— Сложен въпрос.

— Пазиш ли ги всичките?

Кимам.

— Не съм изхвърлил нито едно. Дори ужасните.

Това привлича вниманието й.

— Дай определение на „ужасни“.

Поглеждам през рамо към края на улицата и ателието си. Не знам защо изобщо в главата

ми се мярва мисълта да й ги покажа, защото досега с никого не съм ги споделял.

Но тя не е който и да е.

Когато отново се извръщам към нея, очите й са пълни с надежда.

— Мога да ти покажа някои — предлагам аз.

От думите ми усмивката й става по-широка, тя тутакси спира да крачи към апартамента

си и се запътва право към ателието ми.

* * *

Когато се изкачваме по стълбата, аз отварям вратата и й позволявам да пристъпи прага,

който досега съм престъпвал само аз. Това е стаята, в която рисувам. Тук пазя всички

признания. Тази стая е най-съкровената част от мен. Може да се каже, че тази стая пази

моето признание.

Тук има няколко картини, които никога не съм показвал на никого. Картини, които

никога няма да видят бял свят, като тази, която тя гледа в момента.

Тя докосва платното и прокарва пръсти по лицето на мъжа, изобразен на платното.

Докосва очите му, носа, устните.

— Това не е признание — казва Обърн, докато чете листчето, прикрепено към

картината. Поглежда ме. — Кой е това?

Приближавам към мястото, където е застанала, и се взирам в портрета заедно с нея.

— Баща ми.

Тя тихо ахва и плъзва пръсти по думите, написани на листчето.

— Какво означава Само тъга?

Пръстите й сега проследяват резките бели линии върху картината и аз се питам дали

някой някога й е казвал, че художниците не обичат когато друг човек докосва творбите им.

В този случай не е така, защото аз искам да я гледам как докосва всяка една от тях.

Харесва ми това, че тя се опитва да почувства картината не само с очи, но и с ръце. Тя вдига

с очакване поглед към мен, очаквайки да й обясня какво означава заглавието.

— Означава само лъжи. — Отдалечавам се, преди Обърн да види изражението на лицето

ми. Вземам три кутии, които държа в ъгъла, и ги нося в средата на стаята. Сядам с

кръстосани крака върху бетонния под и я приканвам с жест да стори същото.

Тя сяда пред мен, така че кутиите остават между нас. Вземам двете по-малки, които са

отгоре, и ги оставям настрани, а после отварям капака на най-голямата. Тя надзърта вътре,

заравя ръка в купчината признания и наслуки избира едно. Чете го на глас.

Миналата година отслабнах с четиридесет килограма.

Всички смятат, че съм открила нов метод за здравословен начин на живот, но в

действителност страдам от депресия и постоянно ме измъчва чувство на страх, но не

желая никой да узнае за това.

Обърн пуска признанието обратно в кутията и взема друго.

— Ще използваш ли някога някои от тези за картините си? Затова ли ги държиш тук?

Поклащам глава.

— Тук държа тези, които до известна степен се повтарят. Ще се изненадаш колко си

приличат тайните на хората.

Тя чете друго.

Мразя животните. Понякога, когато съпругът ми носи у дома ново кученце за нашите

деца, аз изчаквам няколко дни и го изхвърлям на няколко километра от дома ни. После се

преструвам, че е избягало.

Признанието я кара да се намръщи.

— Господи — промълвява и взема друго. — Как си могъл да запазиш вярата си в

човечността, след като всеки ден четеш подобни неща?

— Лесно — отвръщам. — Всъщност това ме кара да ценя хората повече, след като знам,

че всички ние притежаваме тази удивителна способност да прикриваме истинските си

чувства. Особено по отношение на най-близките ни хора.

Гостенката ми спира да чете признанието, което държи в ръка, и очите й срещат моите.

— Ти си впечатлен, че хората умеят така добре да лъжат?

Клатя глава.

— Не. Просто ми става по-леко при мисълта, че всички го правят. Заради това ми се

струва, че навярно животът ми не е толкова гаден, както си мисля.

Тя ме дарява с мълчалива усмивка и продължава да рови в кутията. Аз я наблюдавам.

Някои от признанията я карат да се смее. Други — да се мръщи. А някои — да съжалява, че

изобщо ги е прочела.

— Кое е най-ужасното признание, което си получавал?

Знаех, че въпросът е неизбежен. Почти ми се иска да я излъжа и да й кажа, че съм

изхвърлил повечето от тях, но вместо това соча към по-малката кутия. Тя се накланя напред

и я докосва, но не я придърпва към себе си.

— Какво има тук?

— Признания, които не искам да прочета отново.

Обърн свежда поглед към кутията и бавно отваря капака. Грабва това, което лежи най-

отгоре.

— Баща ми прави… — Гласът й секва и тя ме поглежда с безкрайна печал. Виждам

лекото движение на гърлото й, когато преглъща, а после поглежда отново към

признанието. — Баща ми прави секс с мен, откакто навърших осем години. Вече съм на

трийсет и една, омъжена и с деца, но все още се боя да му откажа.

Тя не просто оставя признанието обратно в кутията. Смачква го на топка и го хвърля

вътре, сякаш е изпълнена с гняв. Затваря капака на кутията и я избутва настрани, по-далеч от

себе си. Виждам, че мрази тази кутия не по-малко от мен.

— Ето — казвам и й подавам кутията, която още не беше отворила. — Прочети някои от

тези. Ще се почувстваш по-добре.

Тя нерешително изважда едно листче. Преди да го прочете, се изправя и се разкършва,

сетне поема дълбоко дъх.

Всеки път, когато излизам да се храня навън, плащам тайно нечия сметка. Не мога да

си го позволя, но го правя, защото това ме кара да се чувствам по-добре. Представям си

реакцията на човека, когато разбере, че случаен непознат току-що е направил нещо хубаво

за него, без да очаква каквото и да било в замяна.

Обърн се усмихва, но знам, че има нужда от още едно хубаво признание. Ровя в кутията,

докато не откривам онова, напечатано върху синя плътна хартия.

— Прочети това. То е любимото ми.

Всяка вечер, след като синът ми заспи, скривам в стаята му нова играчка. Сутринта,

когато той се събуди, се преструвам, че не знам откъде се е взела. Защото всеки ден

трябва да е като Коледа и аз не искам синът ми да престане да вярва в чудеса.

Тя се смее и ме поглежда признателно.

— Това хлапе ще се натъжи, когато за пръв път се събуди в общежитието в колежа и не

открие нова играчка. — Слага го обратно в кутията и продължава да рови вътре. — Тук има

ли твое признание?

— Не. Никога не съм писал нито едно.

Обърн слисано се взира в мен.

— Никога?

Клатя глава, а тя скланя смутено своята.

— Това не е правилно, Оуен. — Тутакси се изправя и излиза от стаята. Аз не разбирам

какво става, но преди да успея да стана и да я последвам, тя се връща. — Ето. — Протяга ми

къс хартия и химикалка. Сяда обратно на пода пред мен и кима към листчето, подканвайки

ме да пиша.

Седя и гледам хартийката, когато чувам гласа й:

— Напиши нещо за себе си, което никой друг не знае. Нещо, което никога и никому не

си казвал.

Думите й ме карат да се усмихна, защото има толкова много неща, които бих могъл да й

кажа. На много от тях тя навярно няма да повярва, а има толкова много, които не съм

сигурен, че искам някога да узнае.

— Ето. — Късам листчето на две и й подавам едната половина. — Ти също трябва да

напишеш нещо.

Аз пръв започвам да пиша и когато свършвам, тя взема химикалката от ръцете ми. Пише

своето признание без капка колебание. Сгъва го и понечва да го хвърли в кутията, но аз я

възпирам.

— Трябва да си ги разменим.

Обърн мигом клати глава.

— Няма да прочетеш моето — заявява твърдо.

Толкова е непреклонна, че аз още по-силно искам да го прочета.

— Не е признание, ако никой не го прочете. А просто несподелена тайна.

Тя бръква в кутията и заравя признанието си сред останалите.

— Не е нужно да го четеш в мое присъствие, за да се смята за признание. — Грабва

листчето от ръката ми и го пъхва в кутията при нейното и при останалите. — Не си прочел

нито едно от всички тези тук веднага след като са били написани.

В думите й има смисъл, но аз съм много разочарован, задето не знам какво бе написала

току-що. Иска ми се да изсипя кутията на пода и да се опитам да открия нейното признание,

но тя се изправя и ми протяга ръка.

— Изпрати ме до вкъщи, Оуен. Става късно.

* * *

Извървяваме по-голямата част от пътя до апартамента й мълчаливо. Но не в неловко

мълчание. Мисля, че и двамата сме притихнали, защото никой от нас още не е готов да се

сбогува с другия.

Тя не спира пред входа на сградата, където живее, за да ми каже „довиждане“. Вместо

това влиза вътре, очаквайки да я последвам.

И аз го правя.

Вървя след нея, докато стигаме до апартамент 1408. Взирам се в цифрите на вратата и