Бренда Джойс - След невинността

Сюзан бе потресена. Нима Джейк живее тук? Това имение можеше да побере цялата къща на Ралстънови, и то няколко пъти. Как го е постигнал? Как е спечелил съвсем сам такова състояние? Когато го бе срещнала, той беше само един ирландски емигрант.

Обзе я и ярост. Тя беше негова жена! Тя трябваше да бъде тук с него! Бе прекарала първите години от брака си в една къщичка, която не беше нещо повече от колиба, обличаше се в рокли конфекция, които скоро целите се разнищваха. Не можеше да си позволи да има прислужница, трябваше съвсем сама да се грижи за Софи… през нощта само Джейк й помагаше. Сюзан бе живяла почти като проста селянка. Това не беше честно!

Сюзан бе потърсила Джейк, понеже го обичаше, но сега се разяри, като видя, че мястото до него й се отказва. Както и да е, Джейк го нямаше у дома. Когато се опитаха да влязат, установиха, че вратите от ковано желязо са заключени с катинар. Успяха да привлекат вниманието на хората, живеещи в къщичката. Пазачът им каза, че господин Райън бил заминал от Ню Йорк преди няколко дни. Не знаеше обаче къде е отишъл и кога ще се върне. Накрая, понеже го притиснаха, им даде името на един човек Излезе, че това е адвокатът на Джейк.

Сюзан опита да се срещне с адвоката, но без успех. Той отказа да й даде сведения къде е Джейк Накрая все пак се съгласи да му предаде едно писмо. Сюзан му бе пратила послание от десет страници, в което изповядваше неугасналата си любов към него, гнева си, че така я е лъгал и заблуждавал, и желанието си отново да заживее с него като негова жена. Не бе получила отговор, но адвокатът я увери, че Джейк получава всичките си писма. Точно преди края на годината Сюзан бе писала още едно писмо. Очакваше отговор.

През няколко дни Сюзан отиваше в зашеметяващото имение в Уест сайд, надявайки се, че той може да се е върнал. Но него го нямаше. Частният й детектив най-накрая научи, че имал една резиденция в Лондон, още една в Белфаст и селско имение в Ирландия. Сюзан никога не бе получавала по-голям удар. При това той живееше така скромно, че никак не бе възможно да се установи къде пребивава в дадения момент. Сюзан трябваше да се откаже.

Сега Билингс караше каретата на Ралстънови покрай високите, заключени с катинар, врати. На Сюзан й се плачеше. Искаше да изкрещи. Проклет да си, Джейк! Имам нужда от тебе… къде си? Софи има нужда от тебе!

Тя затвори очи и се отпусна на седалката. Само да не беше избухнала така последния път, когато го бе видяла. Само да можеше отново да преживее този момент… и да промени миналото. Нещо по-лошо, не знаеше кога отново ще го види… или дори дали ще го види пак. Да се провали в ада дано!

Когато Билингс й помогна да слезе от каретата, слепоочията й туптяха. Тя бе така погълната от мислите си, че не му благодари и се втурна към къщата. Не трябваше да се връща там, в готическото му имение в Уест сайд. Но не можеше да стои далече от него. Проклет да е Джейк, че се крие така. Проклет да е, че го няма там, където толкова й трябваше да бъде.

Сети се за посещението на Хенри Мартен и бученето в главата й се засили, а стомахът натежа като олово. Трябваше да повика адвоката си Хартфорд. Беше сигурна, че има абсолютен контрол над завещанието, но трябваше да се увери, че няма никакви уловки. В противен случай трябваше да го подправи. Нямаше да каже на Хенри Мартен, че може да получи копие… още не. Но за копията е необходимо време, затова може би положението още беше под контрол.

Сюзан разчиташе на факта, че тя контролира завещанието и че Софи трябва да се върне у дома, ако тя я държи без средства. Да си дойде у дома… и да даде детето за осиновяване.

Сюзан се разхождаше из фоайето, масажирайки слепоочията си. Докато минаваше край отворената врата, видя, че някой влиза в преддверието. Сюзан спря притеснена, стъпила с един крак на стълбите. Като че ли бе мярнала мъжка фигура? Тя се обърна и пред нея се изпречи Едуард Деланза.

Тя отвори широко очи и сърцето й спря.

— Не сте добре дошъл тук!

Той не се усмихна.

— Често ми го казват. Къде е Софи?

Сюзан го погледна решително, стиснала парапета така силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Умът й заработи трескаво.

— Няма я тук.

— Знам. Къде е?

Сюзан се опита да контролира неравното си дишане. Усещаше опасността. Видя в очите му яростна решителност. Дали търсеше Софи… или детето си? Знаеше ли изобщо за детето? Защо иначе ще иска да види Софи… и да е толкова ядосан? Инстинктът й подсказа, че детето може да събере Едуард и дъщеря й. Едно видение мина пред погледа й. Софи и Едуина в разкошен дом, собственост на Едуард Деланза. Но Софи плачеше, прегръщайки детето. Плачеше, бе с разбито сърце и сама.

След това моментално й се мярна друго видение. Софи и Едуина в същата къща, но Едуард е там с тях. Бащата и майката — усмихнати, сияещи, осветени от любов, а бебето гука край тях.

Сюзан отпъди тези мисли. Знаеше, че трябва да ги държи разделени.

— Софи е в Бостън.

— В Бостън? — Той я загледа втренчено. — Какво, по дяволите, прави тя там?

— На гости при роднини — излъга уверено Сюзан — Сега си вървете.

Едуард я изгледа студено.

— Ще я намеря — каза той. — Със или без вашата помощ Дори да трябва цял живот да я търся.

Сюзан си пое дълбоко дъх, когато той напусна къщата като фурия.

Едуард трепереше. Бе дошъл толкова далече, толкова бързо, но тя бе избягала от него. Това не бе за вярване. Когато я бе намерил в Монмартр, тя му бе казала, че никога няма да го раздели от детето му. Но същата нощ бе избягала с Едуина и бе направила точно това. Когато Едуард бе разбрал, че е избягала с детето, изпадна в дива ярост.

Сега още бе вбесен, но яростта му вече лежеше дълбоко, притихнала и заровена.

Отвори вратата на даймлера. Проклета да е Софи О’Нийл, задето направи това. Задето му отне детето. Задето избяга от него. Е, светът не беше чак толкова голям. Поне за нея. Не можеше да му избяга. Той щеше да тръгне да я търси, независимо колко време щеше да му отнеме това, и в края на краищата тя щеше да стане негова жена и Едуина щеше да носи неговото име. Едуард щеше да направи това, което трябва — което беше правилно за всички.

Той обаче нито за минута не повярва на историята на Сюзан, че Софи била в Бостън при роднини. Бе пристигнал в града едва тази сутрин, но следващата му спирка щеше да бъде галерията на Дюран-Рюел. Те със сигурност щяха да имат връзка с нея.

— Господин Деланза, сър!

Той спря, миг преди да се плъзне в колата. Икономката, госпожа Мърдок, изтича от къщата. Едуард се напрегна.

— Госпожо Мърдок?

— Да, сър — спря тя задъхана пред него. — Ако тя ме види, че говоря с вас, ще ме уволни веднага без препоръки… а аз съм тук още откакто Софи беше на четири години.

Той стисна пълничките ръце на възрастната жена.

— Госпожо Мърдок, ако Сюзан ви уволни, можете да дойдете да работите при мене.

Очите й се разшириха.

— Благодаря ви, сър.

— Сега, кажете ми къде е Софи.

Сълзи изпълниха очите й.

— Тя лъже, така си е! Няма никакви роднини в Бостън, никакви. Трябваше да бъдете тук, сър. О, господи, как си викаха двете, цялата къща ехтеше. Добре, че господин Ралстън не беше у дома.

— Кой викаше? Сюзан ли?

— Сюзан и Софи! Никога не съм чувала Софи да вика и да крещи, толкова беше ядосана, нямате си представа, сър!

Госпожа Мърдок заплака.

Той помрачня, но гласът му остана непроменен.

— За какво се караха?

— За детето. Такъв ужас! Такъв ужас беше, сър!

Той си пое дъх, а сърцето му се преобърна в гърдите.

— Какво за Едуина? Тя добре ли е?

— Малката е добре, сър. Но госпожа Ралстън иска Софи да я даде за осиновяване на една двойка… а госпожа Ралстън винаги прави това, което иска. Тя и господин Ралстън вече били уредили всичко. Софи отказа. Затова така се разкрещя. Замина с детето и французойката веднага след това, през нощта, не взеха нищо със себе си, само дрехите на гърба си! И мисля, че нямат никакви пари… защото като дойдоха, хич нямаха пари, никакви!

Адреналин се разля по цялото му тяло, напрежение го стисна в железни клещи, но тонът му остана спокоен и равен.

— Къде отидоха? — запита Едуард, борейки се да отмахне от себе си видението как Софи стои на ъгъла на някоя улица, стиснал в ръце Едуина, като някаква скитница.

— Не знам! — изхленчи госпожа Мърдок. — Само да знаех!

Едуард я потупа по рамото.

— Всичко ще се уреди. Аз ще я намеря, бъдете сигурна.

Госпожа Мърдок вдигна поглед към него с тревога и надежда.

— Да, сър, знам, че ще я намерите. Но, моля ви, направете го бързо. Преди да се е случило нещо ужасно!

— Ако получите вест от нея, можете да ме намерите в „Савой“.

Госпожа Мърдок кимна.

Едуард й благодари и побърза към даймлера. Уравновесеното му изражение, което бе поддържал с толкова труд, изчезна веднага. Сърцето му сякаш бе заседнало в гърлото. Трепереше и не можеше да си поеме дъх. Господи! Искаше да убие Сюзан с гали ръце, задето е изгонила Софи на улицата с Едуина. Госпожа Мърдок се страхуваше да не се случи нещо лошо. Едуард също се страхуваше. Имаше какви ли не ужасни възможности. Градът не беше място за млада жена, сама и с малко бебе, особено без пари. Едуард знаеше, че трябва да намери Софи и да сложи край на тази лудост веднъж завинаги. Да намери Софи и да я спаси. Явно щеше още веднъж да играе ролята на неин закрилник… но този път нейната съдба беше и негова.