— В колко часа беше това?

— Не погледнах часовника. Но бях под душа едва две минути, когато тя се втурна в банята. Заведох я в спалнята, обух си панталона, взех си бейзболната бухалка и я накарах да се обади в участъка.

Шерифът вдигна поглед, когато Дени влезе и поклати глава.

— Е, добре. Според мен няма да имате повече вълнения тази вечер. Ще се отбия при вас утре сутрин да видим дали мога да открия нещо на дневна светлина. Дени, върни се в участъка и попълни протокола. Броуди, ще ме изпратиш ли?

— Добре — кимна домакинът и се обърна към Рийс. — Ще се върна след минута.

Излязоха навън. Рик погледна осеяното със звезди небе и пъхна ръце в джобовете си.

— Великолепна нощ. Само тук можеш да видиш такава. А скоро ще настъпи лято. Градът ще се натъпче с туристи и небето няма да е само за нас.

— Едва ли ме извика, за да споделиш възхищението си от небето.

— Не. Ще говоря направо, Броуди — втренчи се Рик в очите му. — Първо, няма следи вратата да е била насилвана. Ти самият каза, че си я заключил.

— Този тип е имал дубликат от ключа. И преди го е правил.

— Господи — изстена Рик и разтърка лицето си. — И е успял да проникне в къщата през краткото време, когато Рийс е била долу сама, а ти си се къпел? Да не е Супермен?

— Наблюдавал е къщата.

— Защо? За да ви плаши? Ако е възнамерявал да я напада, щеше да го направи, докато е била сама. Ако съществуваше.

— Чакай малко…

— Не, ти чакай. Аз съм толерантен човек, Броуди. Човекът, който носи пистолет и полицейска значка, трябва да е толерантен. Широко скроен съм, но не съм тъп. Пред нас е жена с история на емоционални разстройства, която е пила вино и току-що е скочила от леглото. И твърди, че се появил същият мъж, когото е видяла да убива жена. Но само тя го е видяла и никой друг. А всичко се случва в момент, когато наоколо няма никой, който да потвърди думите й. Няма следа, че някой е влизал в къщата, нито че се е мотал наоколо. Също както нямаше следи, че край реката е станало убийство. Нямаше следи, че някой е прониквал в апартамента й или й е правил номера в пералнята на хотела. Спиш с нея, затова искаш да й вярваш. Дама, изпаднала в беда, е адски съблазнително нещо.

Броуди побесня.

— Ама че тъпотия! Ама че идиотщина! След като носиш полицейската значка, си длъжен да защитаваш хората и да им служиш.

— Да, длъжен съм да защитавам и да служа на хората в този град. Можеш да беснееш колкото си искаш — продължи той. — Но направих всичко възможно за Рийс Гилмор. Туристите скоро ще напълнят града и не мога да губя време и служители, за да преследвам демоните на Рийс. Господ знае, че я съжалявам. Тя е симпатична жена, преживяла е кошмари. Но ще й се наложи да се съвземе и да се успокои. Направи услуга на себе си и я убеди да се подложи на лечение.

— Имах по-високо мнение за теб, Рик.

— В този момент, Броуди — изморено отвърна шерифът, като отвори вратата на джипа си, — мога да кажа същото за теб. Ако държиш на тази жена, осигури й помощ. — Той се настани в колата и запали двигателя. — Тя има нужда от нея.

Броуди се върна разгневен в дома си. Рийс стоеше до печката и готвеше.

— Майната му — изсумтя той и си извади бира от хладилника.

— Благодаря ти, че застана на моя страна — каза Рийс, като започна да пържи пилето. — Нямаше нужда да чувам разговора ви, за да знам поне част от него. Рик не ми вярва, а този инцидент затвърди мнението му. Смята, че му губя времето, нарушавам обичайното му всекидневие. Превърнах се от градската луда в градската досадница. И като се замислиш, не можеш да го обвиниш.

— Защо не, по дяволите?

— Всичко води до извода, че си измислям или съм просто луда. Както и че ти си на моя страна, тъй като спиш с мен.

— Ти така ли мислиш?

— Знам, че ми вярваш, а това ми помага невероятно много.

Броуди щедро изля част от бирата в гърлото си.

— Искаш ли да се махнем оттук? Можем да отидем в Ню Мексико. И двамата сме с професии, които можем да упражняваме, където и да се намираме.

В очите й блеснаха сълзи.

— Знаеш ли какво? Можеше да паднеш на колене и да ми поднесеш гигантски диамант, сладко кученце и петдесет килограма белгийски бонбони, да се закълнеш във вечна любов и да ми рецитираш Шели. И това нямаше да означава за мен толкова, колкото сегашният ти жест.

— Радвам се, защото не знам наизуст никое от стихотворенията на Шели.

— И предложението ти е съблазнително — продължи тя. — Но знам по-добре от всекиго, че бягството не променя нищо. Обичам да гледам как дивите цветя тук разцъфтяват. Щом те могат да го правят, значи и аз мога.

Взе купата със соса и я изсипа в тигана.

— Вечерята ще е готова след минута. Защо не извадиш чиниите?

26.

Рийс седеше в кабинета на доктор Уолъс, благодарна, че този път не й се налагаше да се съблича. Чувстваше се скапана като след бурен купон.

Заради приспивателните, помисли си тя. Обикновено хапче без рецепта, което Броуди я бе накарал да вземе. Не че му се бе наложило да я убеждава дълго.

Хапчето й помогна да прогони кошмарите, но тази сутрин се чувстваше затъпяла и изморена. Е, заслужаваше си да го направя миналата нощ, но не възнамеряваше да се връща към приспивателните, успокоителните и антидепресантите.

Не беше изпаднала в депресия, просто някой я преследваше.

Вратата се отвори и докторът влезе с картона й в ръка и широка усмивка.

— Поздравления. Качила си четири килограма. Това е сериозен напредък, млада госпожице. Още четири и ще спра да те тормозя.

Усмивката му угасна, когато заобиколи масата и видя лицето й.

— Или не. Последния път, когато беше тук, изглеждаше бледа и изморена. И все още изглеждаш така.

— Изкарах лоша нощ. Ужасна. Накрая взех приспивателно. От онези без рецепта. Но дори и лекото хапче ме скапа.

— Тревоги ли имаш? — попита лекарят, като завъртя главата й, за да огледа насинената й буза. — Кошмари?

— Взех хапчето, за да прогоня тревогите и кошмарите. Снощи видях убиеца.

Доктор Уолъс стисна устни и прикова очи в лицето й.

— Защо не ми разкажеш какво стана?

Рийс му обясни всичко подробно.

— Не си длъжен да ми вярваш — завърши тя. — Преживях няколко тежки дни, затова изглеждам бледа и изморена.

— Боли ли? — попита той, като нежно докосна бузата й.

— Малко. Не ме притеснява.

— Откога взимаш приспивателни?

— Снощи бе за първи път от повече от година.

— Започна ли да взимаш някакви други хапчета от както бе тук за последен път?

— Не.

— Други симптоми?

— Имаш предвид дали забравям и виждам неща, които не съществуват? Не.

— Позволи ми да те подразня за момент. Възможно ли е този мъж да представлява страха ти? Не си видяла лицето на човека, който те е прострелял. Поне не ясно. Или пък преживяната травма е изтрила лицето му от паметта ти.

— Не го видях — тихо отговори тя. — Всичко стана за миг. Вратата се отвори, обърнах се. Зърнах пистолета… и тогава… ами той стреля.

— Разбирам — кимна докторът и я потупа леко по ръката. — Доколкото разбрах, изобщо не си видяла мъжете, които са убили приятелите ти?

— Не, не ги видях.

Само ги чух, помисли си тя. Чух ги да се смеят.

— Би ли допуснала, че фигурата до прозореца снощи и мъжът край реката са просто демонстрация на страха и чувството за безпомощност, които си преживяла по време на нападението и след това?

Стомахът й се сви. Разочарование, помисли си тя. Просто разочарование, задето и докторът не й вярваше.

— Чел си доста учебници по психиатрия.

— Признавам си. Но фактът, че даваш образ на страха си, не те прави луда, Рийс. Може да е начин да си припомниш всичко и да разрешиш проблема.

— Иска ми се да беше така. Но знам, че той уби една жена. Знам, че ме наблюдава и прави всичко възможно да ми съсипе нервите и да унищожи доверието на хората в мен — усмихна се горчиво тя. — Не става дума за параноя, когато някой наистина те преследва.

Докторът въздъхна.

— Знам какво е параноя. Наясно съм какво изпитваш, когато те нападне. Но не съм параноичка. Не давам образ на страха си. Просто го преживявам.

— Добре, друга възможност. Изслушай ме. Първия път, когато видя този мъж и насилието, упражнено от него, тъкмо се бе срещнала с Броуди на пътеката. Другите инциденти станаха, след като отношенията ви се задълбочиха. И колкото по-сериозна ставаше връзката ви, толкова по-чести и лични ставаха инцидентите. Възможно ли е чувството ти за вина, че си оцеляла, да слага пречки пред щастието ти?

— Значи се правя на луда, за да проваля връзката си с Броуди? Не, по дяволите! Бях луда. Знам какво е и сега не е така.

— Добре, добре — отново я потупа по ръката докторът. — Елиминираме вероятното, а каквото остане, колкото и невероятно да звучи, трябва да е истина. Сега ще ти взема кръв, за да проверя как е здравето ти.



Рийс се върна в ресторанта на Джоуни за втората част от смяната си. Мак Дръбър и Карл се кефеха на гигантски порции ребра. Мак вдигна ръка, за да я спре, и сдъвка набързо хапката си.

— Получих пармезан, Рийс. От големите буци.

— Наистина ли?

— Реших, че ще се зарадваш. Доста е скъп.

— По-късно ще мина да го взема. Благодаря ти — усмихна се тя, после импулсивно се наведе и го целуна по косата. — Благодаря. Не го заслужавам.

— О, стига — изчерви се Мак. — Ако искаш нещо, което по принцип не поръчвам, просто ми кажи. Няма проблеми да го доставя.

— Ще се възползвам. Благодаря.

Рийс реши да сготви нещо превъзходно и да покани Мак на вечеря в дома на Броуди.

Влезе в кухнята в мига, когато Линда-Гейл тръсна кошница с мръсни чинии до Пийт.

— Олеле!

— Проблеми в рая — прошепна Пийт тихо.

— Не мърмори около мен! — рязко извика келнерката — Не съм глуха.