— Кафето е добро, паят — още по-хубав — отвърна той, като набоде огромно парче на вилицата си и се ухили. — А и гледката не е лоша.

Линда-Гейл погледна през рамо към скарата, където Рийс се трудеше енергично.

— Чух, че не ти се е отворил парашутът, готин.

— Още е прекалено рано — каза Ло и опита пая. — Научи ли нещо ново за нея?

— Смятам, че историята й си е лично нейна работа.

Той изсумтя развеселено.

— Хайде, Линда-Гейл.

Келнерката наистина искаше да си държи устата затворена, но двамата с Ло си споделяха всичко още от деца. А и с никой друг не й бе толкова забавно да си клюкарства както с него.

— Самотница е, но си върши работата. Идва навреме и остава, докато свърши всичко или Джоуни я изпъди — съобщи му Линда-Гейл, като се облегна на бара. — Доколкото знам, не получава писма. Но си поръча телефон за апартамента горе. И…

Ло се наведе към нея.

— Продължавай.

— Ами… Бренда от хотела ми каза, че докато била при тях, Рийс преместила скрина пред вратата на съседната стая. Ако питаш мен, явно се страхува от нещо. Или от някого. Не е използвала кредитна карта нито веднъж, нито пък телефона в хотела, освен за интернет връзка. Това е.

— Струва ми се, че има нужда да се поразсее.

— Страхотен евфемизъм, Ло — отвратено изви устни Линда-Гейл и се отдръпна назад, вбесена на себе си, задето се бе върнала към старите си навици. — Ще ти кажа от какво няма нужда. Хич не й трябва похотлив тип, който я преследва с надеждата да я изчука. Нуждае се само от приятели.

— Аз мога да бъда добър приятел. Нали с теб сме приятели.

— Такива ли сме?

Очите му потъмняха и странна емоция пробяга по лицето му. Той плъзна ръка по бара към нея.

— Линда-Гейл…

Но тя отстъпи назад и на устните й разцъфна веселата келнерска усмивка.

— Здрасти, шерифе.

— Линда-Гейл, Ло, как сте — поздрави шериф Ричард Марсдън и се настани на високия стол.

Беше едър мъж с пружинираща походка, който пазеше спокойствието в града с разумни доводи, компромиси и стоманена сила, когато убежденията не вършеха работа.

Обичаше сладко кафе с мляко и вече се протягаше към захарта, когато Линда-Гейл му подаде чашата.

— Пак ли се разправяте? — попита той.

— Не. Просто си бъбрим — обясни Ло. — За новата готвачка на мама.

— Много я бива със скарата. Линда-Гейл, я помоли да ми приготви една пилешка пържола — каза шерифът, като сипа мляко в кафето си.

Марсдън имаше ясни сини очи и подстригана по войнишки руса коса. Бузите му бяха гладко избръснати, след като жена му го бе накарала да се отърве от брадата, пусната през зимата.

— Да не си падаш по кльощавото момиче, Ло?

— Направих няколко предпазливи опита.

Рик поклати глава.

— Време ти е да си седнеш на задника и да се порадваш на любовта на добра жена.

— Правя го всеки път, когато мога. Новата готвачка е загадъчна — усмихна се Ло и се приготви за интересен разговор. — Някои смятат, че може би бяга от нещо.

— Ако бяга, то не е от закона. Аз си върша работата — додаде Рик, когато Ло повдигна вежди. — Няма криминално досие. И прави страхотни пържоли.

— Предполагам, знаеш, че вече живее горе. Линда-Гейл тъкмо ми разказа как Бренда от хотела споделила, с нея, че Рийс държала скрина пред вратата на съседната стая. Очевидно се страхува от нещо.

— Може и да си има причини — отвърна шерифът, като насочи очи към кухнята. — Най-вероятно се страхува от съпруг или приятел, който я е пошляпвал редовно.

— Така и не можах да разбера как е възможно хората да правят такива неща. Мъж, който удря жена, не е истински мъж.

Рик отпи от кафето си.

— По света има всякакви.



След като смяната й приключи, Рийс се настани на горния етаж и се зае с дневника си. Беше нагласила термостата на осемнадесет градуса и носеше пуловер и два чифта чорапи. Пестеше от отоплението, тъй като оставяше лампите светнати и денем, и нощем.

Налегна я умора, но чувството беше приятно. Апартаментът й се струваше чудесен, безопасен и спретнат. Усещането за безопасност се засили, когато заклещи единия от столовете, които Джоуни й бе дала, под топката на вратата.

Днес отново нямаше много работа. Повечето посетители бяха местни. Вече е прекалено късно за каране на ски, макар че някои от планинските проходи все още не са отворени. Трудно ми е да си представя, че над нас има сняг, а тук долу е само кал и кафява трева.

Хората са странни. Чудя се дали наистина не осъзнават, че разбирам, когато говорят за мен, или го намират за съвсем естествено. Е, предполагам, че в такова малко градче клюките са в реда на нещата. Стоя пред скарата или печката и усещам погледите им по гърба си.

Всички са адски любопитни, но не смеят да ме попитат направо. Вероятно смятат, че откровеността е проява на нелюбезност.

Утре имам почивен ден. Цял почивен ден. Последния път, когато не бях на работа, бях толкова заета с чистене и подреждане, че почти не усетих почивката. Но този път, когато видях разписанието, едва не се паникьосах. Какво ще правя? Как ще изкарам цял ден и цяла нощ без никаква работа?

После реших да се поразходя из каньона. Ще поема по една от лесните пътеки, ще стигна до където мога и ще се полюбувам на реката. Искам да видя бялата вода, морените, ливадите и блатата. Ще си приготвя лек обяд и ще се наслаждавам на почивката.

Бостън е толкова далеч от Змийската река.

Кухнята бе ярко осветена и Рийс припяваше на Шерил Кроу, докато търкаше печката. Вече бе официално затворено.

Това бе последната й вечер в „Манео“. Краят на една ера, затова възнамеряваше да остави мястото безукорно чисто.

Щеше да си почине цяла седмица, а после да започне мечтаната работа като главна готвачка в „Оазис“. Главна готвачка в един от най-модерните и изискани ресторанти в Бостън. Щеше да има петнадесет подчинени, да създава нови и интересни блюда, да се съревновава с най-добрите в бранша.

Часовете щяха да са безкрайни, напрежението — нечовешко.

Нямаше търпение да започне.

Беше помогнала в обучението на Марко и двамата с Тони Манео щяха да се справят чудесно. Знаеше, че Тони и жена му Лиза се радват на успеха й. А от помощничката си Дона знаеше, че в момента подготвят бурен купон в нейна чест, за да отпразнуват новата й служба и да се сбогуват.

Представи си как Тони изпраща последните клиенти и в заведението остават само поканените на празненството.

Ресторантът и хората в него щяха да й липсват, но бе настъпило време да направи следващата стъпка. Беше работила усърдно, за да постигне желаното. Рийс се отдръпна от печката, кимна доволно, после отнесе препаратите за чистене до килера.

Трясъкът откъм ресторанта я накара да завърти очи. Но писъците, които последваха, я вцепениха. Затрещяха изстрели и Рийс замръзна на мястото си. Докато се мъчеше да извади мобифона от джоба си, летящата врата се отвори. Мощно движение, парализиращ ужас. Не видя нищо друго, освен пистолета. Черен и огромен.

После бе отхвърлена назад в килера, пронизана от зверска болка в гърдите.



Рийс изпищя, скочи стреснато и притисна ръка към гърдите си. Усети болката на мястото, където я бе уцелил куршумът. Но когато погледна ръката си, по нея нямаше кръв. Разтри гърди и напипа белега.

— Всичко е наред. Само сънуваш. Обикновен кошмар — изрече високо, за да се успокои.

Разбира се, не успя, затова стана от леглото, грабна фенера и отиде да провери дали вратата и прозорците са заключени.

По улиците и около езерото нямаше жив човек. Къщите и хижите бяха тъмни. Никой не бе пристигнал да довърши онова, което бяха започнали преди две години. Не им пукаше, че Рийс бе жива. А и със сигурност не знаеха къде е.

Да, беше жива. Щастлива случайност, помисли си, като разтърка оставения от куршумите белег. В същия миг видя едър лос, който нагази в езерото, за да пие вода.

— Е, това е нещо, което не виждаш всеки ден — каза на глас. — Поне не в Бостън. Не и ако всеки миг от живота ти е зает от амбицията да се изкачиш нагоре. Не виждаш как на изток се развиделява и как смешен лос излиза от гората, за да пие вода.

Над земята се стелеше нежна мъгла. Езерото бе гладко като стъкло. В хижата на Броуди светна. Сигурно и той не можеше да спи. Или пък ставаше рано да пише, за да може да се изтегне в хамака си следобед с книга в ръка.

Светлината и мисълта, че и друг, освен нея е буден, й се сториха изненадващо успокояващи.

Беше сънувала кошмар, но не бе откачила. Това бе напредък, нали? А на отсрещния бряг на езерото познат човек бе запалил лампата си. Може би и той гледаше през прозореца и щеше да забележи нейната светлина. По някакъв странен начин двамата споделяха удоволствието от настъпването на новия ден.

Рийс остана на мястото си и загледа как небето се оцвети в розово и златисто, а водната повърхност запламтя като огън.

Приготви раницата си според указанията в туристическото ръководство. Стори й се, че тежи поне двайсет килограма. Разстоянието дотам и обратно бе само около дванадесет километра, но според нея бе разумно да действа предпазливо и да използва списъка за над петнадесет километра.

Можеше да реши да продължи нагоре или пък да се отбие някъде. А и бездруго вече бе приготвила раницата и не възнамеряваше да започва отново. Напомни си, че можеше да спре винаги когато си поиска, да остави раницата на земята и да си почине. Беше хубав, ясен ден и тя възнамеряваше да се възползва от него.

Бе направила едва две-три крачки, когато някой извика името й.

— На екскурзия ли отиваме тази сутрин? — попита я Мак, издокаран в една от любимите си фланелени ризи, затъкната в джинсите, и нахлупена на главата плетена шапка.

— Реших да тръгна по пътеката за Малкото ангелче.

Мак смръщи вежди.