ми се иска да я попитам дали е гледала филма на ужасите „1408“, с Джон Кюсак в главната

роля. Но се боя, че ако никога не е чувала за него, може да не й хареса, че апартаментът й

има същия номер като заглавието на един филм на ужасите.

Обърн пъхва ключа в ключалката и отваря вратата. Извръща се към мен, но преди това

махва към табелката с номера.

— Зловещо, нали? Гледал ли си филма?

Кимам.

— Не смятах да го споменавам.

Обърн поглежда номера и въздъхва.

— Открих съквартирантката си в интернет, тя вече живееше тук. Вярваш или не, но

Емъри е имала възможност да избира между три апартамента и нарочно е предпочела този,

заради страховитото съвпадение с филма.

— Звучи малко притеснително.

Обърн кима и поема дълбоко дъх.

— Тя е… различна.

И свежда поглед надолу.

Аз на свой ред поемам дълбоко дъх и вдигам очи към тавана.

Погледите ни се срещат по средата и аз мразя този миг. Мразя го, защото искам да й

кажа още толкова много, но за нея е време да си тръгва. Твърде е рано за целувка, но

неловкостта от края на първата среща е осезаема. Ненавиждам този момент, защото усещам

колко неудобно се чувства тя, докато очаква да й пожелая лека нощ.

Вместо да постъпя, както е редно, аз соча към вътрешността на жилището.

— Имаш ли нещо против да ползвам тоалетната, преди да си тръгна?

Звучи достатъчно прозаично, но ми дава извинение още малко да поговоря с нея. Тя

поглежда вътре и аз виждам как по лицето й се мярва съмнение, защото изобщо не ме

познава и не знае, че никога не бих я наранил, но иска да постъпи правилно и да се

предпази. Това ми харесва. Ще се тревожа по-малко, след като знам, че притежава поне

малко инстинкт за самосъхранение.

Усмихвам се невинно.

— Вече обещах, че няма да те измъчвам, изнасилвам или убивам.

Не знам защо това я кара да се чувства по-добре, но тя се засмива.

— Е, щом си обещал — промърморва и отваря по-широко вратата, за да вляза в

апартамента. — Но за всеки случай трябва да знаеш, че съм много шумна. Мога да крещя

като Джейми Лий Къртис.

Не би трябвало да мисля как звучи, когато крещи. Но тя сама ме наведе на тази мисъл.

Обърн ми сочи към тоалетната, аз влизам и затварям вратата зад себе си. Стискам с две

ръце ръба на умивалника, докато се взирам в огледалото. Опитвам се да се убедя, че това е

просто съвпадение. Появата й тази вечер на прага на ателието ми. Връзката й с моето

изкуство. Съвпадението на нашите презимена.

Това може би е съдба, знаеш.

Глава 5

ОБЪРН

Какво, по дяволите, правя? Аз не постъпвам така. Не каня мъже в дома си.

Тексас ме превръща в уличница.

Включвам кафеника, макар отлично да знам, че не се нуждая от кофеин. Но след ден

като днешния съм сигурна, че и без това няма да мога да заспя, така че защо не, по дяволите?

Оуен излиза от тоалетната, но не се запътва към вратата. Вместо това погледът му се

насочва към картината върху стената в другия край на всекидневната. Приближава бавно към

нея и я изучава.

По-добре да не казва нищо лошо за нея. Макар че той е художник. Навярно я преценява.

Той няма как да знае, че тази картина е последното, което Адам е нарисувал за мен, преди да

почине, и тя ми е по-скъпа от всичко друго, което притежавам. Ако Оуен започне да я

критикува, незабавно ще го изгоня. Независимо от флирта помежду ни, всичко ще приключи

по-бързо, отколкото е започнало.

— Твоя ли е? — пита той и сочи картината.

Ето, започва се.

— На съквартирантката ми — лъжа аз.

Струва ми се, че ще бъде по-честен в преценката си, ако не знае, че картината е моя.

Оуен се обръща към мен и няколко секунди ме наблюдава втренчено, преди отново да се

извърне към картината. Прокарва пръсти по самия център, където две ръце се протягат една

към друга.

— Невероятно — проронва той тихо, сякаш не говори на мен.

— Такъв беше и той — мърморя под нос, знаейки, че Оуен може да ме чуе, но не ме е

грижа. — Искаш ли чаша кафе?

Гостът ми отвръща „да“ без да се обръща. Взира се в картината още известно време,

после оглежда стаята, като внимателно изучава всичко. За щастие, по-голямата част от

вещите ми са все още в Орегон и единствената следа от мен в целия апартамент е тази

картина, така че той няма да може да научи нищо за притежателката й.

Наливам му чаша кафе и я плъзвам по барплота. Оуен идва в кухнята, сяда и я притегля

към себе си. Добавям сметана и захар в моето кафе и после му ги подавам, но той ги

отмества настрани и отпива глътка кафе.

Не мога да повярвам, че той седи тук, в моя апартамент. А това, което ме стъписва още

повече е, че някак си се чувствам удобно с него. Той навярно е единственият мъж след Адам,

с когото изпитвам желание да флиртувам. Не че оттогава не съм излизала с други момчета.

Срещала съм се с неколцина. Е, добре де, с двама. И само една от тези срещи завърши с

целувка.

— Каза, че си се запознала със съквартирантката си в интернет — подхваща той. — Как

се случи това?

Струва ми се, че той ме разпитва, за да узнае повече за мен, затова изпитвам облекчение

от този незначителен въпрос.

— Кандидатствах за работа в интернет, когато реших да се преместя тук от Портланд. Тя

се свърза с мен по телефона и в края на разговора ме покани да се нанеса при нея и да си

поделим наема.

Той се усмихва.

— Сигурно си й направила страхотно първо впечатление.

— Не беше точно така — отвръщам. — Тя просто имала нужда да си подели с някого

наема, иначе щели да я помолят да напусне апартамента.

Оуен се смее.

— Изразяваш се прекалено изискано. На това му се вика да уцелиш момента.

— Я го кажи пак.

— На това му се вика да уцелиш момента — повтаря той и се подсмихва.

Аз прихвам. Той не е това, което първоначално очаквах, когато влязох в ателието му.

Предполагах, че художниците са мълчаливи, мрачни и емоционални създания. Оуен

всъщност изглежда спокоен и овладян. Определено е зрял за възрастта си, като се има

предвид факта, че е създал успешен бизнес, но всъщност е много разумен и… забавен.

Изглежда, животът му е подреден и балансиран и това навярно е най-привлекателното, което

намирам в него.

И да, разяжда ме едно противоречиво чувство, защото виждам накъде води всичко това.

И за едно типично момиче на двайсет години всичко би било вълнуващо и забавно. Нещо, за

което ще си пишете с есемеси с най-добрата си приятелка. Хей, запознах се с един

страхотен, успял мъж и той наистина изглежда нормален.

Ала моята ситуация е всичко друго, но не и типична, което обяснява планината от

колебания, която нараства в мен, ведно с нервността и вълнуващото очакване. Гложди ме

любопитство към него и от време на време се улавям, че се взирам в устните, шията или

ръцете му, които явно са способни да направят много други великолепни неща, освен да

рисуват.

Но нерешителността, която изпитвам, се дължи до голяма степен на самата мен и

неопитността ми, защото не съм сигурна какво да правя с ръцете си, ако се стигне до това.

Опитвам се да си припомня сцени от филми или книги, където момчето и момичето са

привлечени един от друг и как преминават от този първоначален момент на харесване към

онзи миг на… изява на чувствата си. Измина доста време, откакто бях с Адам, и съм

забравила какво следва.

Разбира се, няма да спя с него тази нощ, но беше толкова дяволски отдавна, откакто съм

се чувствала така добре с някого, че да си струва да го целуна. Просто не желая моята

неопитност да е толкова очевидна, макар да съм сигурна, че той вече я е забелязал.

Тази липса на опит действително пречи на мислите ми и очевидно на разговора, защото

аз мълча, а той просто се взира в мен.

И това ми харесва. Харесва ми, когато той ме гледа, защото толкова отдавна не съм се

чувствала красива в нечии други очи. И точно сега той ме гледа толкова внимателно и с

такова удоволствие, с такава топлина в очите, че бих била щастлива да проведем остатъка от

вечерта по този начин, без да разговаряме.

— Искам да те нарисувам — нарушава мълчанието Оуен. Гласът му е изпълнен с

увереност, която толкова ми липсва.

Очевидно сърцето ми е разтревожено, че съм забравила съществуването му, защото сега

тупка гръмко и забързано в гърдите ми, напомняйки ми за присъствието си. С все сили се

опитвам да преглътна, без той да забележи вълнението ми.

— Искаш да ме нарисуваш? — питам, засрамена от отмалелия си глас.

Той бавно кимва.

— Да.

Усмихвам се и се опитвам да скрия факта, че думите му са най-еротичното нещо, което

някога ми е казвал мъж.

— Аз не… — Издишам дълбоко с надеждата да се успокоя. — Дали ще бъде… нали се

сещаш… с дрехи? Защото няма да позирам гола.