Той седеше и отпиваше от виното, а тя се въртеше с шеметна скорост около три тигана — един с пилешките пържоли, друг с ориз и трети с чушки, гъби и броколи.

— Откъде знаеш как да готвиш така, че всичко да е готово едновременно?

Рийс го погледна развеселено. Лицето й бе леко зачервено от горещината.

— А ти откъде знаеш как да приключиш една глава и да започнеш следващата?

— Има логика. Изглеждаш великолепно, когато готвиш.

— Готвя по-добре, отколкото изглеждам.

Тя разбърка зеленчуците и разклати тигана с пилето. После изключи печката и започна да оформя порциите. Остави чинията му пред него и повдигна вежди.

— Двайсет минути — отбеляза Броуди. — И мирише много по-добре от консервата, която смятах да си отворя тази вечер.

— Заслужи си го.

Рийс взе собствената си порция — значително по-малка от неговата — и се настани до него. После вдигна чаша, чукна неговата и отпи.

— Е? Как е?

Броуди лапна първата хапка и се облегна назад.

— Имаш адски интересно лице — започна той. — Вълнуващо. Особено огромните тъмни очи. Но — продължи той, когато му се стори, че Рийс се отдръпна леко — може би наистина готвиш по-добре, отколкото изглеждаш.

Широката й усмивка го накара да си помисли, че бе изрекъл абсолютна лъжа, но той продължи да яде и да се наслаждава на храната, както и на компанията. А това не бе очаквал.

— Знаеш ли за какво си говорят долу в момента? — попита я.

— В ресторанта ли?

— Да. Виждат колата ми отпред, но аз не съм в заведението. Някой ще каже, че ме е видял да се качвам тук с теб. Друг ще добави, че съм в апартамента ти от доста време.

— Аха — въздъхна тя. — Е, няма значение — усмихна се след миг, после се завъртя към него. — За теб има ли значение какво говорят?

— Не ми пука. На теб пука ли ти?

— Понякога да. Прекалено много. Друг път никак. Със сигурност не ми пука, че си изгубил баса с Мак Дръбър за това дали ще се метна в леглото с Ло.

Той я изгледа развеселено.

— Надцених Ло и подцених теб.

— Очевидно. А пък ако хората смятат, че имам нещо общо с теб, Ло вероятно ще ме остави на мира.

— Досажда ли ти?

— Не. Не точно. А и откакто му заявих ясно как стоят нещата, вече е по-сдържан. Но и сегашната ситуация няма да ми навреди. Май отново съм ти задължена.

— Така си е. Ще получа ли още една вечеря за това?

— Ами… предполагам, че да. Стига да искаш.

— Кога ти е следващият почивен ден?

— Ъъъ…

Господи, как беше успяла да се хване в капана толкова лесно?

— Във вторник. Тогава съм на работа първа смяна и съм свободна от три нататък.

— Чудесно. Ще дойда към седем. Удобно ли е?

— Седем. Разбира се. Чудесно. Има ли нещо, което не обичаш да ядеш? Или пък да си алергичен към някоя храна?

— Не готви черва или други дреболии. Всичко останало ям.

— Ясно. Никакви вътрешности.

А сега какво, зачуди се Рийс. Не й идваше наум никаква интересна тема за разговор. А по-рано я биваше в това. Обичаше да ходи по срещи, да си говори с някого, да се смее весело. А сега мозъкът й просто не можеше да тръгне по този път и си стоеше замръзнал над убитата жена.

— Той ще се появи, когато му дойде времето — каза Броуди.

Тя прикова очи в неговите.

— Ако съм толкова прозрачна, ще трябва да си инсталирам щори.

— Нормално е да не можеш да пропъдиш подобно нещо от мислите си. Мърмореше си тихичко, докато готвеше.

— Сигурно вече я е намерил. Убиецът не може да я е отнесъл надалеч. А ако я е заровил…

— По-лесно е да й върже камъни и да я метне в реката.

— О, Господи! Благодаря ти за образа, който ще виж дам непрестанно, когато затворя очи.

— Разбира се, трупът няма да остане на дъното. Течението е адски силно. Ще се появи някъде надолу по реката. Някой рибар ще я закачи на въдицата си или пък ще бъде забелязана от турист или гребец. И ще се изненада доста неприятно, когато я намери.

— Няма ли да престанеш! — намръщи се тя. — Но дори убиецът да я е хвърлил в реката, все трябва да е оставил някакви следи. Кръв. Удари главата й доста силно. Ами отпечатъците от обувките му? Трябва да са там, нали?

— Вероятно. Не е знаел, че някой го наблюдава, така че защо да си прави труда да заличава следите си? Според мен основната му задача е да се отърве от трупа и да изчезне.

— Да. Значи шерифът ще намери нещо.

Рийс скочи, когато чу стъпки отвън.

— Това сигурно е шерифът — подхвърли Броуди небрежно и се смъкна от високия стол, за да отиде да отвори вратата.

7.

— Здравей, Броуди — кимна Рик, като влезе в апартамента и свали шапката си. — Добър вечер, Рийс — поздрави шерифът и огледа кухнята набързо. — Съжалявам, че прекъсвам вечерята ви.

— Свършихме вече. А и вечерята не е толкова важна — отвърна младата жена, като се смъкна от високото столче, макар че краката й трепереха. — Намери ли я?

— Имаш ли нещо против да седна?

Как бе могла да забрави ритуалите на ченгетата? Поканваш ги да влязат и седнат, предлагаш им кафе. В онези отминали дни Рийс винаги имаше кафе у дома. За приятелите си. И за ченгетата.

— Съжалявам — извини се тя, като махна с ръка, към канапето. — Заповядай. Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Няма нужда, благодаря.

Шерифът се настани на канапето, остави шапката в скута си и изчака и Рийс да седне. Броуди си остана облегнат на плота, както бе постъпил и в собствената си къща.

Още преди Рик да проговори, Рийс предусети какво ще чуе. Видя отговора изписан на лицето му. Беше се научила да разчита непроницаемите изражения на ченгетата.

— Не намерих нищо.

Тя поклати глава объркано.

— Ама…

— Хайде да караме по-бавно — прекъсна я Рик. — Защо не ми разкажеш всичко отначало?

— О, Господи — изстена младата жена, като разтърка лицето си, притисна ръце към очите си и после ги отпусна в скута си.

Да, разбира се. Трябваше да разкаже всичко за пореден път. Друга част от ритуала.

— Добре — съгласи се тя.

Изрецитира всичко, което си спомняше.

— Сигурно е хвърлил трупа в реката. Или го е заровил някъде. Или…

— Ще проучим. Сигурна ли си за мястото? — попита шерифът, като хвърли бърз поглед на Броуди.

— Показах ти мястото на картата. Рийс ми каза, че там е видяла убийството. Близо до малките водопадчета — обади се писателят.

— От другата страна на реката — обърна се шерифът към Рийс с безизразно лице. — Може да си се объркала, тъй като разстоянието е доста голямо.

— Не съм. Дърветата, камъните, бялата вода. Не съм се объркала.

— В този район нямаше никакви следи от борба. Не успях да намеря абсолютно нищо.

— Сигурно убиецът е заличил следите си.

— Възможно е — кимна Рик, но Рийс долови съмнението в тона му. — Утре сутрин, на светло, ще отида там отново. Броуди? Искаш ли да дойдеш с мен? Трябва да съм сигурен, че претърсвам точното място? Междувременно ще звънна няколко телефона, за да проверя дали някоя туристка или местна жена не е изчезнала.

— В онзи район има няколко хижи — напомни му Броуди и взе чашата си с вино, която бе оста вил на плота.

— Обиколих най-близките. Едната е моя, две-три са собственост на Джоуни. Повечето хижи там се дават под наем, но по това време на годината няма много хора. Аз поне не видях никого, нито пък знак, че къщите са обитавани. Но ще проверя всичко внимателно. Не се тревожи, Рийс, ще разберем какво точно е станало. Броуди, ще ме придружиш ли утре сутрин?

— Разбира се.

— Мога да помоля Джоуни да ми даде почивен ден, за да дойда с вас — започна Рийс.

— Броуди е бил там с теб. Мисля, че един от вас е достатъчен. Ще ти бъда адски благодарен, ако не разказваш за случилото се на никого. Поне засега. Искам да проуча всичко, преди историята да се разчуе.

Рик се надигна и кимна на Броуди.

— Какво ще кажеш да мина да те взема към седем и половина?

— Ще те чакам.

— Опитайте се да изкарате приятно остатъка от вечерта. Рийс, забрави за случката за известно време. Не можеш да направиш нищо повече.

— Така е. Не мога да направя абсолютно нищо.

Рийс остана седнала на канапето и не изпрати шерифа.

— Не ми вярва — каза тя горчиво, когато Рик си сложи шапката и излезе.

— Не го чух да казва, че не ти вярва.

— Чу го — възрази тя и усети как гневът й се надига. — И двамата го чухме.

Броуди остави чашата си и се приближи към нея.

— Защо да не ти вярва?

— Защото не е намерил нищо. А и никой, освен мен не е видял убийството. Пък аз съм в града само от няколко седмици. Ето защо.

— Аз разполагам със същата информация и ти вярвам.

Очите я засмъдяха. Изпита почти непреодолимо желание да зарови глава в гърдите на Броуди и да заплаче. Но остана на мястото си и стисна ръце.

— Благодаря ти.

— Време е да се прибирам у дома. Няма да е зле да последваш съвета на Рик и да забравиш за случилото се. Поне засега. Вземи приспивателно и лягай.

— Откъде знаеш, че имам хапчета?

Броуди се усмихна накриво.

— Глътни си хапчето и заспивай. Утре ще ти кажа как стоят нещата.

— Чудесно. Благодаря — отвърна тя и се надигна, за да го изпрати. — Лека нощ.

Доволен, че я оставя раздразнена, а не потисната, Броуди излезе, без да каже и дума повече.

Рийс затвори вратата, заключи я, после залости прозорците. По навик тръгна към кухнята, за да разтреби, но вместо това се завъртя и включи лаптопа.

Щеше да запише всичко в дневника си.

В мига, когато Рийс се настани пред компютъра, Рик влезе в кабинета си и запали лампата. Закачи шапката и палтото си, после влезе в малката стаичка за почивка и пусна кафеварката.

Докато чакаше кафето, звънна в дома си. Както очакваше, най-голямата му дъщеря вдигна още при първото позвъняване.

— Здрасти, татко! Мога ли да си сложа спирала на пролетното тържество? Съвсем малко. Всички други го правят. Моля те!