— Разкажи ми всичко, което можеш, за него. Всичко, което ти дойде наум — подтикна я шерифът. — Човек никога не знае какво точно ще успее да си припомни.

— Всъщност не можах да го разгледам добре. Беше бял. Почти сто процента съм сигурна. Предполагам, че може да е бил от испански произход. Или пък индианец. Беше прекалено далеч дори за бинокъла. А и отначало просто си убивах времето. После тя го зашлеви. Два пъти. Втория път той я бутна назад или пък я удари с юмрук. Тя падна. Стана адски бързо. Той носеше черно яке. Тъмно яке и оранжево кепе. Оранжево-червено като на ловците.

— Добре, чудесно начало. Ами косата му?

— Мисля, че не я видях.

Рийс потръпна. И преди бе станало същото. Въпроси, на които не можеше да отговори.

— Явно шапката му е скривала косата. А и якето му. Но не мисля, че беше дълга. Изпищях. Но те не можеха да ме чуят. Фотоапаратът беше в раницата ми, но изобщо не се сетих за него. Просто застинах на мястото си, а после побягнах.

— А можеше да скочиш в реката, да я преплуваш и да отведеш престъпника в полицията — безгрижно се ухили Броуди, когато се върна с картата в ръка. — Ето тук — посочи той на шерифа.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре — кимна Рик и се надигна от стола. — Отивам там веднага. Не се тревожи, Рийс, ще се погрижим за това. Ще ти се обадя да ти разкажа всичко. Междувременно, искам да си припомниш още подробности от случката. Ако се сетиш за нещо, дори и да не изглежда важно, веднага ми се обади.

— Добре. Благодаря.

Рик кимна на Броуди, взе си шапката и излезе навън.

— Е — въздъхна Рийс. — Смяташ ли, че той може… способен ли е?

— Не се е случило нищо, което да ми промени мнението. Рик се занимава най-вече с пияници и хулигани, семейни разправии, кражби по магазините и побоища, но се справя с тях без проблеми. Има и доста наранени туристи, алпинисти, гребци, шофьори и какви ли не други, когато започне сезонът. И Рик си върши работата. Бих казал, че е отдаден на службата.

— Но сега става дума за убийство. Убийството е различно нещо.

— Може и да си права, но той е шерифът тук. А след като убийството стана извън очертанията на града, ще му се наложи да повика на помощ щатската полиция. Колкото до теб, ти видя убийството, даде показания и няма какво повече да направиш.

— Така е.

Също като преди, помисли си Рийс. Няма какво повече да направя.

— Тогава ще тръгвам — реши тя. — Благодаря… благодаря ти за всичко — повтори и се надигна от стола.

— Аз също нямам какво да правя. Ще те закарам до квартирата ти.

— Не си прави труда. Ще се прибера пеша.

— Не ставай глупава — възрази Броуди, като взе раницата й и се отправи към вратата.

Рийс се почувства наистина глупава, затова го последва безропотно. Писателят излезе навън и не й даде възможност да огледа и прецени дома му. Рийс остана с беглото впечатление за семпло обзавеждане и известно безредие. Вписваше се в представата й за типичното жилище на ерген.

Във всекидневната нямаше никакви цветя, украшения или пъстри възглавници. Канапе, кресло, две маси и великолепна каменна камина. Приглушени меки тонове, прави линии и пълна липса на женско присъствие.

— Днес ти създадох доста неприятности — започна тя.

— Абсолютно си права. Влизай в колата.

Тя спря и благодарността й бе изтикана от обида, възмущение и умора.

— Ти си грубо, безчувствено копеле!

Броуди се облегна на колата.

— И?

— Днес бе убита една жена. Удушена. Схващаш ли? Беше жива, а сега е мъртва и никой не може да й помогне. Аз не можах да й помогна. Просто стоях там и гледах. Не направих абсолютно нищо. Точно както преди. Наблюдавах го как я убива, а ти беше единственият, на когото можех да разкажа какво е станало. И вместо да си възмутен, разтревожен и изпълнен със съчувствие, ти се държиш рязко, грубо и заядливо. Така че, върви по дяволите! По-скоро, ще измина десет километра нагоре по склона, отколкото да се кача в тъпия ти мъжкарски джип. Дай ми проклетата раница!

Той си остана на мястото, но отегченият му вид изчезна.

— Крайно време беше — каза писателят. — Вече се чудех дали въобще имаш характер. По-добре ли се чувстваш?

Рийс се ядоса на себе си, но наистина се почувства по-добре. Небрежният му тон я бе вбесил до такава степен, че си бе изпуснала нервите и се бе развикала, а това определено облекчи напрежението, стегнало гърдите й.

— Да, но все пак можеш да отидеш по дяволите!

— Надявам се да ми запазят мястото в ада. А междувременно, качвай се в колата. Изкара тежък ден.

Той й отвори вратата и добави:

— Пък и трябва да споделя нещо с теб. Мъжете не са заядливи. Психологически неспособни сме да се заяждаме. Следващия път използвай думата „проклет“. По-точна е.

— Ти си вбесяващ и объркващ човек — изсумтя Рийс, но се качи в колата.

— И това върши работа.

Броуди затръшна вратата и заобиколи колата. Метна раницата й на задната седалка и седна зад волана.

— Имаше ли приятели в Чикаго? — попита Рийс. — Или хората те смятаха за проклет, вбесяващ и объркващ?

— Имаше и от двата вида хора.

— Мислех, че от журналистите се очаква да са дружелюбни и мили, за да накарат хората да им се доверят.

— Може и така да е, ама аз вече не съм журналист.

— Значи на писателите е позволено да са мрачни и ексцентрични самотници?

— Май това ми отива.

— Напълно — кимна Рийс и той се засмя.

Звукът я изненада и я накара да се вторачи в него. Броуди все още се смееше, когато заобиколи ха езерото.

— Браво, слабаче! Вече знам, че си имаш гръбнак. Хубаво е и че можеш да хапеш.

Но когато стигнаха до „Ангелска храна“ и Рийс вдигна очи към прозорците си, гръбнакът й омекна и й се прииска да затрака със зъби. Все пак излезе от колата и се протегна към раницата си, но Броуди я изпревари.

Тя застана на тротоара и се зачуди кое ли щеше да надделее — гордостта или паниката й.

— Проблем ли има? — попита писателят.

— Не. Да. Мамка му! Слушай, дойде чак дотук. Ще се качиш ли с мен догоре? Само за минута?

— За да се уверя, че Майкъл Майърс не се крие в апартамента ти?

— Нещо такова. Можеш да си вземеш обратно комплимента. Ако изобщо думите ти, че имам гръбнак, бяха комплимент.

Броуди метна раницата на рамо и заобиколи сградата. След като Рийс извади ключа си и отвори вратата, той влезе първи в жилището.

Рийс реши, че не е чак толкова безчувствен. Не й се беше присмял, дори не бе проговорил, само влезе преди нея.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — учуди се той.

— Моля?

— Нямаш телевизор. Нито уредба.

— Тъкмо се нанесох. А и не прекарвам много време тук.

Той започна да оглежда квартирата. Рийс не го спря. Нямаше много за гледане.

Спретнато легло, канапе, високи столчета. Броуди усети, че малкото жилище ухае на жена. Но не видя нищо, което да му подскаже, че обитателката е от женски пол. Наоколо нямаше красиви безсмислени украшения, нито спомени от дома й или пътуванията й.

— Хубав лаптоп — почука той по компютъра.

— Каза, че си гладен.

Броуди вдигна очи. Внезапно забеляза как почти празната стая караше Рийс да изглежда ужасно самотна.

— Така ли?

— Преди. Ако си гладен, мога да ти приготвя нещо за ядене. Ще го наречем отплата за днешния ден. И ще сме квит.

Каза го съвсем небрежно, но Броуди познаваше добре човешкия характер и веднага осъзна, че Рийс не иска да остане сама. А и наистина беше гладен. Освен това знаеше от личен опит колко добра готвачка е Рийс.

— Какво ще сготвиш?

— Ами…

Тя зарови пръсти в косата си и погледна към кухнята. Очевидно си припомняше с какво разполага.

— Мога да приготвя пиле с ориз. Адски бързо. Двайсетина минути.

— Чудесно. Имаш ли бира?

— Не. Съжалявам. Но имам вино — завъртя се тя към кухнята. — Хубаво бяло вино. Изстудено.

— Звучи добре. Студено ли ти е?

— Студено?

— Да. Ако не замръзваш, свали си палтото.

Рийс обаче първо извади виното и тирбушона. После взе от фризера две пилешки пържоли без кожа. Пъхна ги да се размразят в миниатюрната микровълнова печка.

После съблече якето си и го занесе заедно с това на Броуди до леглото. Писателят отвори виното.

— Имам само обикновени чаши — извини се тя, като отвори шкафа. — Всъщност купих виното най-вече за да готвя с него.

— Сервираш ми вино за готвене? Ужас!

— Виното е хубаво — възрази Рийс раздразнено. — Не готвя с вино, което не бих пила. Това е чудесно „Пино Гриджио“. Така че, кажи „наздраве“.

Броуди сипа виното и й подаде чашата. Опита го и кимна.

— Добре, ще добавим към резюмето ти, че познаваш вината. Къде се научи да готвиш?

Рийс се обърна и започна да приготвя вечерята.

— На няколко места.

— И едното е Париж?

Тя извади чесън.

— Защо ме питаш, след като доктор Уолъс вече ти е казал?

— Всъщност ми каза Мак, който го чул от доктора. Още не си свикнала с клюките в малкото градче.

— Май си е така — съгласи се тя, като сложи водата за ориза да заври.

Броуди се настани на високото столче с чаша в ръка и се загледа в нея.

Компетентност, помисли си той. Контрол и поезия. Нервното напрежение не си личеше, когато Рийс се вихреше в кухнята.

Тя самата трябваше да яде повече от великолепната храна, която приготвяше. Имаше нужда да качи поне шест-седем кила. Тегло, което очевидно бе загубила след бягството си от Бостън.

Отново се зачуди кого ли беше видяла да убиват. И защо. И как.

Рийс приготви набързо ордьовър със солени бисквити, топено сирене и маслини, после го поръси с някаква подправка и го постави пред него.

— Ордьовър — усмихна му се и започна да реже пилето.

Броуди излапа повече от половината бисквити още преди Рийс да започне да вари ориза. Въздухът ухаеше съблазнително на чесън.