със сериозни приятели не бива да танцуват като нас двамата тази вечер.

— Не.

Тутакси ми олеква. Отново се усмихвам, навярно за милионен път, откакто днес я видях

на прага си. Не съм сигурен дали тя го знае, но аз много рядко се усмихвам.

Очаквам ответния въпрос, ала тя мълчи.

— Няма ли да ме попиташ дали аз имам гадже?

Обърн се засмива.

— Не. Тя е скъсала с теб миналата седмица.

О, да. Бях забравил, че вече обсъждахме тази тема.

— Голям съм късметлия.

— Това не е много мило — мръщи се спътницата ми. — Сигурна съм, че за нея е било

трудно да вземе това решение.

Не съм съгласен и клатя отрицателно глава.

— За нея беше лесно решение. Както и за всички останали.

Обърн се спира за секунда-две и се взира внимателно в мен, преди отново да тръгне.

— Всички останали?

Чак сега осъзнавам, че казаното не ме представя в много добра светлина, но не смятам

да я лъжа. Освен това, ако съм откровен с нея, тя може да продължи да ми вярва и да пожелае

да узнае нещо повече за мен.

— Да. Често са ме зарязвали.

В отговор на заявлението ми тя ме стрелва бегло с поглед и бърчи нос.

— И защо, Оуен?

Опитвам се да смекча думите, които ще излязат от устата ми, като говоря по-тихо, но

това не е нещо, което обезателно искам да й призная.

— Аз не съм много добро гадже.

Обърн се извръща, навярно за да не видя разочарованието в очите й. Но въпреки това то

не ми убягва.

— И какво те прави лошо гадже?

Сигурен съм, че има достатъчно причини, но аз се съсредоточавам върху най-

очевидните отговори.

— Поставям много неща преди връзките си. За повечето момичета да не бъдат на първо

място е достатъчно основателна причина за раздяла.

Поглеждам я, за да видя дали тя продължава да се мръщи, или лицето й е добило

осъдително изражение. Вместо това Обърн се замисля и кима.

— Значи Хана е скъсала с теб, защото не си имал време за нея?

— Да, в крайна сметка това се оказа основната причина.

— Колко дълго бяхте заедно?

— Не много. Няколко месеца. Може би три.

— Обичаше ли я?

Искам да я погледна, да видя изражението на лицето й, след като ми зададе този въпрос,

но не желая тя да види моето. Не желая да си помисли, че намръщената ми физиономия

означава, че съм безсърдечен, защото не съм. Всъщност изпитвам тъга, задето не успях да

обикна Хана.

— Мисля, че е много трудно да се даде точно определение на любовта — отвръщам

аз. — Можеш да обичаш много неща в даден човек, но не и самия него.

— Плакал ли си?

Въпросът й ме разсмива.

— Не, не съм плакал. Бях ядосан. Срещах се с момичета, които твърдяха, че няма да

имат нищо против, когато понякога имам нужда да остана сам за седмица или две. И когато

това наистина се случваше, после прекарвахме по-голямата част от времето в разправии

заради това, че обичам изкуството си повече, отколкото тях.

Обърн се обръща и започва да върви заднешком, без да откъсва поглед от мен.

— А така ли е? Наистина ли повече обичаш изкуството си?

Този път я гледам право в очите.

— Абсолютно.

Устните й се извиват в колеблива усмивка и аз така и не разбирам защо отговорът ми й

се понрави. Повечето хора обикновено са обезпокоени. Би трябвало да съм способен да

обичам хората повече, отколкото обичам да творя върху платното, ала досега не ми се е

случвало.

— Кое е най-доброто анонимно признание, което си получавал?

Не бяхме вървели много дълго. Дори не бяхме стигнали до края на улицата, но въпросът,

който тя току-що ми зададе, можеше да отвори тема за разговор за няколко дни.