„моливен член“?

Тя се плясва засрамено по устата.

— Извинявай — смотолевя, задето неволно се е изпуснала. Мълчи известно време,

после лицето й се сгърчва смутено. — Сериозно? Защо не можеш да избереш нормални думи

като „стафида“ или „дъга“? — Клати глава и тихо се смее. — Добре. Ще ти се обадя в

полунощ.

Приключва разговора и се усмихва.

— Емъри. Тя е малко странна.

Кимам в знак на съгласие за странната част. Обърн сочи към вратата.

— Може ли първо да се преоблека?

Съгласявам се охотно, доволен, че тя ще се върне с дрехите, с които бе дошла. Когато

изчезва в банята, вадя телефона си и пиша есемес на Харисън.

Аз: Идвам да пийна. Сервирате ли панирани пръчици със сирене?

Харисън: Не.

Аз: Направи ми услуга. Когато поръчам панирани пръчици със сирене, не казвай, че ги

няма в менюто. Просто кажи, че са свършили.

Харисън: Добре. Странна молба, но както кажеш.

Глава 3

ОБЪРН

Животът е странно нещо.

Още не проумявам що за ден беше днешният — започна с работата във фризьорския

салон, последва срещата с адвоката следобед, вечерта помагах в художествено ателие, а сега

за пръв път в живота си влизам в бар.

Беше ме срам да призная на Оуен, че никога досега не съм била в бар, но предполагам,

че той се досеща по моето смущение на входа. Не знаех какво да очаквам, когато пристъпих

вътре, защото още не съм навършила двайсет и една. Напомних на Оуен за това, но той

поклати глава и ми каза да не го споменавам, ако Харисън ми поиска документ за

самоличност.

— Просто му кажи, че си оставила личната си карта в ателието и аз ще гарантирам за

теб.

Барът определено не изглежда така, както очаквах. Представях си диско топки и

огромен дансинг като във филма с Джон Траволта „Треска в събота вечер“. Всъщност този

бар е много по-обикновено място. Вътре е тихо и навярно мога да преброя посетителите на

пръстите на двете си ръце. Вместо от дансинг, по-голямата част от заведението е заето от

маси. И никъде няма и следа от диско топки. Това малко ме разочарова.

Оуен се промушва покрай няколко маси, докато се добере до бара в дъното на слабо

осветеното помещение. Той издърпва един стол и ми махва да седна, после се настанява на

съседния.

Тъкмо когато заемам мястото си, мъжът в другия край на бара вдига глава и аз

предполагам, че това е Харисън. Изглежда на около двайсет години, с гъсти червени

къдрици. Съчетанието от светлата му кожа с четирилистните детелини, които се мъдрят

почти навсякъде в заведението, ме навежда на мисълта, че е ирландец или поне иска да бъде.

Знам, че не би трябвало да се изненадвам, че този тип притежава бар, въпреки че е

толкова млад, защото ако всички наоколо приличат на Оуен, градът навярно гъмжи от млади

предприемачи. Супер. Това ме кара още по-силно да се чувствам не на място.

Харисън кимва към Оуен, сетне ме поглежда. Очите му се задържат за кратко върху мен,

после се извръщат отново към Оуен с недоумяващо изражение. Не знам какво е смутило

толкова този мъж, но Оуен не му обръща никакво внимание и се обръща към мен.

— Тази вечер беше великолепна — заявява той. Подпира брадичката си с ръка и ми се

усмихва. Комплиментът му ме кара и аз да се усмихна или може би причината е у него. Той

има толкова невинно, очарователно излъчване. Малките бръчици около очите му правят

усмивката му много по-искрена, отколкото у другите хора.

— Както и ти. — Двамата просто продължаваме да се усмихваме един на друг и аз

осъзнавам, че се наслаждавам на този миг, макар баровете да не са моята стихия. Толкова

отдавна не съм се забавлявала и не разбирам как Оуен изкара наяве една напълно различна

част от мен, но това ми харесва. Също така знам, че има толкова много други неща, върху

които би трябвало да се съсредоточа в момента, но това е само една нощ. Едно питие. Какво

може да ми навреди?

Той слага ръка върху бара и завърта стола си, така че да е изцяло обърнат към мен. Аз

правя същото, но столовете са твърде близо и коленете ни се допират. Той се намества така,

че едното ми коляно се оказва между неговите, а неговото— между моите. Не сме толкова

близо, че краката ни да се трият едно о друго, но определено се докосват и усещането е доста

интимно, особено когато седиш до мъж, когото едва познаваш. Оуен гледа към краката ми.

— Да не би да флиртуваме?

Приковали очи един в друг, ние продължаваме да се усмихваме и в този миг осъзнавам,

че откакто сме излезли от ателието му, усмивките не са слизали от лицата ни.

Поклащам глава.

— Аз не умея да флиртувам.

Той отново свежда поглед надолу и тъкмо понечва да ми отвърне, когато Харисън се

приближава. Накланя се напред и нехайно опира ръце на бара, насочил вниманието си върху

Оуен.

— Как мина?

Харисън определено е ирландец. Акцентът му е толкова силен, че едва го разбирам.

Оуен ми се усмихва.

— Дяволски добре.

Харисън кимва и чак тогава се обръща към мен.

— Ти сигурно си Хана. — Протяга ми ръка. — Аз съм Харисън.

Аз не поглеждам Оуен, но чувам прокашлянето му. Поемам ръката на Харисън я

разтърсвам.

— Приятно ми е да се запознаем, Харисън, но аз всъщност съм Обърн.

Очите на Харисън се разширяват и той бавно се извръща към Оуен.

— Мамка му, човече! — изрича и виновно се засмива. — Не съм в час с теб.

Оуен махва небрежно.

— Няма нищо — успокоява го. — Обърн знае за Хана.

Всъщност не е точно така. Знам, че Хана е момичето, което току-що го е зарязало. Знам

и това, което Оуен ми каза: че посещението в този бар след изложба е традиция. Затова сега

ми става любопитно защо Харисън никога не се е срещал с Хана, щом тя е работила в

ателието. Оуен ме поглежда и забелязва смущението ми.

— Аз никога не съм я водил тук.

— Оуен никого не води тук — уточнява Харисън и го стрелва с поглед. — Какво се случи

с Хана?

Оуен поклаща глава, сякаш не желае да говори за това.

— Обичайното.

Харисън не пита какво е „обичайното“, затова предполагам, че той разбира какво точно

се е случило е Хана. Иска ми се да знаех какво означава „обичайното“.

— Какво да ти предложа за пиене, Обърн? — пита Харисън.

Поглеждам малко притеснено към Оуен, защото нямам представа какво да поръчам.

Никога досега не съм поръчвала питие, имайки предвид, че не съм достатъчно голяма, за да

го правя. Той разбира изражението ми и тутакси се извръща към Харисън.

— Донеси ни два джака с кока-кола — поръчва. — И порция панирани пръчици със

сирене.

Харисън потропва с юмрук по бара.

— Ей сега идват — казва и понечва да се отдалечи, но сетне се спира и отново поглежда

към Оуен. — О, панираните пръчици със сирене свършиха. Останаха само жалки подобия.

Чипс със сирене става ли?

Опитвам се да не се мръщя, но наистина очаквах с нетърпение пръчиците със сирене.

Оуен ме поглежда и аз кимвам.

— Звучи добре — примирявам се.

Харисън се усмихва и отново понечва да се отдалечи, но пак се извръща, само че този

път към мен.

— Ти си на двайсет и една, нали?

Аз бързо кимвам и забелязвам как по лицето му се мярва съмнение, но той се обръща и

си тръгва, без да поиска личната ми карта.

— Ти си безнадеждна лъжкиня — смее се Оуен.

Издишвам дълбоко.

— Обикновено не лъжа.

— Разбирам защо — казва той.

Нагласява се върху стола и краката ни отново се допират. Той се усмихва.

— Ще ми разкажеш ли своята история, Обърн?

Ето че се започва. Този момент обикновено наричам „началото на края“.

— Леле — подсвирва той. — Какъв е този поглед?

Осъзнавам, че навярно съм се смръщила, когато ме попита.

— Моята история е следната: живея много затворен живот и не обичам да говоря за

това.

Той се усмихва, което не очаквах.

— Звучи ми също като моята история.

Харисън се връща с питиетата, спасявайки ни от това, което е на път да се превърне в

провален разговор. И двамата отпиваме едновременно първата глътка, но при Оуен минава

по-гладко. Въпреки че още съм непълнолетна, в миналото, когато живеех в Портланд, съм

пила малко алкохол с приятели, но това питие се оказа прекалено силно за мен. Закривам

устата си с длан и се закашлям и Оуен, естествено, отново се смее.

— Е, след като никой от нас не желае да говори за себе си, поне танцуваш ли? — Той

поглежда над рамото ми към малкия, празен дансинг в другия край на залата.

Аз мигом клатя глава.

— Защо ли отговорът не ме изненадва? — Той се изправя. — Хайде, ела.

Аз отново клатя глава отрицателно и почти незабавно настроението ми се променя.

Няма начин да танцувам с него, особено на бавната песен, която току-що зазвучава. Той

сграбчва ръката ми и се опитва да ме вдигне от мястото ми, но аз се вкопчвам за стола с