Бренда Джойс - След невинността

Софи вървеше със съвършено безразличен вид през фоайето на хотел „Савой“ с Едуина на ръце. Бебето беше будно и разглеждаше всичко наоколо с детско любопитство. Софи спря до една възрастна двойка, която чакаше асансьора. Беше с ръкавици и така скриваше ръцете си, на които нямаше пръстени, прикривайки по този начин факта, че не беше омъжена и че Едуина нямаше баща.

Допреди час Софи не се бе осмелила да си подаде носа от хотела, още откакто бе дошла тук снощи. Преди да приготви Едуина за разходка из парка, тя не си бе представяла колко трудно щеше да бъде да се появи пред хора. Знаеше много добре, че персоналът на хотела я бе забелязал и беше сигурна, че клюкарстват за пребиваването й в апартамента на Едуард. Колкото до останалите гости, тя не смееше да погледне никого, но й се струваше, че всички я гледат. Чувстваше се така, сякаш всички познават и най-недостойните подробности от живота й.

Асансьорът дойде. Джентълменът пропусна първо жена си и Софи. Операторът на асансьора се обърна към нея.

— На кой етаж, госпожице?

Софи го погледна само за половин секунда.

— Пети, благодаря.

Бузите й пламнаха. Как можа да отгатне, че не е омъжена? Мълчаха, докато асансьорът се издигаше, но след миг добре облечената дама каза:

— Какво хубаво бебе. Момиченце ли е?

Софи кимна много кратко, срещайки приятелския поглед на жената.

— За кого работите, ако не е неудобно да попитам? — продължи дамата. — Може би познавам майката на това хубаво бебе.

Софи осъзна, върховно унизена, че тази дама я е взела за бавачката на Едуина. Но пък и тя беше облечена като бавачка, нали? Дрехите й бяха прости и износени… не си беше купувала нови дрехи още откакто се върна от Париж Софи не знаеше какво да каже. Това беше оскърбително… но не и толкова ужасно, колкото да те заклеймят като паднала жена.

— Едва ли.

За щастие асансьорът спря и възрастната двойка слезе. Когато вратата отново се затвори, Софи притисна Едуина, треперейки леко.

На петия етаж тя побърза към апартамента си. Остави Едуина долу, за да отключи вратата. Рашел си беше взела свободен следобед, за да иде до „Лейдис Мил“, и щеше да се върне едва привечер. Софи взе Едуина и влезе във фоайето, притваряйки вратата с крак.

Стресна се. В салона беше светнато — а тя ясно си спомняше, че бе угасила всички лампи, когато излезе. После разбра, че трябва да е Рашел. Сигурно се е върнала по-рано.

— Рашел? — Тя влезе в салона и спря на прага.

Един мъж стана от дивана. И й кимна кратко. Софи зяпна от изненада.

— Едуард! Какво правиш тук? Как влезе?

Той не помръдна, загледан в нея и Едуина.

— Отключих си.

Тя се напрегна.

— Имаш ключ?

— Това е моят апартамент, не помниш ли?

Тя се разгневи… и се изплаши.

— Не можеш да влизаш тук ей така, когато ти хрумне!

— Не мога ли? Едуина ми е дъщеря. Искам да я видя, преди да изляза за вечеря.

Софи не можа да не трепне при мисълта, че той ще излиза навън на вечеря… без съмнение, за да се забавлява по ергенски. Без съмнение щеше да завърши нощта в прегръдките на някоя лека жена.

— Не можеш да влизаш тук, когато ти се прииска.

— Стресна детето. Ще се разплаче.

Софи премести Едуина в другата си ръка.

— Тя е гладна. Защо не дойдеш друг път?

И тя се втурна в голямата спалня, затвори вратата и я заключи. После, разтреперана, седна да накърми Едуина. Но през цялото време се вслушваше да чуе, че Едуард излиза. Не чу нищо. Може би я чакаше в салона.

Но защо я чака?

Не можеше да не мисли за дивата страст, която бе споделяла с него тази сутрин. Господи, оттогава нямаше повече от осем часа. А й се струваше, че са изминали дни или седмици, откакто за последен път се бе озовала в силните му ръце.

Софи отчаяно се запита какво ще прави. И дума да няма, сегашното й положение не беше никак задоволително… и дори нещо повече от незадоволително. Беше сърцераздирателно.

Едуина бе заспала. Софи я преоблече и я сложи в люлката. Замисли се дали да не остане в спалнята, докато Рашел се върне. После се отправи към вратата. Трябваше да решат какво да правят.

Когато тя влезе в салона, Едуард се обърна към нея. Покани я с жест да седне на дивана.

— Моля те, седни, Софи.

Беше мрачен.

Тя остана в другия край на бледосиния килим, без да помръдне.

— Какво искаш от мене?

Гласът й бе неестествено висок. Бе обгърнала раменете си с ръце. Едуард каза тихо:

— Не съм дошъл да те съблазнявам, ако това те притеснява.

— Всичко ме притеснява.

Погледът му пробягна по лицето й.

— Няма да се извинявам за тази сутрин.

— Не съм го и мислила.

— Трябва да поговорим.

— Да — каза също така мрачно Софи. — Трябва да поговорим.

— Моля те, седни.

Софи се предаде и седна сковано на ръба на единия диван, със събрани колене, изправен гръб, стиснала ръце в скута си. За щастие Едуард нямаше как да знае колко силно бие сърцето й или че се е изпотила. Едуард също седна. Не на дивана срещу нея, който беше на около десетина метра, а на отоманката, която притегли бързо към нея. Ако беше седнал по-близо, коленете им щяха да се докоснат. Софи го загледа втренчено, страхувайки се да помръдне, страхувайки се, че коленете им може да се докоснат.

— Защо толкова се плашиш от мене?

— И още питаш след тази сутрин?

— Това не е честно и ти го знаеш. Тази сутрин ти го искаше също толкова много, колкото и аз. Съжалявам, че след това ти наговорих такива жестоки неща.

Тя погледна сините му очи с дълги мигли и помисли, че вижда там да проблясва искреност. Но някога, отдавна, също бе мислила, че е искрен, и се бе излъгала.

— Какво ще правим, Едуард?

Той се вгледа в очите й.

— Съжалявам, че ти се наложих, но бях съвсем искрен, когато казах, че няма да те оставя да се омъжиш за Хенри Мартен.

Тя намокри устните си, защото бяха пресъхнали.

— Разбрах това.

— Обичаш ли го, Софи?

Тя поклати отрицателно глава, свеждайки очи.

— Не — каза с нещастен изглед.

Искаше й се да каже на Едуард, че обича него, искаше да го помоли за любовта му, искаше да крещи и да извика: Защо?! Защо не може да й отвърне с любов?

— Софи, ти живееш тук, в моя апартамент, с моето дете. Нямам намерение да скривам този факт.

Тя изведнъж вдигна глава.

— Имаш намерение да го разгласиш ли?

— Още не.

— Но ще го направиш?

— Да.

Тя усети горчивина… и облекчение.

— Искаш да ме накараш да се омъжа за тебе, така ли?

— Да.

Тя вдигна ръка.

— Няма нужда да прибягваш до такива непочтени методи. Разбрах, че не мога да живея така. Ще се омъжа за тебе, Едуард.

Той я загледа с широко отворени очи.

— Наистина ли си изненадан? — запита тя, успявайки да прикрие болката си.

— Да, изненадан съм. Ти си много изненадваща жена, Софи. Откакто се срещнахме, непрекъснато ми поднасяш изненади.

Тя погледна настрани. Казваше го така, сякаш е комплимент, сякаш я намираше желана въпреки ексцентричностите й.

— Софи? — Той повдигна брадичката й с голямата си топла ръка.

Софи престана да диша, принудена да го погледне в очите.

— Ще бъда добър съпруг. Заклевам се. — Очите му блестяха със силата на клетвата.

Тя си пое дъх. Искаше да го запита дали ще й бъде верен… но не посмя. Някога, много отдавна, в „Делмонико“, той й бе казал, че никога не би могъл да бъде верен на жена за дълго. Тя не можа да проговори и само кимна.

Едуард я пусна, но погледът му се плъзна по нея в нежна ласка.

Сърцето на Софи се разтуптя. Дали той очакваше да я отвежда в леглото си всеки път, когато му хрумне, след като тя станеше негова жена? Или това щеше да бъде брак за удобство? Начинът, по който я гледаше, почти не оставяше в нея никакви съмнения. Но тя не би понесла да споделя леглото му от време на време и после да страда от извънбрачните му връзки. Софи обърна глава. Трябваше да говорят и по това, но въпросът беше мъчителен. Може би по-късно… след като се оженят.