Силуетът изчезна. Тя остана вцепенена на мястото си, като се опитваше да си поеме дъх и да събере мислите си.

Внезапно видя как дръжката на вратата се раздвижи наляво-надясно.

Този път изпищя, втурна се към плота и грабна огромния готварски нож. Продължи да пищи и да стиска ножа, докато отстъпваше назад.

Вратата се отвори и тя побягна.

Броуди стоеше под душа, когато чу вратата на банята да се отваря с трясък. Дръпна лениво завесата и се вторачи в Рийс, която стискаше огромен нож, притиснала гръб към вратата.

— Какво, по дяволите… — започна той.

— Той е в къщата! В къщата е! През задната врата! В кухнята е!

Броуди бързо спря водата и грабна хавлия.

— Стой тук — нареди й.

— Той е в къщата.

Броуди уви кърпата около кръста си.

— Дай ми ножа, Рийс.

— Видях го.

— Добре. Дай ми ножа — повтори той, като се опита да го издърпа от ръцете й. — Стой зад мен — добави, променил решението си да я накара да се заключи в банята. — Първо ще отидем в спалнята, където има телефон. Когато се уверя, че наоколо е чисто, ще се заключиш вътре и ще се обадиш в полицията. Разбра ли?

— Да. Не отивай — стисна ръката му и се вторачи уплашено във вратата. — Не слизай долу. Не слизай долу.

— Тук ще бъдеш в безопасност.

— Ами ти… ти…

Броуди поклати глава и я бутна зад себе си. Стисна ножа и бързо отвори вратата. Не видя нищо. Чуваше само задъханото дишане на Рийс.

— Той спусна ли се след теб? — попита Броуди.

— Не. Не знам. Не. Беше там, а аз грабнах ножа и побягнах.

— Стой до мен.

Влезе в стаята, огледа се, затвори и заключи вратата. После претърси под леглото и в гардероба — единствените две места, където според него някой можеше да се скрие. Доволен, пусна ножа, за да си обуе джинсите.

— Обади се на ченгетата, Рийс.

— Моля те, не слизай долу. Той може да има пистолет. Може… Не ме оставяй тук.

Броуди се извърна към нея, опитвайки се да потисне желанието си да се втурне надолу.

— Не те оставям. Ще се върна след няколко минути.

Остави ножа на леглото и взе бейзболната си бухалка от гардероба.

— Заключи вратата след мен. И се обади на ченгетата. Не му се искаше да я оставя сама, особено когато беше толкова уплашена. Но човек трябваше да защитава собствеността си.

Вероятно мръсникът отдавна бе изчезнал, помисли си, докато проверяваше кабинета си. Но все пак трябваше да се увери, че в къщата няма никой.

Трябваше да се увери, че Рийс е в безопасност.

Влезе в банята. Онзи можеше да се е пъхнал там, когато влязоха в спалнята. Вдигна бухалката и бързо огледа помещението. Почувства се глупаво, въпреки че трепереше от нерви. Убеден, че вторият етаж е чист, той тръгна надолу по стълбите.



Рийс се вторачи ужасено във вратата. Метна се на леглото и грабна телефона.

— Деветстотин и единайсет. Какво има?

— Помощ! Имаме нужда от помощ. Той е тук.

— Какъв вид… Рийс? Рийс Гилмор ли се обажда? Рийс, Ханк е. Какво става? Ранена ли си?

— Броуди. Вилата на Броуди. Той я уби и е тук. Побързайте.

— Остани на линия. Искам да останеш на линия. Веднага ще изпратя някого. Стой там спокойно.

Трясък от долния етаж я накара да изпищи и изпусне телефона. Изстрел ли беше това? Истински или само въображаем?

Ужасена, Рийс грабна ножа.

Не беше заключила вратата. Но ако я заключеше, Броуди щеше да е от едната страна, а тя — от другата. Можеше да е ранен. Можеше да умре, а тя да не направи нищо.

Джини бе умряла, тъй като тя не направи нищо.

Скочи на крака и се олюля. Струваше й се, че плува из гъст сироп, който запушваше ушите, носа и очите й. Приближи се до вратата и чу стъпки по стълбите.

Този път щяха да я намерят. И веднага щяха да разберат, че не е мъртва. А тогава щяха да я довършат.

— Рийс, всичко е наред. Отвори вратата.

— Броуди — извика тя облекчено. Отвори вратата и отново се олюля.

— Всичко е наред — повтори той, като се протегна да вземе ножа от ръката й. — Изчезнал е.

Пред очите й се завъртяха петна. Броуди я сложи да седне и натисна главата й между коленете.

— Престани. Дишай спокойно.

Гласът му проникна приглушено през бученето в ушите й.

— Мислех… чух…

— Подхлъзнах се. Кухненският под беше мокър. Съборих стола. Продължавай да дишаш.

— Не си прострелян. Не си прострелян.

— Приличам ли на прострелян?

Тя бавно повдигна глава.

— Не бях сигурна кое е истинско и кое става само във въображението ми. Не знаех къде съм.

— Тук при мен си, а аз съм до теб. Той изчезна.

— Видя ли го?

— Не. Страхливецът избяга. Запомни това — хвана ръката й. — Той е страхливец.

Броуди чу сирените, но не отмести поглед от очите й.

— Идва кавалерията. Облечи се.

Рийс нахлузи дрехите си, слезе долу и откри задната врата отворена. Навсякъде светеше. Чуваха се множество гласове. Търсейки успокоение в реда, побърза да направи кафе, после избърса мокрия под.

Запари чай и сложи чаши, мляко и захар на масата. Броуди се появи заедно с Дени.

— Кафе, Дени?

— Нямам нищо против. Ще дадеш ли показания, Рийс?

— Да, както обикновено ли искаш кафето?

— Моля?

— С мляко и две бучки захар?

— Да, благодаря — кимна Дени и се почеса по ухото. — Помниш подробности. Можем ли да седнем? — настани се той до масата и извади бележника си. — Ще ми разкажеш ли какво стана?

— Слязох долу. Бях жадна и се канех да приготвя вечеря. Броуди беше под душа.

Тя сипа кафето и погледна Дени. Забеляза, че е леко изчервен. Вероятно Броуди му беше казал какво бяха правили, преди тя да слезе долу.

— Взех шише вода от хладилника — продължи, като остави чашата на масата. — Чух нещо като леко потропване по прозореца. Погледнах и го видях.

— Какво точно видя?

— Мъж. С черно палто, оранжево кепе, тъмни очила.

— Можеш ли да го опишеш?

— Беше тъмно — предпазливо отговори тя. — Кухненската лампа се отразяваше в стъклото. Не го видях ясно. После той се отдръпна и тогава видях дръжката на вратата да мърда. Чух я да се завърта. Грабнах ножа от плота. Вратата се отвори и той застана на прага. Просто стоеше. Избягах на горния етаж.

— Височина? Тегло? Цвят?

Рийс затвори очи. Мъжът й се бе сторил огромен, но бе зашеметена от страх.

— Бял, бръснат. Не съм сигурна. Беше тъмно, всичко стана адски бързо, а и бях невероятно уплашена.

— Той каза ли нещо?

— Не — отговори тя и подскочи при звука на идваща кола.

— Това сигурно е шерифът — успокои я Дени. — Ханк му се обади, след като ме изпрати тук. Ще изляза да му обясня какво е станало.

Рийс седна и отпусна ръце в скута си.

— Жалка история, нали? Той стоеше до вратата, а сега не мога да обясня как изглеждаше.

— Беше тъмно — утеши я Броуди. — А и предполагам, че е стоял в сянката. Лампата е блестяла в очите ти. И си била уплашена. Помниш ли какво ти казах за него?

— Че е страхливец — вдигна глава тя. — И знае как да ме уплаши. Те няма да ми повярват, Броуди. За тях съм истерична жена, която получава халюцинации. Ти и Дени не намерихте нищо навън. Никаква улика или следа.

— Така е. Той е внимателен.

— Но ти ми вярваш, нали? — Тя си пое дъх. — Когато бях сама горе, ми се стори, че чувам изстрел. Всичко в главата ми се обърка.

— Не се притеснявай, Рийс. Успя да се съвземеш бързо.

— Сигурно ни е наблюдавал. Стоял е отвън и е наблюдавал къщата и нас — продължи Рийс и забеляза как лицето на Броуди се напрегна. — Не мислеше, че ще се усетя, нали?

— Надявах се да не се усетиш.

— Няма да откача, че ме е видял гола или докато сме правили секс. Дребна работа.

— Добре — кимна той и се обърна към вратата.

Рик влезе в кухнята и свали шапката си.

— Добър вечер. Чух, че сте имали проблеми.

— Проникване с взлом и тормоз — отговори Броуди.

— Може ли да получа чаша кафе? Помолих Дени да огледа наоколо внимателно — каза шерифът и изчака Рийс да му поднесе кафето. — Рийс, защо не ми покажеш къде стоеше, когато видя човек до прозореца?

— Първо бях тук — застана тя до хладилника и сложи ръка на вратата. — Чух звук и вдигнах очи. Той беше пред прозореца.

— Кухненската лампа се отразява в стъклото му, нали? Отиде ли по-близо до него?

— Аз… не. Не тогава. После видях как дръжката на вратата се завъртя. Той се отдалечи от прозореца и после видях дръжката. Грабнах ножа — тя пристъпи напред и се престори, че взима нещо от плота. — И аз… мисля, че отстъпих назад. Бях ужасно уплашена.

— Не се съмнявам.

— После вратата се отвори и той застана на прага.

— Ти къде стоеше? Където си сега ли?

— Аз… не съм сигурна. Не бях по-близо. Може би една-две стъпки назад. Завъртях се и побягнах.

— Аха. Най-разумното в подобен случай. Ти под душа ли беше? — обърна се шерифът към Броуди.

— Точно така.

— Ами вратата? Заключена ли беше?

— Да. Заключих, преди да отида да взема Рийс от работа.

— Добре — кимна Рик, отиде до вратата и клекна да огледа ключалката. — Той носеше ли ръкавици?

— Той… — Рийс се помъчи да си представи мъжа. — Да. Мисля, че носеше. Черни ръкавици, също като по времето, когато удуши жената.

— Други подробности?

— Съжалявам…

Рик се изправи.

— Добре, да се върнем назад. До колко часа си беше у дома, Броуди?

— Излязох към шест и половина — седем без петнайсет.

— Отиде, взе Рийс от ресторанта и се върнахте тук?

— Не, първо се поразходихме с колата към ливадите — отговори Броуди и внезапно изпита диво желание да запали цигара, но го потисна.

— Да. Всичко е разцъфнало и наоколо е много красиво. Та значи решихте да се поразходите с колата.

— Да — потвърди Броуди. — Направихме си пикник с вино и сирене и погледахме залеза. Върнахме се тук около осем и половина. Може да е било и към девет. Качихме се направо в спалнята. После Рийс слезе да пие вода, а аз отидох да си взема душ.