Аз нямам такива приятели. И не желая да имам.

— Притежаваш изключителен талант, макар да не съм сигурен, че твоите творби са по

вкуса ми — отбелязва съдия Корли и ме заобикаля, за да види друга картина.

Един час минава много бързо. Тя е заета през по-голямата част от времето и дори когато

не е, намира какво да прави. Не седи просто зад щанда със скучаещ вид като Хана

Палиндрома. Хана бе усъвършенствала изкуството да скучае, пилейки ноктите си по време

на двете изложби, докато работеше за мен. Учуден съм, че накрая изобщо са й останали

някакви нокти.

Обърн не изглежда отегчена. Тя има вид, сякаш се забавлява. Когато не е зад щанда с

някой клиент, тя се смесва с тълпата, усмихва се и се смее на шегите на посетителите, макар

да съм сигурен, че ги смята за глупави.

Вижда как съдия Корли приближава до щанда с номер в ръка. Усмихва му се и му казва

нещо, но той само изсумтява. Когато тя поглежда към номера, виждам как устните й се

свиват, но бързо си лепва фалшива усмивка. Погледът й бързо се плъзва по картината със

заглавие Ти не съществуваш, Господи… и аз тутакси разбирам изражението на лицето й. Тя

знае също толкова добре като мен, че той не заслужава тази картина. Припряно си

проправям път към щанда.

— Станало е недоразумение.

Съдия Корли ме гледа раздразнено, а Обърн — с удивление. Вземам номера от ръката й.

— Тази картина не се продава.

Съдия Корли пухти гневно и сочи номера в ръката ми.

— Е, номерът все още е на стената. Мислех, че се продава.

Пъхам номера в джоба си.

— Беше продадена преди изложбата — осведомявам го. — Навярно съм забравил да

сваля номера. — Махам към картината зад гърба му. Една от малкото останали. — Може би

тази ще ви свърши работа?

Съдия Корли върти очи и прибира портфейла в джоба си.

— Не, няма — тросва се. — Хареса ми оранжевият цвят на другата картина. Пасва с

кожената тапицерия на дивана в кабинета ми.

Той я харесва заради оранжевия цвят. Слава богу, че я спасих от него.

Съдията махва към една жена, стояща на няколко метра от нас, и се отправя към нея.

— Рут — подвиква той, — нека утре се отбием в „Потъри Барн“. Тук нищо не ми

харесва.

Проследявам ги с поглед, докато се отправят към изхода и отново се извръщам към

Обърн. Тя се усмихва.

— Не можа да им позволиш да вземат твоето бебче, нали?

Аз изпускам облекчена въздишка.

— Никога нямаше да си го простя.

Тя гледа зад гърба ми към приближаващ клиент, аз се отдръпвам настрани и я оставям

да твори своята магия. Минава още половин час и повечето картини са купени, когато и

последният посетител изчезва в нощта. Заключвам вратата зад него.

Обръщам се, а Обърн все още стои зад щанда и оформя продажбите. Широка усмивка

озарява лицето й и тя дори не се опитва да я скрие. Каквото и да я бе тормозило, когато

прекрачи прага на ателието, вече го нямаше. В момента тя е щастлива и въодушевена.

— Продаде деветнайсет картини! — възкликва, почти пищейки. — ОМГ, Оуен!

Осъзнаваш ли колко пари си спечелил тази вечер? И осъзнаваш ли, че аз току-що използвах

инициалите ти в изречение?

Аз се смея, защото да, осъзнавам колко пари съм спечелил, и да, осъзнавам, че тя току-

що бе използвала инициалите ми в изречението. Но всичко е наред, защото тя беше

прекрасна, докато го правеше. Освен това навярно има вроден усет за бизнес, защото

напълно честно мога да заявя, че никога досега не съм продавал деветнайсет картини за една

вечер.

— И така? — питам, с надеждата, че това не е последният път, когато тя ми помага. —

Заета ли си следващия месец?

Тя се усмихва, но предложението ми за работа я кара да засияе.

— Никога не съм заета, когато става дума за сто долара на час.

Обърн брои парите и ги подрежда в отделни купчинки. Взема две банкноти по сто

долара и ги вдига с усмивка.

— Тези са мои. — Сгъва ги и ги пъхва в предния джоб на ризата си (или по-точно в

ризата на Хана Палиндрома).

Прекрасното ми настроение от вечерта започва да помръква в мига, в който разбирам,

че тя е приключила работата си и аз не знам как да я задържа още малко при мен. Не съм

готов да се разделя с нея, но тя прибира парите в чекмеджето и подрежда чековете върху

щанда.

— Минава девет — отбелязвам аз. — Навярно умираш от глад.

Питам, за да разбера дали тя иска да хапне нещо, но очите й тутакси се разширяват и

усмивката й изчезва.

— Вече минава девет? — Гласът й е пълен с паника, тя бързо се обръща и хуква към

стълбата. Взема по две стъпала наведнъж; нямах представа, че може толкова да бърза.

Очаквам я да хукне надолу по стъпалата със същата бързина, но тя не го прави, затова се

насочвам към стълбата. Когато стигам до горното стъпало, чувам гласа й, докато говори по

телефона:

— Съжалявам — казва тя. — Знам. Знам. — Мълчи няколко секунди, сетне въздъхва. —

Добре, всичко е наред, утре ще говорим.

Когато разговорът приключва, аз се изкачвам на площадката, изпълнен с любопитство

що за телефонно обаждане може да причини такава паника. Виждам я да седи притихнала до

бара, взряна в телефона в ръката си. Наблюдавам я как избърсва втора сълза за тази вечер и

мигом възневидявам този, с когото бе говорила. Не ми харесва човекът, който може да я

накара да се чувства по този начин, когато само допреди няколко минути тя не можеше да

спре да се усмихва.

Когато ме вижда на площадката, Обърн оставя върху барплота телефона с екрана надолу.

Не е сигурна дали съм видял сълзата й — видях я — затова се насилва да се усмихне.

— Извинявай за това — мълви тя.

Наистина я бива да крие истинските си чувства. Толкова е добра в това, че е чак

плашещо.

— Няма нищо — успокоявам я аз.

Тя се изправя и поглежда към банята. Явно се кани да каже, че е време да се преоблече и

да се прибере у дома. Изплашен съм, че ако го направи, никога повече няма да я видя.

Имаме еднакви презимена. Това може би е съдба, знаеш.

— Имам традиция — заявявам. Лъжа, но ми се струва, че тя е от този тип момичета,

които не биха искали да нарушат традицията на едно момче. — Най-добрият ми приятел е

барман в заведението отсреща. Винаги се отбивам там да пийна по едно питие, след като

изложбите приключат. Искам да дойдеш с мен.

Тя още веднъж поглежда към банята. Съдейки по колебанието й, мога да заключа, че тя

или не е била често в барове, или просто не е сигурна, че иска да отиде там с мен.

— Освен това предлагат и храна — додавам, опитвайки се да омаловажа факта, че току-

що я поканих на бар за по едно питие. — Най-вече ордьоври, но са много вкусни, а аз умирам

от глад.

Тя сигурно е гладна, защото очите й светват, когато споменавам ордьоври.

— Имат ли панирани пръчици със сирене? — пита с надежда.

Не съм сигурен дали имат панирани пръчици със сирене, но в този момент съм готов да

кажа каквото и да е, стига да прекарам още няколко минути с нея.

— Най-добрите в града.

Лицето й отново добива нерешително изражение. Тя поглежда към телефона в ръцете

си, после отново към мен.

— Аз… — Дъвче засрамено долната си устна. — Навярно първо трябва да се обадя на

съквартирантката си. Просто за да знае къде съм. Обикновено по това време вече съм у дома.

— Разбира се.

Обърн свежда поглед към телефона и набира номера. Чака, докато човекът отсреща

вдигне.

— Здрасти — казва в телефона, — аз съм. — Усмихва ми се успокояващо. — Тази вечер

ще закъснея, ще пийна по питие с един мъж. — Замълчава за секунда, сетне ме поглежда със

странно изражение. — Хм… да, предполагам. Той е тук.

Подава ми телефона.

— Тя иска да говори с теб.

Пристъпвам към Обърн и вземам телефона.

— Ало?

— Как се казваш? — пита някакво момиче от другия край на линията.

— Оуен Джентри.

— Къде ще водиш съквартирантката ми?

Тя ме разпитва с монотонен, властен глас.

— В бара на Харисън.

— По кое време тя ще се прибере у дома?

— Не знам. Може би след два часа? — Поглеждам към Обърн за потвърждение, но тя

само свива рамене.

— Грижи се нея — заръчва момичето. — Ще й кажа кодова дума, за да я използва, ако

ми позвъни, молейки за помощ. Ако не ми се обади до полунощ, за да ми съобщи, че се

прибира жива и здрава у дома, се обаждам в полицията и ще докладвам за убийството й.

— Хм… добре — отвръщам през смях.

— Дай ми пак да говоря с Обърн — нарежда инквизиторката.

Предавам телефона на Обърн, малко по-нервен от преди малко. По обърканото

изражение на лицето й се досещам, че тя за пръв път чува за кодовата дума. Допускам, че

или двете със съквартирантката й живеят заедно отскоро, или Обърн никога не излиза навън

да се забавлява.

— Какво? — изумява се Обърн, докато слуша по телефона. — Що за кодова дума е