Проявената от Хенри смелост накара Софи да разшири очи.

Едуард се обърна към Хенри и съвършените му черти се разкривиха.

— Махайте се.

Хенри замря.

— Пуснете й ръката. Преди да се видя принуден да направя сцена.

Едуард изведнъж пусна Софи, но видимо кипеше от ярост. Сви юмруци.

— Хайде де — каза той тихо, но заплашително. — Хайде, Мартен. Много ще ми хареса да ви разкъсам на парченца.

Хенри побледня. Софи извика:

— Спрете! — Бе изпаднала в състояние на съвършено неверие. Тези двама мъже се биеха заради нея! Заради нея! Това изглеждаше невъзможно… но беше напълно възможно, беше действителност. — Хенри, аз съм добре. Наистина.

Тя се опита да се усмихне, но не успя.

— Не сте длъжна да отивате с него, Софи — каза Хенри.

— Не — изсумтя Едуард и юмрукът му се озова в опасна близост до носа на Хенри. — Тя трябва да дойде с мене, Мартен… няма никакъв избор. Никакъв. Когато избяга от Франция посред нощ, заедно с дъщеря ми, отказвайки ми всякакви права, тя се отказа от всички свои права.

Софи преглътна и навлажни устните си. Вината я накара да почервенее. Думите му звучаха ужасно — избягала с дъщеря му; отнела му дъщерята… Господи, това беше ужасно. Но защо той не бе проявил повече разбиране, защо се бе показал толкова взискателен? Само да не го обичаше толкова.

— Всяко човешко същество има неотнимаеми права — изстреля Хенри, но на челото му блестеше пот, която се стичаше във веждите.

Едуард се изсмя грубо.

— Адвокатски приказки! Значи знаете, а? Тогава да знаете и това — вие нямате никакви права, когато става дума за Софи, а аз имам всички права като баща на детето й!

Софи местеше поглед от Едуард към Хенри и още не можеше да възприеме факта, че двамата се бият за нея. Тогава усети, че са привлекли наоколо си тълпа. Враждебността между двамата мъже беше очевидна… също както и нейният страх.

Бяха ли дочули разговора помежду им? Въпреки че бе решила да живее като самотна майка, стомахът й се сви от тревога. Не смееше да погледне наоколо си.

— Имам права — каза Хенри с неизмеримо достойнство, сдържайки тона на гласа си. — Защото искам да се оженя за нея.

Едуард побеля като стена. Загледа го втренчено. Минаха може би десетина секунди. И каза мрачно:

— Значи ставаме двама.

Софи погледна към Хенри, който още изглеждаше решителен като настървен булдог. Погледна и към Едуард, чиито ръце явно го сърбяха да се разправи физически с него.

— Хенри, всичко е наред, уверявам ви — каза бързо Софи. — Едуард само иска да поговорим. Ще излезем само за няколко минути, не повече. Едуард… нека да излезем отвън и да продължим този разговор насаме.

Едуард размаха ръка в подигравателен и същевременно гневен жест. Докато Софи минаваше покрай него, оставяйки Хенри с изражение, в което се четеше едновременно съмнение и тревога, тя усети как косата на тила й отново настръхва от смущение. Стомахът й се сви от същия ужас, който не я бе напускал през цялата вечер.

Едва сега тя разбра, че това е било предчувствие за обреченост.

Нощта бе черна и студена. Хиляди звезди блестяха като диаманти в безоблачното пурпурно небе. Софи трепна, когато Едуард я стисна за лакътя. Трябваше да не изостава от гигантските му крачки. Страхуваше се да започне разговор, страхуваше се от това, до което можеха да доведат думите, затова не го запита къде отиват.

Белите камъни на кръговата алея блестяха като перли в светлината на нощните газови фенери. Десетки карета и няколко автомобила се бяха подредили по нея, още много други екипажи бяха паркирани на два и три реда на Пето авеню пред парадния вход. Едуард спря пред една дълга, лъскава черна кола със заоблена предница, отвътре със снежнобяла тапицерия. Преди Софи да се осъзнае, той отвори вратата, бутна я вътре и се качи след нея. Пресегна се над нея, заключи вратата й, обърна се и я погледна.

У нея се надигна паника.

— Не можеш да ме заключиш в тази кола.

— Не мога ли? — Той вдигна едната си вежда. — Току-що го направих.

Софи потрепна и обгърна раменете си.

— Къде отиваме?

— Никъде няма да ходим. Не и докато не сме разрешили нещата помежду си.

Зъбите на Софи тракаха, не толкова от студ, колкото от ужасните му думи. Погледът на Едуард се спусна по почти голите й рамене. Софи се напрегна. Той се спусна още по-надолу, към разкошната извивка на почти голите й гърди, които се издуваха точно над линията на деколтето. Отмести очи.

Съблече смокинга си и го наметна на раменете й.

Софи извърна лице от него, загледана с невиждащ поглед към моравите пред дома на Ралстънови, борейки се с напиращите сълзи.

— Как можа? — каза той сурово, като отново се взираше в нея. — Как можа да бъдеш толкова егоистична и толкова жестока?

Софи вдигна поглед към него.

— Едуард, съжалявам.

Тя съжаляваше много повече, отколкото би могло да се изкаже.

— Защо?

— Защото ме беше страх. От тебе.

— Не разбирам.

Софи отхвърли всякаква предпазливост.

— Не мога да се омъжа за тебе без любов, Едуард.

Времето замря. Сърцето й биеше толкова силно и толкова шумно, че тя беше сигурна, че той също го чува. Лицето му се напрегна, безбройните мускули по него се изопнаха. Той се загледа навън над волана, облицован с черна кожа, към Пето авеню.

— Разбирам.

Смущение парализира Софи. Ако той имаше някакви чувства към нея, щеше да й ги изкаже, да й даде шанс да направи компромис и да приеме предложението му. Може би тя щеше да може да живее с неговата привързаност, това може би щеше да й бъде достатъчно.

Но той искаше само Едуина. Софи се сви в смокинга му. Профилът му бе дързък и красив, но очите му бяха потъмнели и плашещи. Тя наведе лице и го зарови в топлия черен вълнен плат. Можеше да го подуши. Слаб лъх на подправки, едва доловим мускус, ужасно мъжествен.

Едуард отново обърна към нея безизразното си лице.

— Искам да видя Едуина.

Софи не можеше да повярва, че толкова лесно са разрешили въпроса за женитбата и почти се отпусна, но не пожела да помисли дали е от облекчение, или от разочарование.

— Разбира се.

— Тя добре ли е?

Софи кимна и се насили да говори.

— Рашел дойде с нас. Тя е сега с Едуина.

— Рашел? Жената с червената коса?

— Да.

Той я изгледа, но чувствата му бяха скрити така дълбоко, че й беше невъзможно да ги отгатне.

— Къде сте отседнали?

— В един пансион. Ще те заведа. Можеш винаги да идваш да виждаш Едуина.

Софи се насили да се усмихне широко. Но в същото време мислеше: В края на краищата той няма да ме насилва да се омъжа за него. Колко щастлива би трябвало да бъде… колко развълнувана.

Той се загледа в нея. Тя сведе очи. Софи бе оставила смокинга да се плъзне от раменете й и сега той откриваше щедрото й деколте, затова тя го придърпа. Сега, когато кризата бе отминала, желание се разгаряше между бедрата й, забранено, но толкова мощно, че не можеше да се прави, че не го осъзнава.

— Искаш ли да се омъжиш за Мартен? — запита той така, както би запитал някой непознат човек какво ще бъде времето.

Софи се напрегна.

— Аз… мисля по това.

Ноздрите му се разшириха.

— Виждам. — Гняв просветна в очите му. — Трябва ли да разбирам, че го обичаш?

Софи се притисна към вратата. Запита се дали той не се бои, че друг мъж ще му отнеме Едуина.

— Едуард, не трябва да се безпокоиш — започна тя бързо.

Той я хвана за раменете и я притегли към себе си. Софи извика, но беше късно. Той я отметна назад, така че главата й се опря в кожената възглавничка, докато ръцете му се сключиха около талията й. Прилепи устата си към нейната и я зацелува с цялата си експлозивна ярост.

Прегръдката му беше желязна и Софи не можеше да помръдне нито един мускул. Едуард отдели уста от нейната и сложи край на наказващата целувка. Допря чело до нейното. Софи се боеше да се помръдне, боеше се да проговори. Боеше се да не би отново да предизвика гнева му. Той бе задъхан, тя също.

И тогава тя почувства ръцете му на талията си, усети как я галят през тафтата на роклята.

Силните дълги пръсти се плъзнаха нагоре, после надолу, оставяйки огнена следа.

Той отново се раздвижи. Гърдите му се притиснаха към нейните. След миг той нежно захапа долната й устна. Това беше молба. Софи посегна към раменете му, изстена, отвори се за него и той завладя устата й.

Тя бе забравила какво е да бъде целувана така. Софи се вкопчи отчаяно в него. Ръцете му се плъзнаха по хълбоците й и започнаха да я притискат жадно. Софи сграбчваше раменете му също така жадно. Тя се притискаше пламнала към него и отчаяно желаеше целувките му да слязат надолу по шията й и да стигнат до тръпнещите от желание гърди.

Вместо това устата му се притисна хищно към нейната, ръцете му се плъзнаха и обхванаха гърдите й. Радостна възбуда се разля по цялото й тяло. Тя се изви срещу него. Едуард я притисна силно и изведнъж Софи се намери легнала по гръб, а Едуард беше върху нея.

Тя възкликна, усещайки слабините му, масивни и набъбнали, а ръцете й се плъзнаха по гърба му. Дори да бе искала да протестира, гласът замря в гърлото й.

Едуард вдигна лице, тялото му се разтърсваше от тръпки. Погледите им се срещнаха. Нещо диво и свирепо изпълни Софи, когато видя очите му, от които струеше гореща мъжка страст. Никога не се бе чувствала по-освободена, по-женствена или по-красива, отколкото в този момент. Тя докосна нежно бузата му. Той каза:

— Мартен кара ли те така да трепериш и да стенеш, както аз?

Софи ахна.