Нора Робъртс - Смърт край Змийската река

Ейнджълс Фист се приготви за кратката почивка между зимната и лятната суматоха.

Малко след изгрева, когато небето заблестя в розово, Рийс потегли по един от тесните пътища от другата страна на езерото. Това си е най-обикновена пътека, помисли си, докато въртеше волана енергично, за да избегне по-дълбоките дупки.

Едър лос прекоси пътя пред нея. Тя се усмихна изненадано и се зарадва, че шофираше едва с десетина километра в час.

Най-важното бе да не се загуби.

Джоуни я очакваше в седем и макар да бе тръгнала доста по-рано от уречения час, Рийс се страхуваше, че ще закъснее. Или пък ще стигне чак до Юта.

Подмина малка горичка от червени върби и забеля за светлина.

— Точно така! — извика тя доволно. — Подминаваш върбите, завиваш наляво и хоп! Там си!

Видя вехтия пикап на Джоуни и се поздрави за успеха. После спря колата.

Не знаеше какво да очаква от дома на Джоуни. Може би малко бунгало или дървена хижа. И двете биха подхождали на нетърпеливата й началничка.

Но не бе очаквала стилна и просторна великолепна къща от дърво и стъкло, с широки веранди, които гледаха към планинските върхове.

Нито елегантните саксии по прозорците, пълни с красиви теменужки.

Очарована, тя последва указанията на Джоуни, паркира и отиде до задната страна на къщата. Забеляза, че навсякъде имаше прозорци, които откриваха зашеметяваща гледка към планината, езерото и града.

Вътре светеше. Зърна Джоуни през кухненския прозорец. Шефката й бе навила ръкавите на анцуга си и енергично забъркваше нещо в голяма купа.

Рийс отиде до вратата и почука.

— Отворено е!

Незаключената врата накара Рийс да потръпне. Ами ако се появеше някой луд с бухалка в ръка? Не трябваше ли жена, особено жена, която живее сама, да предвиди подобна възможност и да вземе мерки?

— Ако по обувките ти има кал, свали ги, преди да влезеш в кухнята — извика Джоуни.

Рийс огледа краката си, сви рамене виновно и се събу.

Ако външният вид на къщата бе великолепен, то кухнята бе отговор на всички молитви.

Просторна, идеално осветена, със солиден работен плот в бронзов и меден цвят. Двойна фурна, гигантски хладилник и фризер. Рийс потръпна от удоволствие като жена, на която престоеше секс с мъжествен Адонис. Печката бе „Вулкан“, а на плота стоеше миксер „Беркел“.

Сълзи от възхищение опариха очите й.

Необичайни треви и клонки украсяваха груба дървена ваза. В малката камина пламтеше огън, а въздухът бе наситен със съблазнителното ухание на пресен хляб и канела.

— Е? — попита Джоуни, като остави купата на плота. — Какво възнамеряваш да правиш? Да стоиш и да зяпаш или да си сложиш престилката и да се хванеш на работа?

— Първо искам да се прекръстя.

Красивата уста на стопанката потръпна весело, после тя се предаде и се ухили широко.

— Готино е, нали?

— Великолепно. Смятах, че ще… — младата жена млъкна насред дума и се покашля.

— Ще печем в мизерна вехта фурна и ще работим на миниатюрен плот? — изсумтя Джоуни, като отиде до луксозната кафеварка. — Живея тук, а аз обичам удобства и стил.

— Няма спор. Ще ме осиновиш ли?

Джоуни се засмя.

— Освен това обичам уединението. Къщата ми е последната в тази част на града. Между мен и дома на семейство Марсдън има повече от половин километър. Познаваш Рик и Деби и децата им. Малката им дъщеря с кучето й е почти всеки ден на брега. Не може да не си я виждала.

— Да — кимна Рийс, като се сети за момичето, което хвърляше топката във водата, и за енергичното куче. — Дори няколко пъти.

— Чудесни деца. От другата им страна е домът на Дик. Онзи, върху когото те изпробвах, когато се появи в ресторанта. Дърт пръч — каза тя с обич. — Преструва се на суров планинар, но всъщност е нежен хомосексуалист. Предполагам, че си забелязала.

— Да, забелязах.

— Зад него е хижата на Бойд. Има и още няколко разпръснати тук и там, но повечето се дават под наем. Чудесно и спокойно кварталче е.

— Прекрасно, наистина. Сблъсках се с един лос. Искам да кажа, видях лос. Нямаше физически контакт.

— Тук е пълно с лосове. Едва ли не идват да чукат на вратата ми. Нямам нищо против тях, нито против другите диви животни, стига да не нападат цветята ми.

Джоуни се вгледа в Рийс, взе кърпа и избърса ръцете си.

— Ще запаля цигара с кафето — каза тя. — В чайника има вряла вода. Направи си чай. Ще работим усилено през следващите три часа, а тогава не искам безсмислени разговори. Така че дай първо да си побъбрим.

— Добре.

Домакинята запали цигара, облегна се на плота и издиша дима.

— Сигурно се чудиш, че живея в подобна къща каза тя.

— Великолепна е.

— Вече е на почти двайсет години. През цялото време добавях и разкрасявах нещо — обясни Джоуни, като кръстоса крака, обути в сиви вълнени чорапи. — И вече е точно такава, каквато си я представях.

Рийс свали чайника от котлона.

— Имаш безукорен вкус.

— Вероятно се питаш защо ресторантът ми не е по-лъскав. Ще ти обясня — каза тя, преди Рийс да проговори. — Хората идват в „Ангелска храна“, защото търсят удобство. Искат хубава храна, на добра цена, и то бързо приготвена. Точно това имах предвид, когато отворих заведението преди двайсет години.

— Работата ти върви чудесно.

— Можеш да заложиш кльощавия си задник, че е така. Дойдох тук, защото исках собствен бизнес. А също и да осигуря добър, солиден живот на сина си. На времето направих грешката да се омъжа за човек, който не го биваше за нищо, освен да изглежда красив. Е, в това бе адски добър, но не бе подходящ нито за мен, нито за сина ми.

Рийс вдигна чашата към устните си и каза предпазливо:

— Справила си се чудесно без него.

— Ако бях останала с него, един от нас вече щеше да е труп — сви рамене Джоуни и дръпна от цигарата. — За всички ни беше по-разумно просто да го изритам. Имах малко пари настрана — усмихна се тя. — Бях достатъчно глупава да се омъжа за него, но поне проявих разум да премълча за банковата си сметка. Работех здраво още от шестнайсетгодишна. Келнерка, готвачка, чистачка. Тръгнах на вечерно училище и завърших мениджмънт и ресторантьорство.

— Умна постъпка.

— След като се отървах от красивото бреме на гърба ми, реших, че ако ще работя усилено, ще го правя само за мен и за сина ми. И така се озовах тук. Започнах работа като готвачка в заведението, което тогава бе известно като „Каруцата“.

— Твоят ресторант ли? Той ли се наричаше „Каруцата“?

— Да. Мазни хамбургери и прегорени пържоли. След четири месеца го купих. Предишният собственик бе идиот, не можеше да събере две и две. Продаде ми го почти без пари, тъй като го очакваше фалит — усмихна се Джоуни доволно. — През първата година аз и Уилям живяхме в квартирата над ресторанта, където сега си ти.

Рийс се опита да си представи как жена с малко дете би могла да живее в тясното пространство.

— Не ти е било лесно — промърмори. — Започваш собствен бизнес, отглеждаш син и си изграждаш нов живот.

— Трудното става лесно, когато имаш здрава гърбина и цел. А аз разполагах и с двете. Купих парцела тук и построих малка къща. Две спални, баня и миниатюрна кухня. Но след оная теснотия ми се струваше истински замък. Получих каквото исках, защото съм упорита кучка. Но добре си спомням какво е да се вдигнеш и да тръгнеш нанякъде, да оставиш познатото, колкото и лошо да е то, и да се опитваш да си изградиш нов живот.

Джоуни отпи от кафето си и добави:

— Припомням си тези неща, когато те погледна.

Да, и вероятно бе права, помисли си Рийс. Може би виждаше всичко онова, което караше една самотна жена да се буди в три сутринта и да се тревожи, да си задава въпроси, да се моли.

— Как разбра, че тук е твоето място? — попита тя.

— Не го осъзнах веднага — отвърна Джоуни, като загаси цигарата и допи кафето си. — Просто бе по-добро от онова, което напуснах. А една сутрин се събудих и осъзнах, че това е новият ми дом. И тогава спрях да поглеждам назад.

Рийс остави чашата си.

— Сигурно се чудиш защо човек с моите способности работи в кухнята ти. Навярно се питаш как съм се озовала тук.

— Да, подобна мисъл ми е минавала през ума.

Рийс си каза, че тази жена й бе дала работа, бе й помогнала да се нанесе в нова квартира, бе й предложила приятелството си.

— Не искам да се правя на загадъчна, просто не мога да говоря за подробностите. Все още са адски болезнени. Но това, което ме накара да се изнеса от Бостън, не бе съпруг или гадже, а събитие. Имах кошмарно преживяване, което ме съсипа физически и емоционално — довърши тя и се вгледа в очите на Джоуни.

Силни очи, стоманени. И не бяха изпълнени със съчувствие. А това определено улесняваше Рийс.

— Постепенно осъзнах, че няма да се излекувам, ако остана у дома, затова потеглих на път. Баба ми се бе посветила изцяло на мен, но вече не можех да понасям саможертвата й. Един хубав ден се качих в колата и тръгнах. Обадих й се и се опитах да я убедя, че съм добре, но просто искам да остана сама за известно време.

— Успя ли?

— Всъщност не, но нямаше как да ме спре. През последните няколко месеца е по-спокойна. Вече гледа на пътешествията ми като на „Приключението на Рийс“. За мен е по-лесно да й представям нещата по този начин, когато й се обаждам по телефона или й пиша по имейла. Пък и понякога е истина — приключение си е.

Рийс стана и взе престилка от закачалката.

— Както и да е, сега съм много по-добре, отколкото бях преди. Тук ми харесва. Засега. А това е достатъчно за мен.

— Тогава ще оставим нещата такива, каквито са си. Засега. Искам да разточиш няколко кори. След като видя дали те бива, ще решим как да продължим.