Софи разтри крака си и се запита какво ли си мисли Едуард Деланза сега, когато знае истината за нея.

Защо днешният ден не беше по-различен, помисли тя с отвращение. По принцип куцането й едва се забелязваше, но тя бе преуморила болния си глезен толкова много, че сега си плащаше за това. Внезапното ставане от стола беше утежнило състоянието на вече уморения от следобедните приключения крак След ден-два кракът и щеше да се възстанови, но тя трябваше да си почине. Софи въздъхна. Трябва бързо да се възстанови, независимо поради каква причина, но най-важната причина беше, че когато се върнеше в града, трябваше да може да стои пред статива си. Работата й не можеше да чака. Елегантният и подчертано мъжествен образ на Едуард Деланза, такъв, какъвто го бе видяла на плажа следобед, отново премина през мисълта й Беше решила каква ще е композицията на картината и смяташе да рисува дори без скицата, която бе изгубила.

— Добре ли сте, госпожице О’Нийл?

Софи хлъцна изненадано, когато Едуард Деланза — последният човек, когото желаеше да види — изникна от нощните сенки и коленичи пред стола й.

— Мога ли да ви помогна? — запита той, без да се усмихне. Сините му очи бяха изпълнени със загриженост. Софи трепна, когато разбра, че е хванал ръцете й.

Той не знаеше. Още не знаеше. Софи беше сигурна в това, защото в нетрепващия му поглед нямаше нито съжаление, нито отвращение. И само за миг, като го гледаше коленичил пред нея, се почувства като красива дама, изпаднала в неволя, а той й се стори като рицар в блестящи доспехи. Тя си пое дъх.

— Мм… страхувам се, че не.

Извърна лице, стискайки челюсти, искаше й се да му изкрещи да се махне. Любезността му беше непоносима. Особено като знаеше със сигурност, че скоро тя ще се превърне в грозно съжаление или още по-грозно отвращение.

— Наранихте се — каза той, а гласът му прозвуча дрезгаво от притеснение. — Да не сте си изкълчили глезена? Как ще си идете в стаята? Нека ви помогна.

Софи отново си пое дълбоко дъх, но всеки момент щеше да се разпадне. Явно никой не си беше помислил да му каже истината. Само да се беше намерил такъв човек! Може би щеше да е по-добре, ако тя сама му я каже. Но, господи, щеше ли да има достатъчно смелост?

— Добре съм.

Той внезапно пусна едната й ръка — само едната, — само за да хване брадичката й — нежно, но твърдо, и да обърне лицето й към себе си.

— Не сте добре. Наранихте се. Чух ви как извикахте от болка… видях ви да куцате.

— Не разбирате — каза тя със стиснати устни. Напрегнатият му син поглед я приковаваше на място. Никой мъж досега не я беше гледал с такава загриженост… освен баща й, който бе умрял преди единадесет години. Само да беше така, както изглеждаше.

— Не разбирам? Тогава обяснете ми, за да разбера — настоя той нежно.

Пръстите му стиснаха по-здраво дланите й.

— Аз… не съм си изкълчила глезена, господин Деланза. — Софи си пое дълбоко дъх и се опита да изтръгне ръцете си от неговите, но не можа. Ръцете му бяха големи, твърди, топли. Следващите й думи изискваха повече смелост, отколкото тя си мислеше, че притежава. — Вие… виждате… аз съм инвалид.

Той не виждаше. Взря се в нея. После очите му постепенно се разшириха, докато накрая разбра какво иска да каже тя.

Софи положи свръхчовешко усилие и освободи ръцете си. Погледна настрани, лицето й беше горещо и зачервено.

— Обикновено не съм толкова несръчна. — Гласът й беше неравен от сдържаните сълзи, дори тя го чуваше такъв. — Изглежда, бях прекалено откровена с вас днес.

Тя заекна, спомняйки си колко учуден беше той, когато нарочно му каза за професионалните си амбиции… и все още не можеше да разбере защо се беше разкрила по такъв начин на един напълно непознат човек. После си го спомни заедно с Хилари и трепна. Глезенът още ужасно я болеше и въпреки усилията една сълза се плъзна по бузата й.

— Но този ден беше доста необичаен. — Накрая успя да се усмихне сияйно. — Така че нищо не можете да направите за мене. Бихте ли ме извинили?

Тя най-накрая срещна погледа му.

Очите й се разшириха. В неговите очи не се четеше и намек за съжаление или отвращение, погледът му беше внимателен, изучаваше я втренчено и като че ли се опитваше да проникне през отбранителния й щит, опитваше се да пробие барикадите й, да достигне дълбините на душата й.

Той запита меко:

— Какво ви се е случило?

Тя не можеше да помръдне, почти не дишаше.

— Защо ми казвате, че сте инвалид? — запита я все със същия тон.

— Защото това е истината — каза тя с неестествен глас. Усмивката му беше мека, но странна.

— Така ли? Думите ви са интригуващи, госпожице О’Нийл, защото винаги съм смятал, че външният вид лъже и че човек може да открие истини там, където не очаква. Какво ви се е случило?

Тя нямаше време да премисли думите си.

— Една… злополука.

— Каква злополука?

Той беше спокоен, все още непосилно любезен. И все така държеше ръцете й, но сега Софи осъзна, че палците му трепкаха над дланите й. Пулсът й се ускори внезапно.

— Не… не искам да говоря за това — успя да изрече тя.

— Аз съм ваш приятел — прошепна той.

Внезапна топлина, родена от многозначителния му тон, се разля из Софи.

— Баща ми… бе напуснал дома няколко години преди това. Толкова го обичах. После научих, че е умрял. Бях малка и толкова уплашена, толкова потисната. Паднах по стълбите и си счупих глезена.

Погледът му я държеше във властта си. Изражението на Едуард не се бе променило.

— Счупените глезени зарастват.

Софи почервеня.

— Но този не зарасна правилно. Сама съм си виновна. Не исках Сюзан да се ядоса… тя беше вече ядосана на баща ми, а и на мене се сърдеше. Не й казах, че съм се наранила Бях много глупаво дете.

Едуард я гледаше с разширени очи, с мрачно и съсредоточено изражение.

— Или много смело дете — каза той накрая.

Софи трепна.

— Защо плачете? — запита той меко.

Софи усети, че сълзите се стичат по бузите й. Беше покрусена. И не можеше да ги изтрие, защото той държеше ръцете й. Тя поклати отрицателно глава, неспособна да издаде и звук, а и нямаше намерение да разкрие истинската причина за тъгата си. В действителност и на нея не й беше известна.

— Толкова силно ли ви боли кракът? Или има нещо друго?

— Много си позволявате! — извика в паника. — Сега, ако обичате… И се изправи. Не биваше. Олюля се. И се строполи в силните ръце на Едуард.

Само за миг, докато той се изправяше заедно с нея, тя се озова в прегръдките му, притисната с цялото си тяло към него, бузата й се опираше в гърдите му, бедрата й се притиснаха към него. Той я задържа така за миг и в този миг Софи разбра, че вече нищо няма да е както преди.

Значи това е да бъдеш прегърната от мъж!

Как се нуждаеше от него… каква нужда имаше от него!

Софи се дръпна от него и Едуард веднага й помогна да седне обратно на стола. Погледът му срещна нейния и тя не можеше да отвърне очи, а тялото й трептеше от неговата сила и топлина, сърцето й танцуваше, сгрято от утехата, която получаваше от него дори в този момент.

— Прекалих — прошепна тя в опит да омаловажи нещата.

— Да, така е — съгласи се той.

Коленичи пред нея и ръцете му намериха десния й крак. Софи извика, но не от болка, а от ужас.

— Какво правите?

Гласът му бе като от коприна.

— Когато ви намерих тук, вие масажирахте крака си. Ръцете ми са много по-силни от вашите.

В миг той разкопча ортопедичната й обувка и я хвърли настрана Софи бе смаяна.

— Не бива.

Протестът й замря. Тя ясно усещаше ръцете му, които обхващаха малкия й крак.

Той погледна към нея, както бе коленичил в краката й.

— Защо не?

И й се усмихна — момчешки, игриво, чувствено.

Тя застина. Той държеше стъпалото на болния й крак и палците му полека масажираха вътрешната му извивка. Цялото удоволствие, което би могла да изпита, отстъпи пред паниката и ужаса. Тя не трябваше дори да му позволи да докосва наранения й глезен. Това сигурно щеше да го отблъсне… но сега Софи знаеше, че не трябва да го отпъжда; каквото и да й струва, не трябва.

— Отпуснете се, госпожице О’Нийл — прошепна той. Точно с такъв глас говореше, когато се любеше с Хилари. Софи трепна, този път неподправеното удоволствие се смесваше с отчаянието.

Моля ви — промълви тя, усещайки как още сълзи заплашват да се стекат по бузите й. — Моля ви, спрете!

Той спря.

— От какво ви е страх?

— Това… не е прилично.

Той изхъмка пренебрежително.

— От какво наистина се страхувате?

Тя бе прекалено смутена, за да отговори, а и едва ли би посмяла.

Проницателните му очи се впиха в нейните и тя разбра, че е отгатнал правилно. Но изведнъж трапчинките му станаха по-дълбоки и той присви очи.

— Добре — каза и продължи с масажа, който я успокояваше и едновременно я смущаваше. — Признавам, дори това да ви шокира, госпожице О’Нийл. През краткия си живот съм виждал доста женски крака. И съм държал някои от тях в ръцете си. Е, какво мислите за това?

Въпреки надвисналия страх на Софи той й се видя забавен, но в никакъв случай не можеше да се разсмее. Вместо това тя сви устни, опитвайки се да контролира смущаващите я вълнения.

— Вашият крак не е по-различен от всеки друг — продължи той, хвърляйки й скандално дързък и чувствен поглед изпод миглите си, които — тя едва сега осъзна — бяха по-дълги от нейните. — Фактически е ужасно, непоносимо нормален.

Софи изстена. И двамата знаеха, че не е нормален.

— Защо го правите? — прошепна тя.