— Сама ли отиваш?

— Пътеката е лесна, поне според туристическото ръководство. Денят е великолепен и искам да видя реката. Имам карта — продължи Рийс. — Нося си компас, вода и всичко, от което имам нужда. Отново според ръководството — усмихна се тя. — Всъщност нося повече неща, отколкото трябва.

— Пътеката все още е кална. И се обзалагам, че ръководството съветва да се разхождаш в компанията на поне още един човек.

Това беше вярно, но Рийс не си падаше по груповите мероприятия. Сама винаги се чувстваше по-добре.

— Няма да ходя надалеч. А и това няма да е първата ми екскурзия из планината. Не се притеснявай за мен, Мак.

— Аз също имам малко свободно време днес. Оставих младия Леон в магазина. Бих могъл да ти правя компания за около час.

— Добре съм, а и със сигурност не си планирал да си изхабиш почивния ден по този начин. Наистина няма за какво да се тревожиш. Няма да се отдалечавам.

— Ако не се върнеш до шест, ще изпратя група да те издири.

— В шест часа не само ще съм се върнала, но и вече ще съм си накиснала изморените крака. Обещавам.

Рийс нагласи раницата си и потегли към езерото. Заобиколи го и пое по пътеката през гората към каньона.

Вървеше бавно и се наслаждаваше на пъстрата сянка. Благодарение на хладния въздух, уханието на бор и влажна земя, неприятното чувство, останало от съня й, изчезна.

Обеща си да излиза сред природата по-често. Щеше да си избира различни пътеки и да проучва околностите във всеки свободен ден. Е, или поне през всеки втори почивен ден. Би могла да отиде с колата до парка и да го разгледа, преди летните туристи да го задръстят. Сериозните физически натоварвания щяха да възбудят апетита й и постепенно формата й щеше да се възвърне.

А като грижа за психическото си здраве щеше да се научи да различава дивите цветя, които според туристическото ръководство покриваха горите, пътеките и планинските ливади през лятото. Желанието да види цъфтежа им щеше да я подтикне да остане в града.

Пътеката се раздели. Рийс оправи раницата си и пое по отклонението към Малкото ангелче. Въздухът в гъстата гора бе влажен, по високите клони на дърветата се виждаха гнезда. Огромни морени седяха в локви разтопен сняг. Кални реки се стичаха там, където след няколко седмици щяха да цъфтят красиви цветя.

Рийс си помисли, че е попаднала на друга планета — безмълвна и кафява.

Пътеката ставаше все по-стръмна. От едната й страна се издигаха високи ели, а от другата се сурваше зловеща пропаст. Рийс си напомни да върви по-предпазливо, с малки крачки.

Не бързаше за никъде.

След първите два километра спря да си почине, да пие вода и да се полюбува на гледката.

На югоизток проблесна езерото. Силното слънце бе прогонило мъглата и небето бе яркосиньо. Сутрешната смяна е претрупана с работа в момента, помисли си тя. Ресторантът е оживен и шумен, в кухнята ухае на кафе и бекон. Но в планината бе тихо, а във въздуха се носеше аромат на бор.

Тя бе съвсем сама. Единственият звук наоколо бе лекото шумолене на вятъра, който разлюляваше клоните на дърветата и високите треви в блатото, където живееха пъстри патици. Някъде отдалеч се чуваше настойчивото чукане на кълвач.

Рийс продължи нагоре. Мускулите й се напрегнаха от стръмното изкачване. Преди да ме ранят, можех да тичам по тази пътека, отвратено си помисли тя.

Е, наистина никога преди не се бе катерила по планините, но пък винаги нагласяше пътеката за тичане във фитнеса на стръмен наклон.

— Това е различен свят — промърмори на глас. — Напълно различен. Но ще се справя.

Пътеката прекосяваше заспали ливади и се извиваше към върха на планината. Рийс спря да си поеме дъх и зърна малко езеро. Красив жерав се издигна над водата, стиснал мятаща се риба в човката си.

Рийс се прокле, задето се забави с изваждането на фотоапарата, и продължи упорито нагоре. След малко чу тътена на реката. Пътеката отново се раздвои и тя погледна с копнеж стрелката към Големия ангел. Пътят щеше да я отведе високо в каньона, но изкачването изискваше не само издръжливост, а и основни алпинистки умения.

Не притежаваше нито едно от двете. Пък и трябваше да признае, че мускулите й бяха прекалено напрегнати, а краката — изтощени. Спря за пореден път, пи вода и се зачуди дали да не се откаже и да се порадва на гледката на ливадите и блатата. Можеше да седне на някой камък, да се попече, а ако имаше късмет, да види диви животни. Но реката я привличаше неудържимо. Беше решила да изкачи Малкото ангелче и нямаше да се отметне.

Раменете я боляха. Май наистина бе прекалила със запасите в раницата. Но все пак бе изминала повече от половината път и щеше да достигне целта си още преди обяд.

Тръгна през ливадата нагоре по калния наклон. След завоя видя блестящата река, която се виеше през каньона. По бреговете й бяха струпани морени и огромни камъни, сякаш реката просто не ги бе искала и ги бе изхвърлила. Но тук водите й бяха спокойни, едва ли не лениви.

Рийс извади фотоапарата, макар да знаеше, че лентата не може да запечата магията на великолепното място. Снимката нямаше да съхрани звуците, хладния, свеж въздух или могъществото, което се излъчваше от морените.

Внезапно забеляза два яркосини каяка и доволно ги щракна. Наблюдаваше как гребците се движат енергично и чу приглушените им гласове — хората вероятно крещяха.

Някой взимаше урок по гребане, помисли си тя и извади бинокъла си, за да види по-добре. Мъж и момче в началото на пубертета. Лицето на детето бе съсредоточено и развълнувано. Устата му се усмихваше широко. Дали бяха баща и син? Или пък учител и ученик? Двамата продължиха да гребат на запад.

Рийс закачи бинокъла на врата си и продължи напред. Изкачването бе омайващо. Мускулите й пламтяха и не я измъчваха никакви страхове и тревоги. Въодушевлението й бе безкрайно. Трябваше само да наклони глава назад и цялото небе й принадлежеше. А също и планините, които блестяха в синьо на слънчевата светлина.

Въпреки прохладния въздух по гърба й се стичаше пот. След малко щеше да спре да си почине и да съблече якето си. Продължи упорито нагоре.

Внезапно се закова на място, когато видя Броуди, застанал на широка площадка над пропастта.

— Трябваше да се сетя, че си ти — каза той вместо поздрав. — Вдигаш достатъчно шум да предизвика лавина.

Рийс вдигна очи нагоре разтревожено и той поклати глава.

— Е, може и да не си чак толкова шумна — успокои я. — А и шумът по пътеката обикновено прогонва хищниците. Поне четирикраките.

Ако бе забравила за възможността да се натъкне на мечка, то със сигурност не си бе и помисляла, че може да срещне хора.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Гледам си работата — отвърна Броуди и отпи от водата си. — А ти? Имам предвид, какво друго, освен шумното изкачване, придружено от песента „Няма достатъчно висока планина“?

— Не пеех — възрази тя засрамено.

— Добре де, не пееше. Само произнасяше задъхано думите на песента.

— Реших да изкача Малкото ангелче. Имам почивен ден.

— Браво на теб — небрежно промърмори той и взе бележника, който лежеше в скута му.

След като вече бе спряла, нямаше да е лошо да си почине малко, преди да продължи изкачването. Можеше да скрие факта, че има нужда от почивка, като се разговори с писателя.

— Идваш чак тук, за да пишеш ли? — попита любезно.

— Правя проучвания. Възнамерявам да убия някого тук. В книгата — поясни той развеселено, когато видя как зачервените й бузи пребледняват. — Мястото е чудесно за убийство, особено по това време на годината. Никой не скита по пътеките. Е, почти никой. Той я подмамва в планината и я бута в пропастта.

Броуди се наведе леко над ръба. Бе свалил якето си и Рийс замечтано си помисли, че трябва да направи същото.

— Зловеща пропаст — продължи писателят. — Ужасна злополука. Неописуема трагедия.

— Защо го прави? — заинтересува се тя.

Броуди сви широките си рамене.

— Ами защото може.

— По реката се движат лодки. Гребците може да го видят.

— Точно затова романите се наричат литературна измислица. Гребци — промърмори Броуди и записа нещо в бележника си. — Може пък да е по-добре, че са там. Какво толкова ще видят? Някой пада в пропастта. Чуват ехо от писъци. Бам!

— Добре, ще те оставя да се върнеш към работата си.

Тъй като отговорът на писателя бе само разсеяно изсумтяване, Рийс продължи нагоре раздразнено. Мястото, което Броуди си бе избрал, бе великолепно. И щеше да е нейното място, ако той не се бе настанил там. Е, нищо, щеше да си намери друго.

Докато се изкачваше нагоре, Рийс вървеше колкото се може по-далеч от ръба на пропастта и се мъчеше да прогони от мислите си образа на жената, която летеше надолу към скалите.

Знаеше, че издръжливостта й е вече към края си, но долови тътена на реката. Спря, пое си дъх и внезапно чу свирепия крясък на ястреб. Вдигна очи към небето и видя как птицата се понесе на запад.

Искаше й се да полети след него. Още един завой, каза си, и тогава ще седна, ще извадя обяда си и ще се порадвам на реката.

Последното усилие я възнагради с вида на пенливата вода. Реката сякаш кипеше сред високите камъни, обливаше ги с пръски, после се спускаше в малък водопад. Тътенът й изпълваше каньона и заглуши доволния смях на Рийс.

Все пак успя!

Облекчено смъкна раницата от гърба си и седна на гладка морена. Извади храната и й се нахвърли с неочакван апетит.

Струваше й се, че се е изкачила на върха на света. Бе спокойна, изпълнена с енергия и абсолютно щастлива. Отхапа огромно парче от леко киселата ябълка и се загледа в ястреба.

Идеален ден, помисли си тя въодушевено.

Вдигна бинокъла, за да проследи полета на птицата, после го насочи надолу към пенещите се води на реката. Заоглежда малките горички и скалите с надеждата да види диви животни. Може би отново някой лос, тръгнал на водопой. Или пък мечка, нагазила в реката, за да лови риба. Искаше й се види бобър или видра, да се порадва на великолепната природа.