Очаквам Оуен да се усмихне или да се засмее на думите ми, но той не го прави. Става

прав и бавно поднася чашата към устните си. Харесва ми как пие кафето си. Сякаш кафето е

толкова важно, че заслужава цялото му внимание. Когато свършва, оставя чашата на плота и

ме гледа съсредоточено, изучавайки ме с остър поглед.

— Дори не е нужно да присъстваш, когато те рисувам. Просто искам да те нарисувам.

Не знам защо стои прав, но това ме изнервя. Това означава, че или се готви да си тръгне,

или смята да действа. Не съм готова за нито едно от двете.

— Как ще ме рисуваш, ако не присъствам? — Яд ме е, че не мога да придам на гласа си

същата увереност, която се излъчва от него.

Той потвърждава страха ми, че се готви да действа, защото бавно заобикаля плота и се

насочва към мен. Без да откъсвам поглед от него, аз отстъпвам назад, докато гърбът ми не

опира до плота и той застава право пред мен. Вдига дясната си ръка (да, знам, че си там,

сърце), пръстите му докосват леко брадичката ми и той бавно повдига лицето ми нагоре. Аз

ахвам.

Погледът му се спуска към устата ми, преди бавно да сканира чертите ми, задържа се на

всяка една, дарявайки с пълното си внимание всяка частица от мен, като започва от шията.

Наблюдавам очите му, докато се придвижват от челюстта ми, към скулите, челото и отново

се връщат към очите ми.

— Ще те нарисувам по памет — изрича той и пуска брадичката ми. Отстъпва две

крачки назад и се допира до плота зад гърба му. Не осъзнавам колко тежко дишам, докато

погледът му не се свежда за частица от секундата към гърдите ми. Но, честно да си призная,

нямам време да се притеснявам доколко очевидна е за него реакцията ми, защото всичко,

върху което мога да се съсредоточа в момента, е как да върна въздуха в дробовете си и гласа в

гърлото. Поемам треперлив дъх и осъзнавам, че не кафе ми е нужно в момента. А вода.

Ледена вода. Пристъпвам към него и отварям шкафа, за да взема чаша и да си налея вода.

Оуен подпира ръце на плота зад гърба си, кръстосва крака и ме наблюдава с усмивка, докато

пресушавам половината чаша.

Когато оставям чашата върху плота, се чува толкова силен и драматичен звук, че той се

засмива. Избърсвам устни, проклинайки се, задето съм толкова прозрачна.

Смехът му секва, когато телефонът му иззвънява. Той бързо се изправя и го вади от

джоба си. Поглежда екрана, изключва го и го пъха обратно в джоба си. Погледът му още

веднъж пробягва по всекидневната, преди отново да се спре върху мен.

— Навярно вече трябва да тръгвам.

Леле. Добре се получи.

Кимам и вземам чашата му, когато той я плъзга към мен. Обръщам се, за да я изплакна.

— Е, благодаря за работата — проронвам. — И за това, че ме изпрати до вкъщи.

Не се обръщам, не гледам как си тръгва. Имам чувството, че моята неопитност току-що

е убила специалния миг между нас. Не съм разстроена заради себе си; разстроена съм заради

него. Разстроена съм, че той може да изгуби интерес само защото не съм по-дръзка или не се

хвърлям на шията му. Разстроена съм, че някой му се обажда, навярно Хана, и той тутакси се

възползва от тази възможност, за да изчезне по-бързо оттук.

Точно заради това никога не правя някои неща.

— Не беше момиче.

Гласът му ме сепва и аз веднага се обръщам, за да го погледна. Той стои точно зад мен.

Отварям уста, за да отговоря, ала не знам какво да кажа, затова просто я затварям. Чувствам

се глупаво, задето бях толкова ядосана, макар той да не е имал представа какви мисли са се

въртели в главата ми.

Той пристъпва по-близо към мен и аз се притискам към плота. Дели ни почти метър

пространство, което ми е нужно, за да разсъждавам логично.

— Не искам да мислиш, че си тръгвам, защото ми се е обадило друго момиче —

обяснява той.

Харесва ми това уточнение и всичките ми негативни мисли за него се изпаряват. Може

би съм сгрешила. От време на време реагирам ирационално.

Отново се извръщам към мивката, защото не искам той да види колко ми е приятно, че

не търси извинение, за да си тръгне.

— Не е моя работа кой ти се обажда, Оуен.

Все още съм с лице към мивката, когато, когато ръцете му обхващат ръба на плота от

двете ми страни. Лицето му се приближава отстрани към главата ми и аз усещам дъха му

върху шията си. Не знам как се случва, но тялото ми неволно се придвижва назад, докато

гърдите му не се допират до гърба ми. Не сме толкова близо, колкото по време на танца, но

усещането е много по-интимно, още повече, че сега не танцуваме.

Оуен отпуска брадичка на рамото ми, а аз затварям очи и въздъхвам. Това, което той ме

кара да изпитвам, е толкова замайващо, че ми е трудно да стоя права. Вкопчвам се в плота,

надявайки се, че той няма да забележи колко са омекнали коленете ми.

— Искам отново да те видя — прошепва той.

Не мисля за всички причини, поради които идеята никак не е добра. Не мисля за това,

върху което трябва да се съсредоточа. Вместо това, мисля колко добре се чувствам, когато той

е толкова близо до мен и как копнея за много повече. Всички лоши части от мен откликват и

заставят гласа ми да изрече: „Добре“, защото всички добри части от мен са прекалено слаби,

за да се противопоставят.

— Утре вечер — казва той. — Ще си бъдеш ли у дома?

Замислям се за утрешния ден и в продължение на няколко секунди нямам представа кой

месец сме, още по-малко кой ден от седмицата е. След като най-после се окопитвам, си

спомням, че все още е четвъртък, а утре е петък, заключавам, че всъщност утре вечер съм

свободна.

— Да — прошепвам.

— Добре — кима той. Сигурна съм, че се усмихва. Долавям го в гласа му.

— Но… — Извръщам се с лице към него. — Мислех, че си си научил урока да не

смесваш работата с удоволствието. Не се ли озова точно заради това в безизходното

положение днес?

Той тихо се смее.

— Смятай се за уволнена.

Усмихвам се, защото не си спомням някога да съм била толкова щастлива да изгубя

работата си. Бих избрала да се срещна с него утре вечер, пред възможността понякога да

работя за сто долара на час. И това ме изненадва. Много.

Оуен се обръща и се запътва към входната врата.

— Ще се видим утре вечер, Обърн Мейсън Рийд.

И двамата се усмихваме, когато погледите ни се срещат за двете секунди, които са му

нужни, за да затвори вратата зад себе си. Аз се навеждам напред, обхващам глава с ръце и

поемем дълбоко в дробовете си целия въздух, който тази вечер не ми достигаше.

— О! Боже! Мой! — издишам аз. Това определено беше неочаквано отклонение от

обичайното ми ежедневие.

Внезапно почукване по вратата ме стряска и аз рязко се изправям, когато тя лекичко се

открехва. Той отново се появява на прага.

— Ще заключиш ли вратата зад мен? Кварталът не е от най-безопасните.

Не мога да сдържа усмивката си от забележката му. Отивам до вратата, а той я открехва

още малко.

— И още нещо — додава Оуен. — Не бива да си толкова доверчива с непознати хора и да

влизаш при тях в случайни сгради. Това не е много разумно за човек, който изобщо не

познава Далас.

Аз присвивам очи към него.

— Е, а ти не би трябвало толкова отчаяно да се нуждаеш от помощници — отсичам в

своя защита. Вдигам ръка към ключалката, но вместо да затвори вратата, той я отваря още

по-широко.

— И не знам как е в Портланд, но не бива да пускаш непознати в апартамента си.

— Ти ме изпрати до вкъщи. Не можах да ти откажа да използваш тоалетната.

Оуен се смее.

— Благодаря ти. Оценявам го. Просто не позволявай на някой друг да използва

тоалетната ти, става ли?

Аз му се усмихвам кокетно, горда, че все още съм способна да флиртувам.

— Ние още дори не сме имали първа среща, а ти вече се опитваш да ми диктуваш кого

мога или не мога да пускам в тоалетната си?

В отговор той ме стрелва с усмивка.

— Не мога да преодолея малкото си собственическо отношение. А и тоалетната

наистина беше много хубава.

Аз въртя очи и понечвам да затворя вратата.

— Лека нощ, Оуен.

— Говоря сериозно — упорства той. — Има дори от онези малки сапунчета във формата

на раковина. Много си падам по тях.

Сега и двамата се смеем, а той ме наблюдава през пролуката на вратата. Веднага щом

вратата се затваря и слагам веригата, той отново чука. Клатя глава и отварям вратата, но този

път не свалям веригата.

— Какво има сега?

— Вече е полунощ! — възкликва той обезумяло и удря по вратата. — Обади й се! Обади

се на съквартирантката си!

— О, дявол да го вземе — мърморя аз. Вадя телефона си и започвам да набирам номера

на Емъри.

— Тъкмо щях да звъня в полицията — заявява Емъри, когато вдига телефона.

— Извинявай, едва не забравихме.

— Искаш ли да използваш кодовата дума? — пита тя.

— Не, добре съм. Вече заключих вратата след него и не мисля, че тази вечер ще ме убие.

Емъри въздъхва.

— Гадост — сумти тя. — Не защото не те е убил — добавя припряно. — Просто