А Лидия е кучка.

Глава 8

ОУЕН

— Тук има някой, когото познаваш.

Нужни са ми няколко секунди, за да се окопитя след среднощния звън на телефона.

Сядам в леглото и разтривам очи.

— Харисън?

— Спиш ли? — Гласът му звучи шокирано. — Още няма един сутринта.

Провесвам крака от края на леглото и притискам длан към челото си.

— Беше трудна седмица. Почти не съм спал. — Ставам и търся дънките си. — Защо се

обаждаш?

Настъпва пауза и аз чувам подрънкване от другия край на линията.

— Не! Не може да пипаш това! Сядай!

Отдалечавам телефона от ухото си, за да не ми спука тъпанчето.

— Оуен, най-добре си домъкни задника тук. Казах й, че скоро ще затварям и тя не прие

добре новината.

— За какво говориш? За кого говориш?

И тогава ме осенява.

Обърн.

— Мамка му. Идвам веднага.

Харисън затваря, без да се сбогува, а аз нахлузвам тениската презглава и хуквам надолу

по стълбата.

Защо си там, Обърн? И защо си там сама?

Отварям входната врата и изритвам настрани няколко признания, натрупали се пред нея.

Обичайно през седмицата са около десетина, но през съботите броят им се утроява.

Обикновено ги нахвърлям на купчина и не ги чета, преди да съм готов да нарисувам нова

картина, но едно от признанията на пода привлича погледа ми. Забелязвам го, защото върху

него е написано името ми, и го вдигам.

Преди три седмици срещнах един наистина страхотен мъж. Той ме научи да танцувам,

припомни ми усещането да флиртуваш, изпрати ме до вкъщи, накара ме да се усмихвам, а

после…

ТИ СИ НЕГОДНИК, ОУЕН!

P.S. Инициалите ти са глупави.

Признанията трябва да са анонимни, Обърн. Това не е анонимно. Макар да ме напушва

смях, признанието й ми напомня колко силно я разочаровах и обидих. Вероятно аз съм

последният човек на земята, който тя би искала да й се притече на помощ.

Но въпреки това пресичам улицата, отварям вратата на бара и се оглеждам за нея.

Харисън забелязва, че приближавам и кимва с глава към тоалетната.

— Тя се крие от теб.

Хващам се за тила и гледам към тоалетните.

— Какво прави тя тук?

Харисън свива рамене.

— Предполагам, че празнува рождения си ден.

Той сигурно се шегува. Възможно ли е да се почувствам по-гадно?

— Днес е рожденият й ден? — Запътвам се към тоалетните. Защо не ми се обади по-

рано?

— Тя ме накара да се закълна, че няма да го направя.

Чукам на вратата на дамската тоалетна, но не получавам отговор. Бавно я отварям и

веднага забелязвам краката й да стърчат от последната кабинка.

По дяволите, Обърн.

Спускам се натам, но бързо спирам, когато виждам, че тя не е в безсъзнание. Всъщност е

напълно будна. Изглежда, се е устроила доста удобно за някой, проснат на пода в тоалетната

на бара. Опряла е глава на вратата на кабинката и ме гледа.

Гневът в очите й не ме изненадва. Навярно и аз не бих пожелал да говоря със себе си

точно сега. Всъщност дори не смятам да я принуждавам да говори с мен. Просто ще седна на

пода до нея.

Тя ме наблюдава, докато влизам в кабинката и се настанявам право пред нея.

Придърпвам колене, обхващам ги с ръце, сетне облягам глава на стената.

Тя не отмества поглед от мен, не говори, не се усмихва. Просто въздъхва бавно и

разочаровано поклаща глава с едва доловимо движение.

— Изглеждаш ужасно, Оуен.

Усмихвам се, защото тя не изглежда толкова пияна, колкото се опасявах. Но навярно е

права. От три дни не съм се поглеждал в огледалото. Така става, когато се потопя в работата

си. Дори не съм се бръснал и сигурно съм доста брадясал.

Самата тя никак не изглежда ужасно и навярно трябва да й го кажа. Изглежда тъжна и

малко пияна, но за момиче, проснало се на пода на тоалетната, има дяволски привлекателен

вид.

Знам, че трябва да й се извиня за това, което направих. Знам, че това е единственото,

което сега трябва да прозвучи от устата ми, но не искам да й казвам истината. Предпочитам

да е разочарована, задето й вързах тенекия, отколкото да узнае истинската причина за

постъпката ми.

— Добре ли си?

Тя върти очи и забива поглед в тавана и аз виждам, че се опитва да преглътне сълзите си.

Вдига ръце към лицето си и разтърква нагоре-надолу страните си в опит да изтрезнее или

може би защото просто е ядосана, че съм тук. Навярно по малко и от двете.

— Тази вечер ми вързаха тенекия.

Обърн продължава да се взира в тавана. Не знам как да се чувствам от признанието й,

защото първата ми реакция е ревност и осъзнавам, че това не е честно. Просто не ми харесва

мисълта, че тя е толкова разстроена заради някой друг, макар че това всъщност изобщо не е

моя работа.

— Някакъв мъж ти е вързал тенекия и заради това си прекарала остатъка от вечерта,

напивайки се в бара? Не ти приляга.

Брадичката й мигом се отпуска върху гърдите и тя поглежда през миглите си.

— Никакъв мъж не ми е вързал тенекия, Оуен. Това беше много нахално от твоя страна.

И за твое сведение, открих, че ми харесва да пия. Просто не харесах твоето питие.

Не бива да се концентрирам върху онази една дума в изречението й, но…

— Била си зарязана от момиче?

Нямам нищо против лесбийките, но моля те, не бъди такава. Не така си представях

края на нашите отношения.

— Не е момиче — тросва се тя. — Една кучка ми върза тенекия. Една голяма,

егоистична кучка.

Думите й ме карат да се усмихна, макар че в тях няма нищо смешно. Няма нищо весело

в нейното положение, но начинът, по който мръщи нос, докато обижда този, който я е

огорчил, е много сладък.

Протягам крака от двете страни на нейните. Тя изглежда също толкова съсипана, както

се чувствам и аз.

Страхотна двойка сме, няма що.

Отчаяно искам да й призная истината, но знам, че това няма да направи отношенията ни

по-добри, отколкото са в момента. Истината е по-безсмислена от лъжата и аз дори не знам

кое от двете да избера занапред.

Единственото, което знам е, че независимо дали е тъжна, или развълнувана, Обърн

излъчва успокояваща енергия. Всеки ден от живота си имам чувството, че се опитвам да се

изкача нагоре с асансьор, който се движи само надолу. И без значение колко усилено се

опитвам да стигна до горе, аз стоя на едно и също място, бягам, но без да помръдна. Но

когато съм с нея, нямам чувството, че съм в този асансьор. Сякаш съм върху подвижна

пътека, която с лекота ме отнася напред. Като че ли мога най-после да се отпусна, да поема

дъх и да не чувствам постоянното напрежение, принуждаващо ме да бягам нагоре, за да не

падна на дъното.

Нейното присъствие ме успокоява, отпуска ме, кара ме да вярвам, че околният свят

може би не е толкова труден и отчайващ, както изглежда, когато тя не е наблизо. Затова

колкото и жалко да изглеждаме двамата в този миг, седнали на пода в женската тоалетна, не

бих искал да бъда никъде другаде.

— ОМГ — казва тя и се накланя, за да дръпне косата ми. Лицето й се смръщва и аз не

мога да разбера защо толкова се гневи на косата ми точно в този момент. — Трябва да

оправим тази свинщина — мърмори тя.

Слага ръка на стената, а с другата се опира на рамото ми и се надига. Когато се изправя,

ми протяга ръка.

— Ела, Оуен. Смятам да оправя твоята свинщина.

Честно казано, не съм съвсем сигурен, че е достатъчно трезва, за да оправя каквото и да

било. Но нямам нищо против, защото все още съм на своята подвижна пътека и безропотно

съм готов да я последвам, където и да ме заведе.

— Нека да измием ръцете си, Оуен. Подът е мръсен. — Обърн приближава до

умивалника и пръска течен сапун върху дланта ми. Поглежда ме в огледалото, а сетне свежда

поглед към ръката ми. — Ето ти малко сапун — мърмори тя и го размазва върху дланта ми.

Не я разбирам. Не знам колко е изпила, но не това очаквах от тазвечерната ни среща.

Особено след като прочетох признанието й.

Ние мием мълчаливо ръцете си. Тя издърпва две хартиени кърпи и ми подава едната.

— Подсуши си ръцете, Оуен.

Вземам хартиената кърпа и послушно изпълнявам нареждането й. Сега тя е уверена,

поела е нещата в свои ръце и аз мисля, че е най-добре да я слушам. Докато не изясня доколко

е пияна, не желая да правя нищо, което може да предизвика друга реакция, различна от

сегашното й спокойно поведение.

Отивам до вратата и я отварям. Тя се отдръпва от умивалника и аз забелязвам, че леко се

препъва, но бързо се подпира на стената. Свежда глава към обувките си и ядно ги оглежда.

— Шибани токчета — мърмори. Само дето обувките й нямат токчета. Тя е обута в черни

балеринки с равни подметки, но въпреки това ги обвинява.

Връщаме се обратно в бара, където Харисън вече е затворил и дори е угасил част от

лампите. Той повдига вежда, когато минаваме покрай него.

— Харисън? — казва тя и насочва пръст към него.