— Звучи доста добре — отбеляза Броуди и я върна към действителността.

— Какво?

— Това, което приготвяш ей тук — почука се той по слепоочието. — Скариди на грил?

Рийс реши, че няма смисъл да се срамува. Вече не й пукаше.

— Да, скариди на грил. Не осъзнавах, че говоря на глас — рече. — Май имам проблем.

— Не виждам друг проблем, освен че огладнях, а наоколо няма никакви скариди.

— Просто имам нужда да мисля за нещо друго. За каквото и да е. Трябва да… Ох, мамка му!

Сърцето й се сви, а дишането й се затрудни. Паниката я нападна безмилостно. Зави й се свят и тя се наведе в опит да си поеме дъх.

— Не мога да дишам. Не мога.

— Можеш. Дишаш. Но ако продължиш да го правиш по този начин, ще припаднеш. Не съм съгласен да те нося на гръб по целия път, така че престани — делово й нареди той и я изправи. — Престани — повтори по-рязко.

— Добре.

Около зениците му имаше златисти кръгчета. Сигурно те придаваха толкова напрегнат вид на очите му.

— Довърши скаридите.

— Какво?

— Довърши готвенето на скаридите.

— Ъъъ… Сипваме половината чесново олио в купата със скариди и разбъркваме. Прехвърляме ги в голяма чиния, гарнираме с лимонови резенчета и ги поднасяме с препечен хляб „Чиабата“ и остатъка от чесновото олио.

— Ако успея да купя скариди, можеш да ми се отплатиш за услугата, като ми ги приготвиш по тази рецепта.

— Дадено.

— Какво, по дяволите, е хляб „Чиабата“?

Рийс не знаеше защо въпросът му я накара да се засмее, но главата й се проясни.

— Вид италиански хляб. Много е хубав. Ще ти хареса.

— Вероятно. Да не би да планираш да направиш ресторанта на Джоуни по-лъскав?

— Не. Не е мой.

— Ти имаше ли си собствен ресторант? Като гледам как се справяш в кухнята, очевидно не си начинаеща — добави Броуди, когато Рийс не му отговори.

— Работех в луксозен ресторант. Никога не съм имала свой собствен. Никога не съм искала да имам собствен.

— Защо? Не е ли това американската мечта? Да имаш собствен бизнес?

— Готвенето е изкуство. А собствеността изисква бизнес умения. Просто исках да…

Рийс едва не изтърси „творя“, но реши, че звучи прекалено надуто, затова добави скромно:

— Да готвя.

— Искаше?

— Искам. Може би. Вече не знам какво искам.

Но всъщност знаеше. И докато вървяха през прохладната гора, реши просто да го каже.

— Искам отново да съм нормална, да престана да се страхувам. Искам да бъда същата като преди две години, но това никога няма да стане. Затова се опитвам да разбера каква точно ще бъда през останалата част от живота си.

— Останалата част от живота ти е доста дълго време. Май ще е по-разумно да решиш каква ще бъдеш през следващите няколко седмици.

Рийс вдигна очи към него, после ги отмести встрани.

— Засега ще започна със следващите няколко часа.

Броуди сви рамене и извади мобифона си. Жената пред него беше истинска загадка, опакована в нерви. Сигурно щеше да е интересно да стигне до основата на характера й. Не му изглеждаше толкова крехка, колкото тя самата си мислеше. Много хора не биха успели да изминат дългото разстояние обратно, без да изпаднат в истерия, след като бяха видели убийство.

— Тук вече има сигнал — каза той и набра някакъв номер. — Броуди е. Трябва да говоря с шерифа. Не. Веднага.

Рийс си помисли, че не би искала да спори с него. В тона му се долавяха стоманена твърдост и решителност, но никаква паника или уплаха. Тя се зачуди дали някога щеше да се радва на подобна самоувереност и контрол.

— Рик, аз съм с Рийс Гилмор, на около полови километър от дома ми на Малкото ангелче. Трябва да дойдеш до вилата. Да, има проблем. Рийс стана свидетелка на убийство. Точно това ти казах. Тя ще ти обясни по-подробно. Вече почти стигнахме.

Той затвори телефона и го прибра в джоба си.

— Ще ти дам съвет, макар че мразя да давам или получавам съвети.

— Но?

— Но този път ще го сторя. Трябва да запазиш спокойствие. Можеш да изпаднеш в истерия, да плачеш, да пищиш или припадаш, след като Рик чуе показанията ти. Говори ясно и спокойно, разкажи му всичко подробно и край.

— Ако започна да откачам, ще ме спреш ли? — попита тя, като долови намръщването му още преди да вдигне очи към него. — Имам предвид да ме прекъснеш или да събориш някоя лампа. Не се тревожи, ще ти я платя. Просто за да ми дадеш време да се стегна.

— Може и да го направя.

— Благодаря. Усещам миризмата на езерото. Дори го виждам зад дърветата. Винаги се чувствам по-добре, когато видя вода. Сигурно няма да е лошо да живея на остров. Ама там пък водата ще е прекалено много. Налага ми се да подрънкам дивотии за малко. Не си длъжен да слушаш.

— Имам уши — напомни й той, после отби встрани, за да поеме по краткия път към дома си.

Двамата се приближиха към сгушената сред дърветата къща. Рийс предположи, че планината се вижда от всеки прозорец в дома.

— Хубаво място. Имаш чудесен дом — похвали го тя.

Но в мига, когато Броуди отвори задната врата, устата й пресъхна от ужас. Не беше заключил. Всеки можеше да влезе през незаключената врата.

Той се обърна назад учудено, когато Рийс не го последва вътре.

— Да не искаш да стоиш отвън, докато говориш с шерифа? — попита я.

— Не.

Рийс призова на помощ всичките си сили и влезе вътре. В кухнята. Беше малка, но уютна. Личеше си, че е почистена от мъж. Не беше много любезно от нейна страна да си мисли такива неща, но повечето мъже, които не бяха в ресторантьорския бизнес, чистеха повърхностно. Измиваха чиниите, избърсваха плотовете и край.

На сивия каменен плот бяха подредени кафеварка, бяла купа с няколко ябълки и банани, тостер, който изглеждаше по-стар от Рийс, и бележник.

Броуди отиде до кафеварката, напълни я с вода и сипа смляното кафе. Чак след това свали якето си и извади три бели чаши. Рийс продължи да стои до вратата.

— Имаш ли чай? — попита тя смутено.

Той я изгледа развеселено.

— Разбира се. Чакай само да извадя порцелановия сервиз.

— Добре. Приемам това за „не“. Не пия кафе. Изнервяме. Е, прави ме по-нервна от обикновено — поправи се тя, когато видя усмивката му. — Вода. Ще пия само вода. И предната врата ли оставяш отключена?

— Ключалките са излишни. Ако някой иска да влезе, просто ще изрита вратата или ще счупи някой прозорец.

Рийс пребледня и Броуди наклони глава.

— Какво? Да не искаш да проверя дали някой не се крие в гардероба или под леглото?

Рийс му обърна гръб и свали раницата си.

— Обзалагам се, че никога в живота си не си бил уплашен.

Раздразних я, помисли си писателят. Гневът й определено му харесваше повече от треперенето.

— Какво ще кажеш за Майкъл Майърс?

Тя се извърна към него в недоумение.

— Кой?

— Господи, слабаче, казах Майк Майърс. Това е зловещият тип в маската. От „Халоуин“, сещаш ли се? Гледах филма, когато бях на десетина години. Изкарах си акъла от страх. Майкъл Майърс живя в гардероба ми години след това.

— И как се отърва от него? Той не продължи ли да се връща във всеки филм?

— Заведох едно момиче в стаята си, когато бях на шестнадесет. Дженифър Риджуей. Красиво червенокосо гадже с огромна… енергия. След няколко часа в тъмното в нейната компания, никога вече не си помислих за Майкъл Майърс.

— Секс екзорсизъм?

— Върши работа — ухили се Броуди, като извади шише вода от хладилника. — Готов съм да ти помогна, ако решиш да опиташ.

— Ще ти се обадя — усмихна му се тя.

Броуди й метна шишето. Тя го хвана, но едва не го изтърва, а раменете й се сковаха отново, когато някой почука рязко по предната врата.

— Това трябва да е шерифът. Майкъл Майърс не чука. Искаш ли да останем в кухнята?

Рийс огледа малкото уютно пространство.

— Да, тук е чудесно.

— Изчакай само минутка.

Писателят отиде да отвори. Рийс завъртя капачката на шишето и отпи жадно студената вода. Чу тихо мърморене, после тежки мъжки стъпки. Успокой се, заповяда си. Говори спокойно, ясно и подробно.

Рик влезе и й кимна. Лицето му беше непроницаемо.

— Рийс. Чух, че имаш проблем.

— Да.

— Хайде да седнем и да ми разкажеш.

Тя се настани и започна историята си, като се стремеше да не пропусне някоя важна подробност. Броуди мълчаливо сипа кафе и постави една от чашите пред Рик.

Докато говореше, Рийс непрестанно опипваше шишето с вода. Шерифът си водеше бележки и я наблюдаваше внимателно. Броуди стоеше облегнат на сивия плот, пиеше кафе и не проговаряше.

— Добре. Можеш ли да идентифицираш някой от двамата? — попита Рик.

— Може би нея. Неговото лице не видях. Беше с гръб към мен и носеше шапка. Мисля, че и двамата бяха със слънчеви очила. Тя със сигурност, поне отначало. Имаше тъмнокестенява или черна коса. Не, по-скоро кестенява. Дълга кестенява коса. Вълниста. Беше с червено яке и шапка. Червено кепе.

Рик се извърна към Броуди.

— А ти какво видя?

— Рийс — отговори писателят, като допълни чашата си. — Беше на около половин километър над мен, когато спря. Нямаше начин да видя мястото, където е станало убийството, дори и да бях гледал натам.

Марсдън подръпна горната си устна.

— Не бяхте ли заедно?

— Не. Както Рийс каза, тя мина покрай мястото, където работех. Разменихме си няколко думи, после тя продължи нагоре. Около час по-късно реших и аз да се изкача още малко и се натъкнах на Рийс, която тичаше лудо към мен. Разказа ми какво е станало и се върнахме до мястото, където бе седяла.

— Тогава видя ли нещо?

— Не. Но ако искаш да знаеш къде е мястото, мога да ти го покажа на картата.

— Благодаря ти. Рийс — продължи Рик, когато Броуди отиде да вземе картата, — видя ли лодка, кола или пикап? Някакво превозно средство?

— Не. Потърсих лодка, но не видях. Реших, че са дошли на къмпинг, но не видях никакво къмпингово оборудване. Дори палатка. Видях само тях. Видях как той я удуши.