— Миналата нощ ме арестуваха.

Харисън тутакси спира да налива чашата бира, която се кани да ми подаде. Изправя се и

ме поглежда смаяно в лицето.

— Извинявай… да не би току-що да каза „арестуваха“?

Кимам и се пресягам през бара, за да взема полупълната чаша с бира.

— Надявам се, че ще ми обясниш — казва той, докато наблюдава как отпивам щедра

глътка. Оставям чашата на бара и избърсвам уста.

— Арестуван за притежание.

Реакцията на Харисън е смесица от яд и тревога.

— Почакай за секунда — ужасява се той и снижава гласа си до шепот. — Не си им казал,

че аз…

— Разбира се, че не — прекъсвам го, преди да продължи, засегнат, че изобщо може да

ме пита за това.

— Отказах да кажа откъде съм взел хапчетата. За нещастие, това няма да ми помогне в

съда. Очевидно те са благосклонни, когато издаваш своите. — Смея се и клатя глава. —

Шибана работа, нали? Учим децата си да не доносничат, но като пораснем ни награждават за

това.

Харисън не отговоря. Знам всичко, което иска да ми каже, но той предпочита да го

запази за себе си.

— Харисън — казвам и се накланям напред. — Всичко е наред. Ще бъде наред. Това е

първото ми нарушение, затова не ми се вярва, че ще ми дадат голяма…

Той клати глава.

— Не е наред, Оуен! Вече цяла година ти повтарям да престанеш с тази гадост. Знаех, че

рано или късно ще загазиш. Мразя да съм този, който натяква „нали ти казах“, но аз, дявол да

го вземе, съм ти го казвал поне милион пъти.

Въздъхвам. Прекалено съм уморен, за да слушам проповедите му точно сега. Изправям

се, оставям десетдоларова банкнота на бара, обръщам се и си тръгвам.

Макар че той е прав. Неведнъж ме е предупреждавал. И не е единственият, защото

самият аз съм си казвал, че някой ден ще загазя, при това от дяволски по-дълго време,

отколкото Харисън.

Глава 7

ОБЪРН

— Да ви налея ли още?

— Разбира се — отвръщам и се усмихвам на сервитьорката, макар да не съм сигурна, че

имам нужда от това. Би трябвало просто да си тръгна, ала все още някаква малка частица в

мен се надява, че Лидия ще се появи. Със сигурност не е забравила.

Споря със себе си дали да й изпратя, или не, още един есемес. Тя закъснява с повече от

час и аз седя тук, изпълнена с жалката надежда, че няма да се наложи да стана и да си

тръгна.

Не че тя е първият човек, който ми връзва тенекия. Първенството води Оуен Мейсън

Джентри.

Трябваше да знам. Трябваше да съм подготвена за това. Цялата онази нощ с него

изглеждаше прекалено хубава, за да е истинска, а фактът, че вече цели три седмици няма ни

вест, ни кост от него, само доказва мъдростта на решението ми да се откажа от мъжете.

Макар че все още ми горчи. Дяволски ме боли, защото когато той излезе през вратата ми

в онзи четвъртък вечерта, бях окрилена от надежда. Не само заради срещата с него, но защото

запознанството ни ме накара да помисля, че Тексас навярно не е чак толкова лош. Може би

за пръв път си позволих да вярвам, че нещата най-после се подреждат в моя полза, че съдбата

най-после се е смилила над мен.

Болно ми е да го призная, но той се оказа измамна надежда.

Ала да бъда зарязана от Лидия боли малко повече, отколкото от Оуен, защото той поне

не ми е вързал тенекия на рождения ми ден.

Как е могла да забрави?

Няма да плача. Не искам да го правя. Проляла съм достатъчно сълзи заради тази жена и

тя повече няма да ме накара да заплача.

Сервитьорката се връща на масата и ми долива питието. Моето безалкохолно питие.

Пия жалката сода и седя сама в ресторанта, излъгана за втори път през този месец, а

днес е моят двайсет и първи рожден ден.

— Донесете ми сметката — поръчвам на сервитьорката, най-сетне капитулирала пред

съдбата. Жената ме поглежда съжалително, докато оставя сметката на масата. Плащам и си

тръгвам.

Ненавиждам случайността, която ме принуждава да минавам покрай ателието му, когато

се връщам от работа на път за вкъщи. Или в този случай, на път за вкъщи, след като са ми

вързали тенекия. Понякога лампите в апартамента му на втория етаж светят и аз се изпълвам

с непреодолимо желание да подпаля сградата.

Всъщност не е вярно. Това е малко жестоко. Не бих изгорила красивите му картини.

Само него.

Когато приближавам до сградата, се спирам и се взирам в нея. Може би от сега нататък

си струва да предпочета да повървя малко повече, но да не минавам никога оттук. Ала преди

да избера нов маршрут, навярно трябва да оставя признание. От три седмици исках да го

сторя, а тази вечер всичко се е подредило идеално, за да разпали достатъчно гнева в мен и да

го направя.

Отправям се към входната врата на сградата и се взирам в процепа, през който се пускат

листчетата, като в същото време ровя в чантата за лист и химикалка. Нямам лист, затова

продължавам да тършувам, докато попадам на сметката от фантастичната вечеря в чест на

рождения ми ден, която току-що споделих със себе си. Обръщам бланката, притискам я към

стъклото на прозореца и започвам да пиша своето признание.

Преди три седмици срещнах един наистина страхотен мъж. Той ме научи да танцувам,

припомни ми усещането да флиртуваш, изпрати ме до вкъщи, накара ме да се усмихвам, а

после…

ТИ СИ НЕГОДНИК ОУЕН!

Натискам капачката на химикалката, за да я затворя. Пъхам я обратно в чантата. Колкото

и да е странно, написаното на листа наистина ме кара да се почувствам по-добре. Понечвам

да сгъна сметката, но после я приглаждам и отново вадя химикалката, за да добавя още едно

изречение.

P.S. Инициалите ти са глупави.

Така е много по-добре. Пъхам признанието в процепа, преди да имам достатъчно време,

за да размисля. Отдалечавам се с няколко крачки от сградата и вдигам ръка за сбогом.

Обръщам се и се отправям към апартамента си, когато телефонът ми издава звуков

сигнал. Изваждам го и чета съобщението.

Лидия: Извинявай! Залисах се, а и днес беше такава лудница. Надявам се, че не си ме

чакала дълго. Сутринта заминавам за Пасадена, но нали ще дойдеш на вечеря в неделя?

Отново и отново чета съобщението, докато в главата ми пулсира само една мисъл:

Кучка, кучка, кучка, кучка.

Толкова съм незряла. Но хайде стига, нима не можа просто да ми каже: „Честит рожден

ден“?

Господи, колко ме боли.

Тъкмо се каня да прибера телефона в чантата, когато той отново писука. Може би си е

спомнила, че днес е рожденият ми ден. Може би се чувства малко виновна заради това. Може

би не биваше да я наричам „кучка“.

Лидия: Следващият път ми напомни, че трябва да дойда. Знаеш, че съм затънала до

гуша в работа.

Кучка, кучка, кучка. Огромна кучка.

Стискам зъби и крещя от разочарование. Не мога да я победя. Никога няма да я победя.

Не мога да повярвам, че се каня да го направя, но имам нужда от питие. Алкохолно

питие. И за мой късмет, знам точно къде ще го получа.

* * *

— Ти си излъгала.

Харисън гледа личната ми карта.

Предполагам, че е забелязал, че днес е рожденият ми ден и аз не съм била навършила

двайсет и една, когато за пръв път дойдох тук с Оуен.

— Оуен ме накара.

Харисън клати глава и ми връща документа.

— Оуен прави много неща, които не би трябвало. — Той избърсва барплота между нас и

захвърля кърпата, но аз се надявам да доизясни коментара си.

— И така, какво ще пиеш, госпожице Рийд? Отново джак и кока-кола?

Аз тутакси клатя отрицателно глава.

— Не, благодаря. Нещо не чак толкова силно.

— Маргарита?

Кимам.

Той се обръща, за да приготви първото ми законно алкохолно питие. Надявам се, че ще

сложи едно от онези миниатюрни чадърчета.

— Къде е Оуен? — пита той.

Аз въртя очи.

— Да ти приличам на бавачка на Оуен? Навярно е вътре в Хана.

Харисън се извърта, опулил очи. Свивам нехайно рамене, а той се засмива, преди отново

да се заеме с приготвянето на коктейла. Когато свършва, го оставя на бара пред мен. Аз се

намръщвам, но той протяга ръка, взема едно чадърче от буркана вдясно и го слага в питието.

— Виж дали ще ти хареса.

Поднасям маргаритата към устните си и първо облизвам солта, преди да отпия. Очите

ми светват, защото питието е много по-добро от онази гадост, която ми бе поръчал Оуен.

Кимам и му давам знак да ми приготви още един коктейл.

— Защо като за начало не изпиеш първия?

— Още един — отсичам и избърсвам устата си. — Днес е моят рожден ден и аз съм

един отговорен възрастен, който иска две питиета.

Раменете му се повдигат с въздишка, той поклаща глава, но изпълнява поръчката ми.

Което е добре, защото тъкмо когато довършва втория ми коктейл, поръчвам трети. Защото

мога. Защото днес е рожденият ми ден, аз съм сама, Портланд е най-отгоре в тази страна, аз

съм тук долу, всъщност на самото дъно, а Оуен Мейсън Джентри е огромен негодник!