— Може би госпожица О’Нийл има представа откъде бихме могли да започнем търсенето — каза той.

Софи замря.

— А-аз ли?

Той наведе глава, а погледът му бе пронизителен.

— Софи! — излая Бенджамин. — Лиза каза ли ти къде отива?

Софи успя да поклати отрицателно глава, но бузите й пламтяха.

— Можеш ли да се сетиш за нещо, което може да е казала и което може да ни даде насока къде да търсим?

Питайки се дали вината й е изписана на лицето, Софи отново поклати глава.

Бенджамин се поколеба, мрачен, напрегнат и несигурен.

— Ще трябва да се обърнем към полицията.

— Не — каза маркизът. — Още не. Все още можем да избегнем скандала. Ще наема детективи и сам ще я потърся.

— Добра идея. Софи, има ли телефон в този апартамент?

Софи кимна.

Бенджамин отиде до телефона, монтиран на стената, вдигна слушалката и зачака операторът да се обади. Маркизът се обърна с лице към Софи.

— Хайде, госпожице О’Нийл — каза той с не особено приятен тон, — и двамата знаем, че вие знаете къде е отишла Лиза. Защо не ми кажете? Преди положението да е станало още по-лошо?

Софи се надяваше той да не забележи треперенето й.

— Н-не знам къде е сестра ми — излъга тя през зъби. — И а-ако знаех, нямаше да ви кажа.

Той я заразглежда.

— И какво толкова съм направил, че да ви настроя срещу себе си?

— Нищо не сте ми направили — изстреля бързешком Софи, — но не заслужавате жена като Лиза. В това мога да ви уверя!

— Ах… значи не сте поразена от старинното ми потекло, от благородническата ми титла и от самата мисъл, че жена ми един ден ще бъде графиня? — проточи той подигравателно.

Тя не се предаваше.

— Ни най-малко.

— Как не си приличате с доведената си сестра. Това направи толкова силно впечатление на Лиза.

— Казвате го така, сякаш бихте искали годеницата ви да бъде надменна.

— Бих искал — каза той съвсем открито, стряскайки я с това. Погледът му я прикова. — Вие може би бихте издържали на изпитанието да бъдете моя съпруга много по-добре от деликатната ви доведена сестра — каза той.

Софи разтвори широко очи.

Той вдигна голямата си ръка. Тя бе загоряла като лицето и Софи видя, че е силно загрубяла. Маркизът можеше да има старинно родословие и титла, но работеше като фермер.

— Не се страхувайте. Въпреки че се възхищавам на смелостта и на дързостта ви, аз се нуждая от наследница с голямо богатство, а вие не отговаряте на това изискване.

Софи се стегна.

— Облекчена съм! — изсъска тя.

— Къде е Лиза?

Софи не се поколеба.

— Точно в този момент не знам къде се намира!

Това поне не беше лъжа.

Усмивката му бе студена.

— Много добре, госпожице О’Нийл. Лоялността ви е за завиждане. Но можете да бъдете уверена, че аз ще намеря годеницата си и ще се оженя за нея… дори да трябва да я донеса на гръб като овца.

Обърна се и се отдалечи. Но Софи отново бе усетила яростта му. Софи закри устата си с ръка, за да сподави вика си на облекчение, че той си тръгва. Горката Лиза! Тя беше обречена.



Пулсът на Сюзан препускаше лудо, докато чакаше слугата да отвори вратата. Сърцето й сякаш се намираше някъде високо в гърлото. Господи! Трябваше да се види с Джейк, да говори с него, да му каже за всичко, което се е случило, просто трябваше!

Сюзан се напрегна, когато вратата най-накрая се отвори. Беше ранен следобед и тя очакваше да види пред себе си слуга. За нейно смайване се появи Джейк — облечен само в странно изглеждащ червен копринен халат с широки ръкави, който накара Сюзан да си помисли за Ориента.

Изражението на Джейк не се промени, когато я видя да стои пред него в елегантната си и предизвикателна следобедна рокля. Сърцето на Сюзан подскочи радостно, когато го видя. Той явно току-що бе станал; бе изпомачкан, със сънен поглед и съвсем явно гол под халата… сигурна беше в това. Кръвта й се втурна стремглаво по вените.

— Джейк — каза тя с прекалено предрезгавял глас, — моля те, нека вляза вътре.

— Защо ли не съм учуден, че те виждам пред вратата си? — запита той с въздишка.

Сюзан трепна, осъзнавайки, че той съвсем скоро е пил. Чу го в пресипналия му глас и когато мина покрай него, за да влезе вътре, долови миризмата на френски коняк в дъха му. Мина й през ума, че за разлика от повечето мъже Джейк винаги се е изявявал най-блестящо, когато е бивал съвършено пиян.

Но сега не беше дошла при него заради това. Не и на първо място заради това. Бе дошла, защото сърцето й бе разбито, защото се нуждаеше от съвета му.

Вестибюлът беше по-разкошно обзаведен от парадното антре. Не само бе голям, колкото дневната й, но и сводестият му таван беше много по-висок от нейния и беше съвършено кръгъл; като погледна нагоре, главата й се замая. На върха имаше малък стъклен купол, през който се процеждаше слънцето.

Четири много високи сводести врати водеха към други стаи и коридори. Сводовете бяха от черен мрамор, напръскан със златисто, а подът бе от ослепително блестящ бял мрамор също като стените.

Тя се обърна с лице към него, със замаяна от впечатления глава.

— Винаги съм се чудила как така си спечелил толкова богатство, че да построиш такава къща.

Джейк се облегна на стената със скръстени ръце и я загледа.

Тръпка премина през нея — тръпката на предчувствието. Джейк я гледаше така, както мъж гледа жена, която иска да отведе в леглото си — за пръв път, откакто бе научила, че той е жив. Странно, но тя се почувства нервна.

— Без да споменаваме трите ти други къщи.

— Вече ти казах — обади се той. — От строежи.

Тя вдигна вежда.

— Не ти вярвам.

— И от кораби.

Ъгълчето на устата му се повдигна в измъчваща я усмивка.

— Страхувам се да питам какво си превозвал с тях.

— Тогава недей.

Тя намокри устни. Независимо от добрите си намерения тя остави погледа си да се плъзне по дългите му крака и силните му прасци, по ръба на червения му копринен халат.

— Къде са ти слугите, Джейк?

— Имам само иконом и камериер. Вършат си работата.

— Трябва ти жена — каза Сюзан, но съжали за пламенния си тон, защото нима не бе го молила във всяко свое писмо да я вземе пак при себе си… А той не благоволи да отговори на никое от тях.

Този път обаче Джейк нито се усмихна, нито й се подигра. Загледа се в нея и в очите му плувнаха сенки. После се отдели от стената.

— Защо си дошла?

Сюзан не можа да не забележи как халатът му се открехна, когато той се раздвижи. Откривайки част от едно твърдо, загоряло бедро. Тя се отърси от неканените мисли. Съблазняването — нейното или неговото — не бе намерението, с което идваше тук.

— Софи ме мрази.

— Каза го снощи.

Сълзи изпълниха очите й.

— Джейк, опитах се да се срещна с нея, но тя ме изгони. Беше готова да повика персонала на хотела, за да ме изхвърлят.

Тя си каза, че няма да му разкрива колко голяма е мъката й, не и сега, не и след като я бе изоставил за толкова дълго време. Но сълзите потекоха по бузите й.

— Ще й дойде умът — каза Джейк, загледан в нея.

Сюзан потрепери и се сви на две, хлипайки.

— Н-не! Н-не мисля така! Т-ти не разбираш! Н-не можеш да разбереш! Аз съм й майка! Обичам я! Не мога да я изгубя! О, господи! П-първо тебе… а с-сега нея!

Единствения миг, когато бе изпитвала подобна мъка, бе преди години, когато бе научила, че Джейк е мъртъв, но тогава тя бе по-млада и не толкова мъдра, не разбираше изцяло нито живота, нито смъртта, със сигурност не и както в сегашния момент.

— Не плачи — каза Джейк. — Софи те обича и ще ти прости.

Сюзан се изправи и малко по малко престана да хлипа, но сълзите не спираха. Тя срещна погледа на Джейк и видя, че той й съчувства… даже не толкова й съчувства, колкото е поразен.

— Т-тя ме ненавижда. Аз с-само се опитвах да й спестя мъката.

Джейк стоеше неподвижен, извил надолу ъглите на устата си, а в очите му се четеше съчувствие. След миг той пристъпи към нея. Но Сюзан очакваше това, разкъсвана между болката и радостта. Защото почти веднага, след като бе дошла, бе отгатнала, че в края на краищата двамата ще се съберат, както трябваше да стане още преди много време. Ръцете му я обгърнаха.

— Не плачи — каза той отново, притегляйки я към силното си мускулесто тяло. — Моля те, Сюзан.

Сега Сюзан заплака още по-силно заради всичко. Заради това, че бе изгубила Софи, заради това, че някога бе изгубила Джейк… и че сега си го бе върнала.

Ръцете на Джейк се плъзнаха по гърба й и нежните им поглаждания искаха само да я успокоят, но не и да я възпламеняват. Но докато той я галеше, пулсът на Сюзан подскочи до небесата. Обзе я зашеметяващо желание.

Сълзите й спряха, когато тя се вкопчи в широките му силни рамене. Ръцете му се спряха на хълбоците й. Тя се притисна по-плътно до него, шепнейки името му. Ръцете му се спуснаха надолу по седалището й. Сюзан потрепна, мокрото й лице се притисна до шията му. Най-естественото нещо на света бе да положи там целувка след целувка. После тя усети как устата му докосва слепоочието й съвсем леко, точно под ръба на шапката й. Когато устните му докоснаха кожата й и спряха там, ръцете му се спуснаха по задника й и го обхванаха с чувствено притискане.

Тя стисна раменете му и го погледна в очите.

— О, Джейк.

Той срещна погледа й за миг и тя видя дълбокото му желание. В следния миг той прилепи уста към нейната и я овладя, примирайки от сексуален глад. Сюзан извика. Притисна рязко таза си до набъбналите му слабини. Разгорещената му твърдост я изгаряше. Това не беше фантазия. Това беше Джейк.