— Кога искаш да се оженим? — запита той.

Софи премигна нарочно няколко пъти. И вдигна рамене. Едуард взе ръката й. Тя трепна, когато усети, че той й слага пръстена с диамант.

— Какво правиш? — възкликна тя.

— Ние сме сгодени, нали? — Очите му бяха твърди и искрящи, също като диаманта, който току-що бе сложил на пръста й.

Софи отмести очи от пронизителния му поглед към хладния, искрящ накит.

— Не трябва да правиш това, Едуард — успя да каже тя.

Той стана с ръце в джобовете.

— Какво ще кажеш за утре?

Тя усети как я обхваща дива паника. И също стана.

— Не.

Той я погледна с крива усмивка.

— А кога? Вдругиден? След седмица? Няма смисъл да чакаме. Погледът му я приковаваше, предизвикваше я да се огъне… предизвикваше я дори да се отметне.

Тя си пое дълбоко въздух, изпълвайки дробовете си докрай.

— К-какво ще кажеш да е след самостоятелната ми изложба?

— Кога е това, по дяволите?

— Само след две седмици — прошепна тя с неузнаваем глас.

Той кимна рязко.

Софи не можа да издържи повече и избухна в сълзи. Едуард я загледа смаян.

— С-съжалявам — изхълца тя, закривайки лице с ръцете си. Беше ли бракът, какъвто и да е брак, също толкова невъзможен, колкото и съжителството им в един и същи апартамент? — Не знам как ще се справим.

Едуард изведнъж се озова пред нея и дръпна ръцете й от лицето.

— Ще се справим — каза той, а очите му пускаха искри.

Софи се дръпна.

Едуард се обърна и изхвръкна от стаята. В следващия миг вратата тресна и звукът отекна като гръм, преди да се разрази буря.

Рашел още не се беше върнала. Софи взе перото, с което си служеше обикновено, когато рисуваше с туш и акварел. Ръката й се движеше напълно самостоятелно. Скицира бързо Едуард, главата, шията и раменете му, загатвайки силата му в мощния гръден кош, после започна да детайлизира лицето му. Когато дръзкият му поглед се взря в нея от листа, тя пусна перото и покри лице с ръцете си.

О, господи, беше влюбена в него повече, отколкото преди… и я болеше повече, отколкото преди.

Софи се загледа в суровата скица. Беше направила няколко скици по време на пътуването през Атлантика, но те не бяха много добри и ги бе скъсала. В действителност не бе работила от деня, когато Едуард я бе намерил в „Жалко!“ с приятелите й да празнува това, че Пол Дюран-Рюел възнамерява да направи нейна самостоятелна изложба в Ню Йорк.

Но какво значение имаше това, щом като тя отново го рисуваше? Скоро щяха да се оженят. Скоро дори щеше да има възможността да го помоли да й позира. Въпреки че бе разстроена, сърцето на Софи трепна при тази мисъл.

Беше толкова отдавна. Колко много се нуждаеше да работи, да се потопи в страстта и любовта си към работата.

Софи рязко грабна перото и се предаде. Започна да скицира Едуард така, както го бе видяла снощи. Щрихите й бяха по-едри от обикновено, твърди, бързи и дълги. Тъй като не можеше да устои на изкушението — той винаги бе представлявал нейният любим обект, тя отново щеше да го нарисува с маслени бои. Може би, ако се съсредоточи върху професионалния аспект на портретирането, ще преодолее това разстройване. И Волар, и Дюран-Рюел бяха харесали най-много нейните портрети на Едуард. Изложбата й беше след десет дни. Може би трябва дотогава да довърши това платно. Тъй като портретите, които бе направила на Едуард досега, бяха прекрасни и тъй като тя бе работила над всеки от тях в пристъп на трескава решителност, което означаваше дни, изпълнени със себеотдаване, възможно беше да го направи и сега. Ако довършеше дотогава тази картина, Жак Дюран-Рюел щеше да бъде смаян.

С няколко напрегнати щрихи тя вплете още сила в тялото му. Едуард се облягаше на стената, но изглеждаше напрегнат и готов да избухне. Също толкова напрегнат и готов да избухне, колкото се чувстваше и тя. Как щеше да се справи с това? Как би могла да не се справи?

Софи въздъхна и остави настрана перото. Загледа се в скицата на Едуард, какъвто бе снощи на бала на Лиза. Върховно елегантен, върховно мъжествен. Снощи. Изглеждаше почти невъзможно след всичкото това време, откакто бе избягала от Ню Йорк в Париж Едуард я бе намерил едва снощи. Но не само я бе намерил снощи, но и само за двадесет и четири часа бе поставил годежен пръстен на ръката й.

Софи си каза, че това е за добро. Беше за добро за Едуина; нямаше никакво съмнение. Едуина щеше да израсне обичана и отглеждана от баща си. Софи си спомняше колко много я бе обичал собственият й баща, преди обстоятелствата да го бяха принудили да избяга от Ню Йорк, живо си припомни всичките години, през които растеше, неистово желаейки Джейк да е жив и тя да има баща, който да я обича, както имаха другите момиченца. Би било егоистично сега Софи да избяга от Едуард и от повторното му предложение, дори това да беше продиктувано от желание за самозащита. Едуина заслужаваше баща, и сега щеше да го има.

А ако собствената й паника от предстоящия брак започнеше да излиза от контрол, Софи щеше за мисли за връзката на Едуина с Едуард, не за нейната с него.

Софи бе така заета със собствените си объркани мисли, че не бе отделила нито миг да помисли за Хенри Мартен. Обзе я смущение. Хенри беше влюбен в нея. Хенри чакаше за отговора й. О, господи, Софи не искаше да го нарани, но нямаше как да избегне това.

Не биваше повече да отлага. Утре трябваше най-напред да отиде при него, да му каже за годежа си с Едуард Деланза.



Софи бе сключила ръце в скута си, за да не може той да види осемкаратовия й диамантен пръстен. Хенри я хвана над лактите и се взря в лицето й. Стояха в кантората му.

— Господи, Софи, добре ли сте? Да не би да ви е наранил?

— Не.

— Чух, че сте напуснали бала с него. Казах си, че сигурно не сте имали избор. Не сте имали избор, нали?

— Не. Едуард настояваше незабавно да види Едуина.

Хенри стисна челюст.

— Той ли настоя да ви настани в апартамента си в „Савой“? Порозовелите бузи на Софи леко пребледняха.

— Вестите се разнасят бързо, както виждам.

— Да.

Софи си пое дъх.

— Той настоя аз да се настаня в апартамента му, тъй като нямаше друг свободен. — Тя изправи рамене и срещна погледа на Хенри. — Съгласих се да се омъжа за него, Хенри.

— О, господи, знаех си! — възкликна Хенри с неприкрита мъка.

Софи докосна ръката му.

— О, моля ви, толкова съжалявам.

Той се обърна и я загледа, готов да заплаче, но въпреки това се въздържаше мъжки.

— Вие го обичате, нали? И винаги сте го обичала. Още когато започна да ви преследва в дома на родителите ви в Нюпорт Бийч онова лято.

— Да.

Хенри наведе глава.

— Мисля, че и той ви обича.

Софи трепна. Тя знаеше най-добре, знаеше, че не е вярно, но надежда се прокрадна в сърцето й. О, боже, само да беше вярно!



В деня преди изложбата Софи бе като отровена. Винаги се бе страхувала при мисълта да се изправи лице в лице с публиката и критиците, но когато датата на изложбата беше все още далече в бъдещето, не й бе трудно да отпъжда страха си. Сега този съвсем основателен страх се утежняваше и от факта, че вдругиден тя и Едуард щяха да отидат пред съдията и да се оженят. Беше й толкова зле, че изобщо не докосна единствената препечена филийка, която й бяха донесли за закуска, и през целия ден й се гадеше.

Отношенията им не се бяха подобрили. Хенри грешеше. Едуард не я обичаше и никога не я бе обичал… самата тази идея бе нелепа.

Едуард използваше ключа си, за да влиза в апартамента, когато поиска, и да посещава Едуина по няколко пъти на ден. Беше невъобразимо учтив със Софи, също както би бил с някоя непозната. Експлозивното напрежение, което тя бе уловила в новото маслено платно, което рисуваше, донякъде тайно, си оставаше твърде видимо. В мига, когато Едуард влезеше в апартамента, въздухът около тях се променяше. Ставаше горещ и плътен, като мъглоподобно чудовище, готово да блъвне пламъци.

Софи се опитваше да се преструва, че присъствието му й е безразлично, точно както се правеше, че не забелязва начина, по който той я гледаше, все едно е сладкиш, за който той копнее. Но когато й обърнеше гръб, тя го гледаше точно по същия начин, и той го знаеше. Преди никога не се бе срамувала от страстта си и сега не можеше да се срамува от нея. Но трябваше на всяка цена да я крие.

Софи измина пеша няколко пресечки по Пето авеню, за да прегледа изложбата заедно с Жак Дюран-Рюел, преди публиката да я види утре. Съжаляваше, че бе определила такава глупава дата за сватбата им. Самостоятелната изложба трябваше да бъде най-важното събитие в живота й. Но сега то отстъпваше първенството си на един брак без любов с мъж, който се чувстваше задължен да даде името си на дъщеря й. Но Софи знаеше, че не би посмяла дори да отвори дума за отлагане на сватбата.

Жак я очакваше и я зърна още в момента, когато влезе в галерията.

— Скъпа Софи — възкликна той, бързайки към нея. Прегърна я и я целуна по двете бузи. — Миличка, много си бледа. Подозирам, че си уплашена?

— Ужасена съм — отвърна Софи.

Жак тръгна с нея из галерията, държейки я под ръка.

— Не се страхувай. По правило критиците в Америка са по-приятелски настроени от тези в Париж Наблегнахме на факта, че живееш в чужбина, а американците — и критиците, и публиката — просто обожават такива художници. Имам чувството, скъпа Софи, че утрешният ден ще надмине всичките ни очаквания.

— Надявам се да си прав — каза Софи, докато вървяха из огромната зала, където бяха окачени всичките й картини.

Само един поглед й показа, че е прав. Досега бе нарисувала тридесет и три картини; дванадесет маслени, дванадесет скици с въглен или туш, върху които се базираха маслените платна, шест пастела и три акварела. Имаше два натюрморта, но останалите й платна бяха фигурални композиции, от които осем — портрети на Едуард. Като го виждаше навсякъде, където и да се обърнеше, независимо дали на платно, или на хартия, така мъжествен и красив, дъхът й спираше. И както винаги, я обливаше една странна смесица от болка и радост.