Продължи с Рубен.

В началото на трийсетте години. Работи в ранчото за туристи. Познава района добре, също като Ло. Сръчен е. Шофира пикап и има пушка. Слиза в града поне веднъж седмично. Обича да пее в бара. Имал е връзка с омъжена жена. Възможно е тя да е жертвата.

Рийс въздъхна. Знаеше, че Рубен обича полусурови пържоли, пържени картофи и пай. Но това не й помагаше с нищо.

Продължи да записва имена и информация. Спря и се почувства леко виновна, когато стигна до доктор Уолъс. Той едва влизаше във възрастовите граници, но пък бе здрав и жизнен. Ходеше на дълги разходки, ловеше риба и бе добре дошъл навсякъде. А дали човек, който лекуваше, нямаше да знае и как да убива?

След него идваха Мак Дръбър, Джеф от магазина за алкохол, шерифът и вечно готовият да помогне Линт. Мисълта, че всички тези мъже, които познаваше и смяташе за приятели, влизат в списъка й, я накара да се почувства зле.

Приключи и копира всичко на портативния хард диск. Прибра лаптопа и успокои нервите и вината си с готвене.



От другата страна на езерото Ло почука на вратата на Линда-Гейл. Държеше красива роза в ръка и бе изпълнен с желание.

Вратата се отвори. Той протегна розата и поздрави:

— Здрасти, сладурче.

Линда-Гейл не пое цветето, а застана с ръце на кръста.

— Какво искаш?

— Теб — отвърна той, като я прегърна със свободната си ръка, но момичето отстъпи назад и се опита да затръшне вратата.

Ло успя да пъхне крак в процепа и я отвори широко.

— Какво става? Господи, Линда-Гейл!

— Не приемам цветя от лъжци. Можеш да направиш кръгом и да изчезнеш оттук.

— Защо се държиш така, по дяволите?

Този път Ло срита вратата, когато Линда-Гейл я бутна.

— Престани. Днес работих четиринадесет часа, за да мога да се измъкна тази вечер и да дойда да те видя.

— Така ли? Изглежда несправедливо, след като и снощи трябваше да работиш извънредно. Да наглеждаш болен кон.

Видя го да се намръщва и присви очи.

— Лъжливо копеле! Може и да си се търкалял в сламата, но със сигурност не е било с кон.

— Не беше така. Чакай малко.

— Как можа да ме излъжеш по този начин? — разбесня се тя, врътна се и се отдалечи. — Казах ти, че няма да съм една от стадото, Ло.

— Не си. Невъзможно е да си. По дяволите, никога не си била. Хайде да поседнем за минута.

— Не искам да оставаш в къщата ми. Дадох ти каквото искаше. Но приключих с това.

— Не говори така, Линда-Гейл. Скъпа, не е каквото си мислиш.

— Какво е тогава, Ло? Не ме ли излъга?

Той бутна шапката си назад.

— Ами… излъгах те, но…

— Изчезвай незабавно!

Той метна розата на пода, а после и шапката си.

— Няма да си тръгна. Да, излъгах те за снощи, но имах причина.

— Така ли? И как се казва тя?

По лицето му се изписаха чувство за безпомощност, срам и гняв.

— Не ти изневерявам. Не лъжа на карти, не правя нечестни неща. Ако съм готов за нова връзка, първо приключвам старата. Не ходя с две жени едновременно. Защо да започвам да го правя сега, след като ти си единствената, която има значение за мен?

— Не знам — просълзи се младата жена. — Иска ми се да знаех.

— Не бях с друга, Линда-Гейл. Кълна се.

— И трябва да ти повярвам, след като веднъж ме излъга?

— Да, в думите ти има логика. Но ще ти кажа нещо. Ако ме обичаш, трябва да ми се довериш.

— Доверието се печели, Уилям — отвърна Линда-Гейл и ядосано избърса сълзите си. — Кажи ми къде беше.

— Не мога. Не още. Не ми обръщай гръб. Недей, скъпа. Трябваше да направя нещо. Не бях с друга жена.

— Защо тогава не ми кажеш?

— Ще го направя, ако почакаш до събота вечер.

— Какво има в събота вечер?

— И това не мога да ти кажа. Но е част от цялото. Довери ми се до събота вечер. Каня те на среща тогава.

Линда-Гейл се предаде.

— Каниш ме на среща, след като ме излъга и дори не искаш да ми обясниш защо?

— Точно така. Довери ми се. Обзалагам се, накрая ще се убедиш, че си заслужава.

Ло падна на колене.

— Кълна се в живота си, Линда-Гейл, не бях с друга жена.

Тя подсмръкна.

— Да не си обрал банка?

Ло се усмихна чаровно.

— Не точно. Обичаш ли ме?

— Явно наистина те обичам, макар че това е адски вбесяващо в момента.

— Аз също те обичам. И дори ми харесва да го повтарям.

Тя прикова очи в лицето му.

— Добре, ще почакам до събота вечер. Господ да ми е на помощ, Ло, вярвам ти, че не си бил с друга жена. Не мога да си представя, че би ме наранил по този начин. Затова не ме прави на глупачка, моля те.

— Не мога да те превърна в глупачка дори ако се опитам — отвърна Ло, като се наведе и я целуна. — Но не бих го направил.

— Канех се да изпека пица — съобщи тя. — Обичам пица, когато съм тъжна и бясна. Всъщност май винаги си я обичам. Можеш да споделиш пицата с мен, но няма да те пусна в леглото си. Щом трябва да чакам до събота вечер за истината и ти можеш да почакаш за секса.

— Добре, звучи справедливо. Болезнено, но справедливо — каза Ло, като стана и й протегна ръка. — Имаш ли и бира за пицата?



Той идваше към нея в тъмнината. Обувките й кънтяха по твърдата пътека. Чуваше ли той стъпките й? До слуха й не долиташе нищо, освен шепота на вятъра и ромоленето на реката, но знаеше, че преследвачът идва, приближава се зад нея като сянка, все по-близо и по-близо. Скоро щеше да усети дъха му върху врата си, скоро ръцете му щяха да се обвият около гърлото й.

Беше загубила чувството си за ориентация. Как се бе озовала тук? Нямаше избор, освен да продължи напред.

Луната освети извитата пътека, скалите и опасната река долу. Показа й пътя, но не и как да избяга. А и така щеше да отведе преследвача при плячката му.

Хвърли бърз поглед назад, но не видя нищо, освен небето и каньона. Заля я облекчение. Беше успяла да се измъкне. Ако продължи напред, ще намери пътя към града. И ще е в безопасност.

Но когато се обърна, той бе там. Препречваше пътя й. Но все още не можеше да види лицето му.

— Кой си ти? — изпищя диво. — Кой, по дяволите, си?

Той пристъпи към нея с протегнати ръце. Тя направи избора си. Скочи. Вятърът я зашемети. Озова се внезапно в кухнята на „Манео“. Вратата се отвори широко. Друг мъж. Този бе в анцуг с качулка. Пистолетен изстрел. Прониза я зверска болка. От куршума. От плясъка във водата.

Реката се сключи над нея. Вратата на килера се затвори.

И нямаше светлина. Нямаше въздух. Нямаше живот.



Ръцете на Броуди стискаха нейните, докато я изтръгнаха от съня.

— Събуди се — нареди й той. — Веднага.

— Скочих.

— Падна от леглото.

— Умрях.

Кожата й бе мокра от пот, сърцето й биеше лудо.

— Изглеждаш ми съвсем жива. Просто кошмар. Бореше се като тигър.

— Аз… какво?

— Риташе, дереше. Хайде, ставай.

— Чакай, чакай.

Трябваше да се ориентира. Сънят бе невероятно ясен. Бе видяла всяка подробност, преди да падне в реката.

— Тичах — бавно поде тя. — И той беше там. Скочих в реката. Но после всичко се обърка. Падах едновременно в реката и в килера на „Манео“. Но не потънах веднага. Не се предадох.

— Не. Бореше се да изскочиш на повърхността. Опитваше се да плуваш.

— Добре. Браво на мен. Крайно време беше.

27.

Всекидневното ставане в ранни зори промени навиците на Броуди. Виждаше изгревите, а някои от тях определено си заслужаваха усилието да отвори очи. Вършеше повече работа, което щеше да зарадва агента и редактора му. Дори имаше повече време да се мотае из вилата и да обмисля възможностите за промяна.

Мястото беше добро. Отдавна се чудеше дали да го купи и така да се превърне в собственик. Добра инвестиция. Имот със стойност. Ипотека. Поддръжка.

Е, човек трябваше да приеме и доброто, и злото.

Ако къщата си бе негова, можеше да разшири кабинета си, да добави още една тераса. Гледката към езерото се разкриваше още по-добре от горния етаж, особено през лятото, когато дърветата се покриваха с милиони листа. Тогава водата едва прозираше през преплетените клони, ако хвърлиш поглед през прозорците на първия етаж.

Да, терасата бе добра идея. Сутрин можеше да си пие кафето там и да се настройва за деня.

Застана до прозореца в кабинета си и си я представи. Да, определено щеше да стане хубаво.

Един или два стола? Ако купуването на вилата бе сериозна стъпка, то запазването на жената бе гигантски скок над бездна.

Винаги бе обичал жените. Не само телата, но и умовете им. Но ако някой му бе казал, че един ден ще иска една-единствена жена да е вечно около него, щеше да изреди безброй причини защо това е невъзможно.

Но ако ставаше дума за Рийс, не можеше да се сети за нито една.

Да, вярно бе, че присъствието й го караше да става рано. А след напускането на „Трибюн“ бе свикнал да се излежава до когато си иска. Но пък след вдигането в зори винаги го чакаше кафе. Хубаво кафе, което не трябваше сам да приготвя. И храна. Биваше ли да се пренебрегват предимствата на хубавото кафе и храната?

А и гласът на Рийс. Уханието й. Начинът, по който подреждаше нещата. Масата за вечеря, дрехите, възглавниците на леглото. Бе открил, че е абсурдно очарован от идеално сгънатите кърпи в банята.

Сигурно не беше с всичкия си.

Но кой мъж можеше да устои на невероятните й очи?

Рийс бе много по-привлекателна причина за ранното ставане от великолепните изгреви. Имаше си проблеми и вероятно никога нямаше да успее да я излекува напълно от фобиите и неврозите й. Но те пък я правеха интересна. У Рийс Гилмор нямаше нищо обикновено и скучно.

Два стола, реши той. На терасата ще има два стола.

Завъртя се и се върна до бюрото. Взе диска, който Рийс му бе оставила. Вкара го в компютъра и видя два файла. Единият бе с инициали Г. К., другият бе озаглавен „Списък“.