— Беше по-притеснена, отколкото показваше. Кой би й причинил подобно нещо, Ло?

Той се замисли за момент.

— Чух, че станало случайно. Рийс наводнила банята горе.

— Не е така. Някой е проникнал в апартамента на Рийс и е пуснал водата. Тя дори не е била там.

— Но… защо, по дяволите, никой не ми разказа за тези неща?

— Сигурно защото си стоял мрачно в задната стая — усмихна се Линда-Гейл. — Някой погажда мръсни номера на Рийс.

— За какво говориш?

Младата жена му разказа всичко, което знаеше или бе чула.

— Малко е страшничко, като се замислиш. Някой й прави номера, а тя не знае кой е. А ако е човекът, когото е видяла да убива онази жена…

— Как може да е той? — прекъсна я Ло. — Това стана преди седмици. Навярно отдавна е изчезнал от града.

— Не и ако е местен.

— По дяволите, Линда-Гейл! — Ло прокара пръсти през рошавата си, изсветляла от слънцето коса. — Не може да е местен човек. Познаваме всички. Щяхме да се досетим кой е убиецът, ако застане до нас в магазина или пие кафе в ресторанта на мама.

— Глупости. Спомни си какво казват хората, когато открият, че съседът им е сериен убиец или престъпник. „О, той беше толкова кротък и мил. Беше вечно сам. Никога не притесняваше никого.“

— Никой наоколо не е вечно сам — отбеляза Ло.

— Все тая. Не си наясно, докато не разбереш със сигурност. Иска ми се да можех да помогна на Рийс по някакъв начин.

— Струва ми се, че й помагаш. Приятелка си й.

Линда-Гейл се усмихна широко.

— Определено си по-умен, отколкото хората си мислят.

— Да, ама предпочитам да не привличам внимание.



Тим Макгроу пееше от джубокса. Един от дърводелците на Джоуни му пригласяше. Рийс бързо приготвяше поръчките за обедната тълпа. Беше прогонила музиката от ума си, както и останалия шум в заведението — плач на бебе, разгорещен спор на няколко мъже. Това бе най-добрият начин да запази разсъдъка си.

Положението й се струваше почти нормално, стига да не мислеше. Хамбургер с бобена чорба, сандвич с филе, пилешка пържола. Режеш, мериш, сипваш.

Можеше да го прави и насън. Вероятно това й помагаше да пренебрегва факта, че братът на Бренда, Дийн, съсипваше песента на Макгроу, докато ковеше зад найлоновата завеса.

Всичко бе рутина. Горещина, дим, съскане на тенджери. Рутината беше чудесно нещо. Нямаше нищо лошо да се придържаш към нея в кризисни моменти.

Тя сложи в чиния хамбургера, пържолата и гарнитурите и извика:

— Поръчката е готова.

Завъртя се и видя Деби Марсдън да се настанява на столче до бара.

Деби стисна устни, докосна собствената си свежа буза и подхвърли:

— Горкото момиче.

— Изглежда по-зле, отколкото е — отвърна Рийс.

— Надявам се. Видях Мин Хобалт. Каза, че имаш страхотен удар.

— Не я…

— Само се шегуваше — вдигна ръце Деби. — Вече се е успокоила и приема всичко от забавната му страна. Петнадесетгодишният й син смятал, че участието й в пиянски побой е страхотно.

— Радвам се, че й помогнах да го впечатли.

— Супата ухае чудесно. Ще си поръчам малка купичка и салата — каза Деби и като се огледа наоколо със заговорнически вид, прошепна: — Искам от твоя сос.

— Разбира се.

Рийс предположи, че молбата й играеше ролята на предложена маслинена клонка. Реши да бъде любезна и я прие.

— Поръчката ти ще бъде изпълнена след миг — увери я и тутакси се върна в кухнята и се захвана с готвене.

Двадесет минути по-късно, когато тълпата понамаля, Деби все още беше на мястото си.

— Господи, мислех си, че приготвянето на вечеря у дома е сериозно предизвикателство — каза тя. — Как се справяш с толкова гладни гърла?

— Превръща се в навик.

— Изхранването на три деца и съпруг е нещо, което в повечето дни адски ми тежи. Можеш ли да си вземеш почивка? Искам да те черпя едно кафе.

— Не пия кафе — отвърна Рийс, но реши, че думите й прозвучаха грубо. — Но мога да си взема почивка.

Грабна шишето си с вода и отиде да седне до бара. Ако не друго, поне й беше приятно да отмори горките си крака. Може и да се чувстваше мърлява и смотана до Деби в нейната бяла ленена пола и красив розов пуловер, но поне си почиваше.

— Супата беше великолепна. Предполагам, че пазиш в тайна рецептата?

— Мисля да разсекретя повечето си рецепти.

— Наистина ли?

— Да, ще напиша готварска книга.

— Наистина ли? — Деби се завъртя на стола и розовите й гривни дръннаха. — Това е адски интересно. Ще имаме двама прочути автори в Ейнджълс Фист. Май двамата с Броуди имате доста общи неща.

Рийс отпи от водата си.

— Така ли смяташ?

— Ами и двамата сте от Източното крайбрежие. И двамата сте творци. Нищо чудно, че се събрахте толкова бързо.

— Така ли?

— Много жени наоколо му бяха хвърлили око, но той не отвърна на никоя преди теб. Мъжете в тази част на света са повече от жените, така че жените могат да си позволят да избират — каза Деби и се ухили. — Ти направи добър избор.

— Не търсех мъж.

— Често става така. Излизаш на лов, но не откриваш дори следа от дивеч. А после просто отиваш да се поразходиш и се натъкваш на цяло стадо.

— Хм. Ходиш ли на лов?

— Разбира се. Обичам да съм на чист въздух колкото се може повече. Както и да е, двамата с Броуди сте чудесна двойка. Отначало изглеждаше, че ти просто минаваш през града. Но май вече си готова да се установиш тук.

— Да, мястото ми харесва. С изключение на побоищата в бара.

— Градът е хубав. Няма особено богата култура, но има здрави основи. Разбираш ли какво имам предвид? Хората се грижат един за друг. Това ми харесва. Ако имаш неприятности, винаги можеш да разчиташ, че съседите ще ти помогнат — поясни тя, после се усмихна. — Разбира се, всички знаят всичко за теб, но сделката си я бива. Ако подобна неприятност се бе случила в големия град, Джоуни щеше да затвори заведението си поне за седмица.

— Да, страхотен късмет.

— Съжалявам — каза Деби и потупа ръката на Рийс. — Вероятно не ти се говори по въпроса. Просто исках да ти кажа, че не трябва да се притесняваш. Всичко ще бъде поправено. И дори ще изглежда по-добре отпреди.

— Не съм пускала водата горе — безстрастно произнесе Рийс. — Но се чувствам донякъде виновна, тъй като човекът, който преследва мен, навреди и на Джоуни. А тя ме прие толкова радушно още откакто влязох в ресторанта за първи път.

— Джоуни има голямо сърце, макар да се опитва да скрие добротата си. Слушай, не исках да кажа, че ти си причинила неприятностите на Джоуни. Просто изтъкнах, че всичко ще се оправи. И се надявам онзи ден да не си останала с погрешното впечатление, че съм си помислила кой знае какво, когато те видях да отиваш към хотела боса. Понякога и моят мозък е претрупан с толкова неща, че мога да си забравя и главата, ако не е закачена на раменете ми. Господ знае, че и ти си имаш достатъчно проблеми.

Деби отново я потупа приятелски по ръката.

— Трябва да опиташ ароматотерапия. Когато съм под стрес, нищо не ме успокоява така, както лавандуловото масло.

— Ще го включа в списъка си. Следващия път, когато убиец проникне в апартамента ми и го наводни, ще се успокоя с лавандулово масло. Чудесен съвет.

— За бога…

— Не се обиждай — каза Рийс, като скочи от стола. — Благодаря ти за съвета. А сега трябва да се върна на работа.

За миг се поколеба, после реши да си изясни отношенията с Деби.

— Слушай, ти си свястна жена и имаш великолепни деца. И бе много мило от твоя страна, че отдели от времето си, за да се държиш приятелски с мен. Но наистина не можеш да знаеш с какво точно е затрупан мозъкът ми. Никога не си била на мое място.

Рийс бесня безмълвно до края на смяната си и все още бе разгневена, когато излезе от ресторанта. Броуди бе настоял да я закара на работа тази сутрин и сега беше без кола.

Е, няма значение, успокои се тя. Можеше да се поразходи и поразведри.

Беше достатъчно топло, за да не си закопчава якето. Лекият ветрец носеше уханието на горите и мири са на младата трева.

Липсваше й зеленината на големите градски паркове. Величествените стари дървета, шумното движение. Анонимността на големия процъфтяващ град.

Какво правеше тук? Приготвяше бизонски хамбургери, отбраняваше се от някаква си домакиня, тревожеше се за смъртта на жена, която дори не познаваше?

На сърцето й вече тегнеха дванадесет убити, които бе познавала и обичала. Не й ли беше достатъчно?

Не можеше нищо да промени. Единствената й отговорност сега бе да си живее живота. И едва се справяше с нея.

Тръгна, забила нос в улицата, пъхнала ръце в джобовете си. Така и не знаеше къде, по дяволите, отиваше.

Някаква кола забави ход до нея, но Рийс не я забеляза. Лекото изсвирване на клаксона я накара да подскочи.

— Искаш ли да се повозиш, момиченце? Ще ти дам шоколад.

Рийс се намръщи. Беше Броуди.

— Какво правиш?

— Шофирам наоколо и си търся сексапилни жени. Ти ставаш. Качвай се.

— Не искам да си нарушаваш режима, като ме караш на работа и обратно.

— Добре, но не си наруших режима — отвърна Броуди, като се протегна и й отвори вратата. — Влизай. Можеш да гледаш страшно и в колата.

— Не гледам страшно — възрази Рийс, но се качи. — Сериозно говоря, Броуди. Имаш си собствена работа и собствен режим.

— Обичам да си променям режима. Всъщност, ранното ставане, за да те закарам на работа, ми помогна да седна пред компютъра по-рано от обикновено. Изкарах чудесен ден в писане, а сега ми се шофира. Сложи си колана, слабаче.

— Чудесен ден? Браво! Моят беше гола вода.

— Така ли? Никога нямаше да предположа. Особено след като видях мрачната ти физиономия.

— Цял ден ми дъниха главата с кънтри музика. Шерифът мисли, че в най-добрия случай съм леко откачена, но все пак ще провери налудничавите ми идеи. Жена му пък идва да се рови в личния ми живот под маскировката на приятелски разговор. Краката ме болят и ще е цяло чудо, ако не прихвана настинката на Пийт. Аз съм градската луда, посъветвана от красивата и дразнещо съвършена Деби Марсдън да успокои нервите си с лавандулово масло. А, да, на всичкото отгоре се закачих за теб и те отделих от обожателките ти в Ейнджълс Фист, защото и двамата сме от големи градове и сме творчески личности.