Рик притисна пръсти към слепоочието си. Още нямаше и тринадесет години, а вече искаше да се гримира и ходеше по забави с танци.

— Какво каза майка ти? — попита той.

— Че ще си помисли по въпроса. Татко…

— Тогава и аз ще си помисля. А сега ми дай майка си, бебчо.

— Няма ли да се прибираш? Можем да седнем и да го обсъдим.

Господ да му е на помощ!

— Тази вечер ще работя до късно, но ще поговорим утре. Сега ми дай майка си.

— Мамо! Татко е на телефона. Трябва да работи до късно, но утре ще обсъдим дали мога да си сложа спирала като нормален човек.

— Благодаря за информацията.

Гласът на жена му звучеше развеселено, а не раздразнено. Как успяваше да го постигне, зачуди се Рик. Деби Марсдън се засмя в слушалката.

— Надявах се, че вече си на път.

— Налага се да остана в офиса известно време. Не мога да ти кажа колко точно. Защо, по дяволите, това дете иска да си слага спирала? Извади късмет да наследи твоите очи и сега има най-дългите мигли в Уайоминг — каза Рик, като си представи дългите извити ресници на дъщеря си и дълбоките й сини очи.

— По същите причини, по които и аз си слагам — миглите ни са прекалено светли. А и спиралата е един от основните женски инструменти.

— И ще й позволиш да се гримира?

— Мисля по въпроса.

Рик разтри тила си. Не можеше да се бори срещу жените в дома си.

— Първо искаше червило.

— Гланц за устни — поправи го Деби.

— Както и да е. Сега пък спирала. После сигурно ще поиска татуировка. И скоро ще настъпи краят на света.

— Мисля, че още известно време няма защо да се тревожим за татуировки. Ще ми звъннеш ли преди да тръгнеш към къщи? Мога да ти затопля вечерята.

— Вероятно ще закъснея. Взех си един сандвич от ресторанта на Джоуни. Не се тревожи. Целуни момичетата от мен.

— Ще го направя. Не се скапвай. Трябва да имаш сили, за да можеш да се прибереш у дома и да целунеш жена си.

— Със сигурност ще го направя. Деб? Обичам те.

— И аз те обичам. Чао.

Рик отпи от кафето и начена сандвича, докато мислеше за жена си и трите си дъщери. Не искаше момиченцето му да носи грим. Но си знаеше, че накрая малката палавница щеше да победи. Бе упорита и решителна като майка си.

Той въздъхна, натъпка салфетката в хартиената кесия и я метна в коша. Наля си втора чаша кафе и си повтори наум показанията на Рийс. Поклати глава, сипа малко сметана на прах в чашата си и се върна в кабинета.

Включи компютъра. Беше време да научи нещо повече за Рийс Гилмор, която нямаше криминално досие и идваше от Бостън.

Прекара няколко часа пред екрана, от време на време си водеше бележки и говореше по телефона. Когато приключи, разполагаше с папка с информация, която прибра в долното чекмедже на бюрото си.

Излезе от офиса късно и се зачуди дали жена му още го чакаше.

Мина покрай „Ангелска храна“ и забеляза, че в апартамента на Рийс свети.



В седем и половина сутринта Рийс се мъчеше да се съсредоточи над палачинките и пържените яйца, а Броуди се въоръжи с термос с кафе и се настани в колата на Рик.

— Добро утро. Благодаря ти, че идваш с мен, Броуди.

— Няма проблеми. Смятам приключението ни за проучване.

Усмивката на шерифа се стопи.

— Предполагам, че сме изправени пред истинска загадка. Колко време след видяното от Рийс убийство отново бяхте на мястото откъдето е наблюдавала двамата?

— Не знам колко време й е било нужно да стигне долу до мен. Тичаше, пък и аз вече се бях изкачил нагоре по пътеката. Предполагам, че не повече от десет минути. Забавихме се около пет, преди да тръгнем натам. Още десет-петнайсет докато стигнем до камъка, където бе седяла.

— В какво състояние бе Рийс, когато се сблъскахте на пътеката?

Броуди се раздразни.

— Каквото можеш да очакваш от жена, която тъкмо е видяла как убиват друга жена.

— Спокойно, Броуди, не мисли, че не разбирам положението. Длъжен съм обаче да гледам на нещата по определен начин. Рийс ясно и разбираемо ли говореше?

— Да. След първите една-две минути. Не забравяй, че се намираше на километри от градчето и нямаше как да потърси помощ. Като изключим мен, разбира се. А и за първи път се изкачваше по тази пътека. Беше сама, шокирана, уплашена и безпомощна — току-що бе станала свидетел на убийството.

— Хм, убийство, което е видяла през бинокъла, при това от другата страна на реката — изсумтя Рик и вдигна ръка. — Може и да е станало точно както тя твърди, но трябва да взема предвид и факта, че липсват улики. Убеден ли си, че не е сгрешила? Да не би да е видяла как двама души се карат. Възможно е дори мъжът да е ударил жената.

Броуди си бе задал същия въпрос предишната вечер. И доста поразсъждава над него. Припомни си всички подробности. А също и лицето на Рийс — бледо и потно, с огромни стъклени очи.

Че коя жена би изпаднала в такъв ужас заради кавга на двама непознати?

— Вярвам, че Рийс е видяла точно това, което ни описа. Разказа ми го на пътеката, а и ти самият го чу три пъти. И нито веднъж не се отклони от показанията си.

Рик въздъхна.

— Тук си прав. Заедно ли сте?

— В какво?

Шерифът се засмя.

— Харесваш ми, Броуди. Умно копеле си. Имам предвид, гаджета ли сте?

— Какво значение има?

— Информацията винаги има значение при разследване на убийство.

— Тогава защо просто не ме попиташ дали спя с нея?

— Добре де. Опитах се да го направя тактично — призна Рик развеселено. — Е, спиш ли с нея?

— Не.

— Добре — кимна шерифът.

— Ами ако бях казал „да“?

— Щях да го запомня като добро ченге. С кого спиш си е твоя работа, Броуди. Разбира се, такива неща се разчуват из града с невероятна скорост. Няма нищо по-интересно от секса, независимо дали го правиш самият ти, или говориш за хора, които го правят.

— Предпочитам да участвам, отколкото да говоря.

— Прав си — отново се усмихна Рик. — И аз съм на същото мнение.

Известно време пътуваха мълчаливо. После шерифът отби встрани от пътя.

— Оттук ще стигнем най-лесно до мястото край реката — поясни.

Броуди метна малката раница на гърба си. Макар че разходката им щеше да е кратка, не бе разумно да тръгваш в планината без необходимите неща. Поеха сред гъстите храсти и дървета. В меката почва писателят забеляза следи от сърна, мечка и от ботушите на шерифа.

— Към реката не водят човешки следи — посочи му Рик. — Само моите от вчера. Разбира се, двойката може да е дошла от друго място, но огледах добре навсякъде. Ако си убил някого, трябва да се отървеш от трупа. Да го хвърлиш в реката, може да е първата ти идея, продиктувана от паниката.

Рик продължи напред с прикован в земята поглед.

— Или да го заровиш. Но това оставя следи, Броуди. Няма смисъл да влачиш трупа надалеч, а да изкопаеш гроб е много по-трудно, отколкото си мислиш.

Шерифът сложи ръце на кръста си.

— Ако гробът не е достатъчно дълбок, дивите животни веднага ще го разровят. А както виждаш, няма следи, че нечий крак изобщо е стъпвал в този район вчера. Ще те попитам отново. Сигурен ли си, че не си сбъркал мястото?

— Напълно.

Поеха на северозапад към реката. Броуди забеляза, че земята бе влажна от пролетното топене. И по нея би трябвало да останат и човешки следи, а не само от сърни и лосове. А такива нямаше. Заобиколиха малка група храсти и Броуди спря да се огледа. Дори клекна, за да провери за знак, че някой е минал оттам. Рик го изчака търпеливо.

— Предполагам, че вече си направил същото вчера — каза Броуди.

— Да — кимна шерифът. — През сезона тук може да си набереш невероятно хубави къпини. Но, ако човек се опита да скрие тук труп, ще остави някакви следи. А и смятам, че животните вече би трябвало да са надушили нещо и да дойдат да разучат.

— Да — изправи се писателят. — Прав си. Дори гражданче като мен знае тези неща.

Въпреки мрачните обстоятелства Рик се ухили.

— Справяш се доста добре в гората за гражданче.

— Колко дълго трябва да живея тук, за да спрете да ме наричате така?

— Може би десет-петнайсет години след като умреш.

— И аз така си мислех. Но и ти не си роден тук — припомни си Броуди. — Войнишко хлапе си.

— Да, но майка ми се установи в Шайен още преди дванадесетия ми рожден ден, така че определено имам преднина пред теб. Чуваш ли водопадите?

Грохотът на падаща вода се долавяше ясно сред върбите, дряновете и ясените. По повърхността на реката играеха слънчеви бликове. На другия бряг бе каньонът. Ето го мястото на отсрещната страна, където бе стоял с Рийс.

— Виж къде е седяла, когато е видяла убийството — каза Броуди, като заслони очите си с ръка и посочи към морените.

Помисли си, че тук бе доста по-хладно, може би заради водните пръски и силния вятър сред дърветата. Но пък светлината бе достатъчно силна, за да го накара да извади тъмните си очила от раницата.

— Броуди, разстоянието е доста голямо — прецени Рик, след като извади бинокъла си и го насочи към отсрещния бряг. — Ужасно е далеч, мамка му! — повтори. — А и по това време на деня отражението на слънцето във водата те заслепява.

— Рик, през последната година бяхме добри приятели, нали?

— Да.

— Добре, тогава ще те попитам направо. Защо не й вярваш?

— Хайде да караме поред. Рийс е горе, вижда нещо да се случва, втурва се обратно по пътеката и се сблъсква с теб. Междувременно, какво прави убиецът с трупа? Ако го е хвърлил в реката, тялото щеше да се появи надолу по течението. И досега все някой щеше да го забележи. Наоколо няма много тежести, с които да го потопи. Според теб, е разполагал само с около половин час да се отърве от трупа. Но за толкова време не би могъл да го стори, щяхте да го видите при връщането си тук.

— Вероятно я е завлякъл зад онези скали или сред дърветата. Така не бихме могли да видим трупа на жената от отсрещния бряг. А после е отишъл да вземе лопата или въже. Господ знае.