— Господи — възкликна Едуард. — Това не е място за една дама, Софи, не можеш да живееш в тая дупка!

Сякаш за да докаже твърдението му, в тихата нощ се разнесоха пиянски викове и пеене на пресипнали мъжки гласове. Софи се напрегна, докато група пияни моряци, хванати под ръка, се запътиха към тях, препъвайки се из мръсната улица.

— Нямам пари — каза тя дрезгаво. — Какво можех да направя, Едуард?

Той се обърна и я погледна.

— Да не би Сюзан да ти е прекъснала издръжката?

Тя премига.

— Защото не си искала да дадеш Едуина за осиновяване?

Тя ахна:

— Ти знаеш?

— Знам.

Сълзи изпълниха очите й. С усилие се сдържа да не посегне към ръцете му и да ги сграбчи като последна спасителна възможност.

— Да. — Той стисна зъби. — Вече няма за какво да се безпокоиш. Не и заради това… и изобщо за нищо на света.

Софи затвори очи, потъвайки в седалката. Колко глупава е била. Едуард обичаше детето им — той щеше да издържа Едуина, а несъмнено и нея самата. Тя трябваше да разбере, че в тази ситуация той е нейното спасение. Не можеше да не му бъде безкрайно благодарна Ужасно трудно й беше да иска да се съпротивлява на този мъж.

— Благодаря ти.

Едуард не каза нищо, излезе от колата и помогна на Софи да излезе. Държеше здраво ръката й, водейки я през разбития паваж и неравния тротоар към порутения вход на пансиона. Софи извади ключа, който й бяха дали. Едуард го взе от нея и отвори входната врата. За съжаление Софи почувства, че двамата се държат прекалено много като новобрачна двойка. Само дето новобрачните двойки не се настаняваха в рушащи се пансиони по кейовете на Ийст Ривър. Ако бяха женени, той щеше да отваря вратата пред нея в съвършено различна къща.

Софи знаеше и че нямаше да съществува недоловимото за сетивата напрежение, което пулсираше помежду им. Напрежение, породено от недоверие и обида — и у двамата. Напрежение, което бе също така и сексуален глад.

Той бе казал, че грубото му желание е било предизвикано от роклята й, но сега роклята не се виждаше, а Софи знаеше, че и той усеща присъствието й, също както тя неговото. Тази мисъл й достави мъничко удоволствие. През изминалата година и половина бе настъпила някаква трансформация. Все едно грозното патенце се бе превърнало в красив лебед и осакатялото дете бе станало съблазнителна жена.

И то не само за Едуард. Беше някак учудващо, но Софи бе стигнала до заключението, че и Жорж Фрагар я бе намирал желана, също както и Хенри Мартен. Преди две години Софи би се изсмяла дори на предположението, че някой мъж — а какво остава за трима мъже — я намира привлекателна. И дори може би нещо повече, двама от тези мъже бяха признали, че я обичат.

Софи знаеше, че е опасно да се увлича по такива мисли, защото една гневна тъга вече се опитваше да се промъкне в ума й. Съсредоточи се върху сенките в коридорите и по стълбищата. Стъпалата скърцаха под стъпките им. Тя отвори вратата на своята стая и влезе тихо вътре. Едуина спеше в люлката си — една пригодена за целта щайга. Софи се наведе и оправи одеялцето. Ужасно беше, че Едуард ще види дъщеря им така, в някаква бедна, гола стая, да спи в дървена щайга, покрита с червения вълнен шал на Рашел.

Софи се мразеше за това, което бе направила.

— О, Едуард, сгреших, ужасно сгреших… моля те, прости ми!

Погледът му срещна нейния — бе мрачен и търсещ. Софи протегна ръце, за да го спре. Той бе натъжен от това, което тя бе направила, и тя искаше да го успокои. Но докосването до него означаваше катастрофа. Софи знаеше, че няма да може да устои на изкушението, каквото той представляваше като мъж.

Стояха, загледани един в друг, безкрайно дълго. Помежду им премина нещо, нещо силно и мощно. Изникна една безкрайна, неразрушима свързаност. В този миг Софи разбра, че Едуина ще привърже Едуард към нея по един или друг начин завинаги. И беше радостна — непоправимо радостна.

Устата на Едуард се напрегна. Тялото му се устреми към нея.

— Скъпа, много рано си се прибрала! — каза Рашел.

— О! — Софи си пое дъх, трепереща, почти сигурна, че ако Рашел не се бе появила на вратата между двете стаи, Едуард щеше да я целуне. Тя се отдръпна от него, обгърна раменете си и си каза, че това е за добро. Не биваше да се забърква с него, не биваше. Не биваше да оставя сърцето си да я отведе по погрешен път. Не би могла да понесе за втори път да бъде наранена.

— Извинете ме — промърмори Рашел, а погледът й пробягна по двамата.

— Нищо не си прекъснала — каза Софи с малко прекалено висок глас и малко по-натъртено. — Рашел, нали помниш Едуард.

Рашел кимна. Едуард я погледна бегло и Софи разбра стресната, че той не харесва нейната добра приятелка. В Париж тя бе сметнала, че той я е намерил привлекателна, както всички мъже.

— Разбира се — каза Рашел. — Приятно ми е, господине.

Едуард кимна кратко и се обърна към Софи.

— Не можеш да останеш тук.

Тя трепна.

— Какво?

— Разбира се, че не можеш да останеш тук. Не мога да позволя Едуина да бъде отглеждана в такава среда. Не ми казвай, че искаш да останеш тук, Софи.

Тя бе изплашена, но и обнадеждена.

— Какво предлагаш?

— Ще те настаним в „Савой,“, докато се намери по-подходящо жилище — каза Едуард.

Софи кимна бавно.

— Добре.

— Вземи си нещата. Няма смисъл да чакаме до утре, за да ви изведа трите от тая миша дупка.

Софи бе ходила само веднъж досега в „Савой“, когато съзнателно се бе хвърлила в ръцете на Едуард с надеждата да стане негова любовница. Тогава не бе обърнала внимание на обстановката. Но сега тя, Рашел и Едуина, която спеше в ръцете на Софи, стояха в огромното фоайе на хотела, наблюдавайки Едуард, който ги регистрираше на рецепцията.

Минаваше полунощ и във фоайето бе потресаващо тихо. Нямаше никакви хора с изключение на хотелския персонал и това успокои Софи. Ненадейното идване тук я бе накарало да се почувства неудобно, по-скоро като паднала жена. Очакваше във всеки момент персоналът да я посочи обвинително с пръст.

Едуард се обърна и се приближи към тях. Сърцето на Софи подскочи, докато той се приближаваше. Не беше възможно да остане равнодушна към подобен мъж. Облечен, както беше сега, с черния си смокинг, той бе зашеметяващо елегантен. Но особено сега, когато я бе спасил така героично и когато тя бе толкова изтощена от напрежението на изминалата седмица, когато беше толкова уязвима, той бе станал за нея невероятен герой.

— Страхувам се, че нямат свободни апартаменти — каза Едуард.

Софи се опита да скрие смущението си.

— Можем да се задоволим и с една стая, Едуард.

— Нищо подобно. Ти можеш да се настаниш в моя апартамент. Взех си вече единична стая.

— Едуард.

— Шшт. Няма да си променя решението, вече е взето.

И за първи път тази вечер устата му леко помръдна, загатвайки трапчинките. Очите му се взираха в нейните с внезапно избликнала топлота. Това бе мъжът, когото тя познаваше и обичаше толкова силно вече почти две години.

Софи наведе глава, люлеейки Едуина. Четиримата се качиха в асансьора с месингови врати. След няколко минути стигнаха на петия етаж. Едуард отвори вратата на апартамента, който преди бе заемал.

— За щастие тук има две спални. Аз използвах малката като кабинет, но утре ще дойда да си прибера нещата. Софи, голямата спалня е направо.

Макар че Софи бе идвала в този хотел, когато го бе търсила преди, той не й бе позволил да влезе в апартамента му. Тя бе сигурна, че това е същият апартамент. Огледа се наоколо, много любопитна и с голямо благоговение.

Бе застанала в кръглото антре. Подовете бяха от бежов мрамор, стените боядисани така, че човек имаше чувството, че се намира в огромен салон. Но истинският салон бе след антрето. Сини ориенталски килими покриваха пода му от бял и бежов мрамор. Имаше два къта за сядане, единият с ниски дивани, другият с малък диван за двама, тапициран в червено, и две табуретки в червено и бежово. Огромен махагонов шкаф, висок до тавана, заемаше една цяла стена. Отсреща бе камината с мраморна плоча. Завеси от червена дамаска закриваха прозорците, които гледаха към Сентрал парк, по стените висяха извънредно стилни френски и английски картини от осемнадесети и деветнадесети век.

Вляво беше трапезарията с маса за осем души, а точно зад нея беше малката кухня. Също вляво бе по-малката спалня, която Едуард бе използвал като кабинет. Софи видя, че той бе писал на малкото бюро, кожения му плот бе затрупан от купчини листове.

Той я хвана за ръка и я поведе през салона. Софи не обръщаше внимание на топлината на ръката му, а когато бедрото му докосна полата й от тафта, тя се закле, че това не я засяга.

Спряха на прага на голямата спалня. Неговата спалня. Софи погледна огромното легло с балдахин и осъзна, че той е спал там предната нощ както и нощта преди нея. Леглото, разбира се, бе оправено, но сега жълтите завивки бяха подвити, откривайки потъмните златисти чаршафи отдолу. Беше безсрамно, но Софи се запита дали той е спал тук с друга жена. Тази мисъл й се стори невероятно противна.

Той бе пуснал ръката й. Моментът бе прекалено интимен за Софи. Трудно бе да приеме неговия апартамент, неговата спалня, неговото легло. Той не би трябвало да я придружава чак дотук. Софи потърси място за Едуина. Знаеше, че бузите й горят.

— Помолих да донесат люлка. Ще дойде всеки момент.

Как бе отгатнал мислите й? Софи се страхуваше да срещне погледа му. Отиде до леглото и остави Едуина в средата, но не посмя да седне до нея, уплашена, че той може да го сметне за някакъв вид покана. Поглади копринената кувертюра, застанала с гръб към него.

— Може би трябва да си идеш, преди люлката да е дошла — каза тя, опитвайки се да не мисли за това, че е в хотел заедно с дъщеря си… и е приела апартамента на Едуард.