— Би трябвало да ръководиш някакъв бизнес.

Тя не отговоря и аз се боя, че може би съм обидил професията й.

— Не че подстригването на коса е нещо, с което не би трябвало да се гордееш — бързо

додавам. — Просто мисля, че имаш нюх за бизнес. — Вземам черния маркер и започвам да

пиша номера върху квадратчетата, от едно до двайсет и две, защото това е броят на

картините, които тя каза, че са окачени по стените, и аз й се доверявам достатъчно, за да не

ги броя.

— Колко често организираш изложби? — Обърн изцяло пренебрегва моята обида/

комплимент относно професията й.

— В първия четвъртък на всеки месец.

Обърн ме гледа озадачено.

— Само веднъж месечно?

Кимам.

— Казах ти, че това всъщност не е истинска галерия. Не излагам творбите на други

художници, затова рядко отварям. Започнах да се занимавам с това едва преди няколко

години и работата потръгна, особено след като миналата година се озовах на първата

страница на „Далас Морнинг Нюз“. Явно съм достатъчно добър, за да мога да се издържам

само с една изложба на месец.

— Браво на теб! — възкликва тя, искрено впечатлена. Никога досега не съм опитвал да

направя впечатление, но тя ме кара малко да се гордея със себе си.

— Винаги ли имаш достатъчно количество картини?

Харесва ми, че тя е толкова заинтригувана.

— Не. Веднъж, преди около три месеца, изложбата се състоеше само от една картина.

Обърн се обръща и ме зяпва слисано.

— Защо само една?

Свивам рамене, опитвайки се да се правя на непукист.

— През този месец нямах вдъхновение.

Това не е съвсем вярно. Тогава започнах да се срещам с Хана Палиндрома и прекарах по-

голяма част от времето през онзи месец вътре в нея, опитвайки се да се съсредоточа върху

тялото й, като игнорирах факта, че помежду ни нямаше никакъв духовен контакт. Но нямаше

нужда Обърн да знае за това.

— Какво беше признанието?

Поглеждам я въпросително, тъй като не съм сигурен какво има предвид.

— За картината, която си нарисувал през онзи месец — пояснява тя. — Какво

признание я вдъхнови?

Припомням си онзи месец и единственото признание, което изглежда съм пожелал да

нарисувам. Въпреки че не беше мое признание, някак си сега усещам, че тя ме моли да й

споделя нещо съкровено и лично, което ме е вдъхновило през онзи месец.

— Картината се наричаше Когато съм с теб, мисля за всички велики неща, които бих

могъл да постигна без теб.

Тя се взира съсредоточено в мен и веждите й се смръщват, сякаш се опитва да отгатне

моята история чрез това признание.

После изражението й се отпуска и продължава да се смекчава, докато накрая добива

съвсем разстроен вид.

— Това наистина е много тъжно — въздъхва Обърн.

Извръща поглед — или се опитва да скрие, че това признание я притеснява, или иска да

скрие, че се опитва да ме разгадае чрез него. Захваща се да разглежда няколко от картините,

висящи най-близо до нас, за да не гледа директно към мен. Играем на криеница и картините

очевидно са началната и отправна точка на играта.

— Явно този месец си имал голямо вдъхновение, защото двайсет и две е много голямо

число. Това е почти по една картина на ден.

Искам да кажа: „Само почакай до следващия месец“, но се сдържам.

— Някои от тях са стари. Не всички са нарисувани през този месец. — Протягам се

отново към нея, този път, за да взема тиксото, но вече е различно. Различно е, защото

случайно докосвам ръката й. Всъщност до този момент нито веднъж не съм я докоснал. Но

сега наистина се докоснахме и тя е абсолютно реална и аз стискам по-здраво ролката тиксо,

защото жадувам за повече от този случаен допир.

Искам да попитам: „И ти ли усещаш същото?“, ала не го правя, защото виждам как

кожата на ръката й настръхва и искам да помилвам тези миниатюрни грапавинки, които

току-що създадох.

Тя се прокашля и бързо прави крачка назад в просторното помещение, разрушавайки

близостта ни.

Аз дишам дълбоко, облекчен от пространството помежду ни, създадено от нея. Тя

изглежда притеснена и честно казано, аз също започвам да се чувствам неловко, защото все

още се опитвам да осъзная факта, че тя наистина е тук.

Ако трябва да гадая, бих казал, че Обърн е интроверт. Човек, който не е свикнал да се

намира сред други хора, още по-малко напълно непознати. Тя, изглежда, прилича на мен.

Самотник, мислител, художник, рисуващ своя собствен живот.

Сякаш тя се бои, че аз ще променя платното й, ако ми позволи да се приближа твърде

много.

Тя няма защо да се безпокои. Чувството е взаимно.

* * *

През следващите петнайсет минути ние окачваме номерата под всяка картина.

Наблюдавам я как записва заглавието на всяко признание върху лист хартия и отбелязва

номера му. Работи уверено, сякаш го е правила милион пъти. Мисля, че тя навярно е един от

тези хора, които са добри във всичко, което правят. Обърн притежава талант за живот.

— Винаги ли идват хора на тези изложби? — пита, когато отново се връщаме при щанда.

Харесва ми, че тя няма ни най-малка представа за моето ателие или за изкуството ми.

— Ела тук. — Запътвам се към входната врата, усмихвайки се на наивността и

любопитството й. В мен нахлува носталгично чувство, когато си спомням онази нощ, преди

повече от три години, когато отворих за пръв път. Тя ми връща част от онова вълнение и аз

закопнявам винаги да бъде така.

Когато приближаваме до вратата, дръпвам едно от признанията, за да може Обърн да

надзърне навън. Виждам как очите й се разширяват, докато оглежда дългата опашка, която

знам, че се е образувала отвън. Не винаги е било така. Всичко започна миналата година, след

онази статия на първата страница на вестника. Мълвата се разнесе, потокът от посетители се

увеличи и на мен ми потръгна.

— Ексклузивност — шепне тя и отстъпва крачка назад.

Прикрепвам отново признанието върху прозореца.

— Какво искаш да кажеш?

— Ето защо се справяш толкова добре. Защото ограничаваш броя на изложбите и не

можеш да нарисуваш много картини за един месец. Това прави изкуството ти много по-

ценно за хората.

— Да не би да казваш, че се справям добре, но не заради таланта си? — подсмихвам се,

за да разбере, че се шегувам.

Тя ме смушква игриво в рамото.

— Знаеш какво имам предвид.

Искам отново да ме смушка в рамото, защото ми хареса усмивката й, когато го направи,

но вместо това тя се обръща с лице към ателието. Поема бавно въздух. Това ме кара да се

запитам дали всички онези хора отвън я правят нервна.

— Готова ли си?

Обърн кимва и се усмихва принудено.

— Готова съм.

Отварям вратите и хората започват да се стичат вътре. Тази вечер се е събрала огромна

тълпа и през първите няколко минути аз се страхувам, че това може да я изплаши. Но

независимо колко тиха и стеснителна изглеждаше, когато за пръв път се появи тук, сега тя е

пълна противоположност. Обърн разцъфва, сякаш се чувства напълно в свои води, въпреки че

навярно никога досега не се е озовавала в подобна ситуация.

Което обаче не би ми хрумнало, докато я наблюдавам.

През първия половин час Обърн се смесва с гостите и обсъжда картините и някои от

признанията. Разпознавам някои лица, но повечето посетители са ми непознати. Тя се държи

така, сякаш познава всички. Накрая се връща обратно към щанда в ъгъла, когато вижда как

някой сваля номер пет. Номер пет съответства на картината със заглавие Заминах за Китай

за две седмици, без да кажа на никого. Когато се върнах, никой не бе забелязал отсъствието

ми.

Тя ми се усмихва от другия край на залата, докато регистрира първата си продажба. Аз

продължавам да снова из помещението, смесвам се с хората, но не спирам да я наблюдавам с

крайчеца на окото. Тази вечер всички са се съсредоточили върху творчеството ми, но моето

внимание е приковано в нея. Тя е най-интересното творение в тази зала.

— Баща ти ще дойде ли тази вечер, Оуен?

Откъсвам поглед от нея, за да отговоря на въпроса на съдия Корли, поклащайки глава.

— Тази вечер е зает — лъжа аз.

Ако заемах важно място в живота му, щеше да дойде.

— Жалко — отвръща съдия Корди. — Аз преобзавеждам кабинета си и той ми предложи

да се отбия и да погледна творбите ти.

Съдия Корли едва ли е повече от метър и шейсет, но егото му е два пъти по-високо. Моят

баща е адвокат и прекарва много време в сградата на съда в центъра на града, където се

намира кантората на съдия Корли. Знам го, защото баща ми не е сред почитателите на съдия

Корли и въпреки явното внимание на съдията, аз съм сигурен, че той също не е фен на баща

ми.

Наричам това „повърхностни приятели“. Когато приятелството ви е просто фасада, а

всъщност сте врагове. Баща ми има множество повърхностни приятели. Мисля, че това е

страничен ефект на адвокатската професия.