портланд — осведомява ме Обърн, докато приближаваме

изхода. — Хората в Портланд ме обичат. Мама и татко. Братята и сестрите ми.

Бутам вратата и я оставям да мине първа. Днес е първи септември — честит рожден ден

— и нощта в Тексас е необичайно хладна за сезона.

— Но колко хора от Тексас, които твърдят, че ме обичат, ми подариха подарък? Отгатни

от първия път.

В действителност не искам да отгатвам. Отговорът е очевиден и аз искам да поправя

факта, че никой в Тексас не й е подарил днес подарък. Бих й казал, че можем още сега да

отидем да й купим един, но не и когато е пияна и сърдита.

Наблюдавам я, докато потърква с ръце голите си рамене и вдига поглед към небето.

— Мразя времето в твоя Тексас, Оуен. Тук е толкова влажно. През деня е горещо, през

нощта е студено, а през останалото време е непредсказуемо.

Искам да изтъкна, че включването на деня и нощта не оставя място за „останалото

време“. Но не мисля, че точно сега е подходящият момент да се впускам в подробности. Тя

продължава да ме тегли в посока, която не води към ателието ми, нито към апартамента й.

— Къде отиваме?

Обърн пуска ръката ми и забавя крачка, докато вървим един до друг. Искам да обвия

ръка около кръста й, за да не се спъне заради „токчетата“, но мисля, че тя полека-лека

изтрезнява и с нетърпение чакам скоро да дойде на себе си. Съмнявам се, че иска да съм

близо до нея, още по-малко да я прегръщам през кръста.

— Почти стигнахме — обявява тя, докато рови из чантата си. Спъва се няколко пъти и

всеки път ръцете ми се стрелват нагоре, готови да я подхванат, но тя някак си успява да

възстанови равновесие.

Изважда ръката от чантата си и я вдига, поклащайки връзка ключове толкова близо до

лицето ми, че докосват носа ми.

— Ключове — осведомява ме тя. — Намерих ги.

Усмихва се, сякаш се гордее със себе си, затова и аз й се усмихвам. Обърн размахва ръце

пред гърдите ми, за да спра да вървя. Сочи към салона за красота, пред който стоим, и ръката

ми инстинктивно се стрелва закрилнически към косата ми.

Тя пъхва ключа в ключалката и за съжаление, вратата се отваря с лекота. Моята

спътница я бута и с жест ме подканва да вляза пръв.

— Ключът за лампите е вляво от вратата — упътва ме. Аз се обръщам към моето ляво и

тя простенва.

— Не, Оооуен. Другото ляво.

Сдържам усмивката си, протягам се надясно и включвам осветлението. Наблюдавам я

как се запътва целеустремено към един от фризьорските столове. Пуска чантата върху плота

пред огледалото, сетне хваща облегалката на стола и го завърта към мен.

— Сядай.

Положението никак не е добро. Кой мъж би позволил на пияно момиче да го доближи с

ножица в ръка?

Мъж, който е излъгал пияното момиче и се чувства адски виновен заради това.

Поемам нервно дъх и сядам на стола. Тя ме завърта, за да се озова с лице към

огледалото. Ръката й застива над набора от гребени и ножици, сякаш е хирург, решаващ с

какъв инструмент да ме разреже.

— Ти наистина си се запуснал — цъка укорително тя и грабва един гребен. Застава пред

мен и се взира съсредоточено в косата ми, докато я разчесва с гребена. — Поне вземаш ли

душ?

Свивам рамене.

— Понякога.

Тя клати разочаровано глава, докато се пресяга назад за ножица. Когато отново се

извръща към мен, лицето й е добило съсредоточено изражение. Щом ножицата приближава

към главата ми, аз се паникьосвам и се опитвам да се надигна.

— Оуен, престани — усмирява ме тя и натиска надолу раменете ми, за да седна обратно

на стола. Опитвам се нежно да я отместя настрани, за да стана, но тя отново ме бута на

стола. Ножицата все още е в лявата й ръка и аз знам, че не е нарочно, но се намира прекалено

близо до гърлото ми, за да се чувствам спокойно. Ръцете й са върху гърдите ми и аз виждам,

че само я ядосах още повече с неудачния си опит за бягство.

— Косата ти има въпиюща нужда от подстригване, Оуен — осведомява ме тя. — Всичко

е наред. Няма да ти взема пари, нуждая се от практика. — Вдига единия си крак и слага

коляно върху бедрото ми, сетне прави същото и с другия.

— Не мърдай. — Сега, след като с тялото си ме е приковала към стола, Обърн се

повдига и започва да се занимава с косата ми.

Тя се е настанила в скута ми и вече не е нужно да се притеснява, че ще избягам. Няма

начин да го направя.

Гърдите й са право пред мен и въпреки че закопчаната й догоре риза не разкрива нищо,

фактът, че се намирам толкова близо до такава интимна част от тялото й, ме кара направо да

залепна на стола. Внимателно вдигам ръце към кръста й, за да я придържам да не падне.

Когато я докосвам, Обърн застива и свежда поглед към мен. Нито един от двамата не

проговаря, но аз знам, че тя чувства същото. Прекалено съм близо до нея, за да не забележа

реакцията й. Дъхът й секва ведно с моя.

Тя нервно се извръща настрани щом погледите ни се срещат и започва да кълца косата

ми. Честно мога да заявя, че никога досега не са ме подстригвали по този начин. В

бръснарницата не можеш да получиш такова обслужване.

Усещам как ножицата стриже косата ми и тя изпухтява.

— Твоята коса наистина е много гъста, Оуен. — Произнася го така, сякаш вината е моя и

това я дразни.

— Не трябваше ли първо да я намокриш?

Ръцете й застиват в косата ми веднага щом задавам въпроса. Тя се отпуска надолу,

докато бедрата й не се опират в прасците й. Сега се гледаме един друг в очите. Ръцете ми все

още са на кръста й, тя все още е в скута ми, а аз се наслаждавам на необичайната поза на

това спонтанно подстригване, но по внезапно разтрепераната й долна устна виждам, че съм

единственият, на когото това му харесва.

Ръцете й увисват безволно отстрани и тя изпуска гребена и ножицата на пода. Виждам

напиращите й сълзи и не знам какво да направя, за да ги спра, тъй като не съм сигурен кое ги

е причинило.

— Забравих да я намокря — проронва тя с пораженска нотка в гласа и унило клати

глава. — Аз съм най-калпавата фризьорка в целия свят, Оуен.

И се разридава. Вдига ръце към лицето си, опитвайки се да скрие сълзите или срама си,

или и двете. Навеждам се напред и отдръпвам ръцете й от лицето.

— Обърн.

Тя не отваря очи, за да ме погледне. Седи със сведена глава и я тръска, нежелаеща да ми

отговори.

— Обърн — повтарям аз и този път обхващам страните й в шепи. Държа лицето й в

ръцете си, омагьосан от мекотата на кожата й. Сякаш дланите ми докосват вълшебна смесица

от коприна, сатен и грях.

Господи, ненавиждам се, задето съсипах всичко това. Ненавиждам се, задето не знам

как да го поправя.

Притеглям я към себе си и за мое изумление тя ми позволява. Ръцете й все още висят

отстрани, но сега лицето й е заровено във врата ми.

Защо се издъних така, Обърн?

Слагам ръка на тила й и доближавам устни към ухото й. Имам нужда тя да ми прости,

но не съм сигурен дали ще може, без да й обясня причините за постъпката ми. Единственият

проблем е, че аз съм този, който чете признанията. Не съм свикнал да ги пиша и със

сигурност не съм свикнал да ги изричам на глас. Но аз все още изпитвам нуждата тя да знае

колко отчаяно искам случващото се сега да беше различно. Искам и преди три седмици

всичко да беше различно.

Държа я здраво, за да я накарам да почувства искреността на думите ми.