Бренда Джойс - След невинността

— Госпожо, имате гост.

Сюзан нямаше настроение за гости. Беше уморена, не беше мигнала цяла нощ, очите й бяха зачервени и подути от плач. Знаеше, че не изглежда много добре.

— Който и да е, Дженсън, отпратете го.

Дженсън се оттегли, оставяйки Сюзан с горещото й черно кафе и недокоснатата препечена филийка. Но се върна почти веднага.

— Страхувам се, че джентълменът настоява, че е спешно.

Сюзан грабна раздразнено визитната картичка и се вгледа в нея.

— Хенри Мартен, ескуайър. Какво иска?

— Настоява, че има извънредно важна лична работа с вас.

Сюзан се подразни, но инстинктът я накара да каже на Дженсън да го покани. След миг Хенри Мартен се появи, някак раздърпан в прекалено широкия си костюм. Сюзан разбра, че е отслабнал.

— Съжалявам, че прекъсвам закуската ви — каза той.

Сюзан вдигна рамене. Не стана, не му предложи и да седне.

— Какво е толкова спешно, господин Мартен?

— Аз идвам от името на дъщеря ви, госпожо Ралстън.

Сюзан замръзна потресена.

— Какво?

Хенри се прокашля.

— Тя очаква да получи паричен превод на първо число следващия месец. Ще го получи ли?

Сюзан бавно се изправи, опирайки се на гладката лакирана повърхност на масичката, а в позата й се четеше неверие.

— Само ако Софи дойде у дома… сама.

— Сама?

— Да — натърти Сюзан. — Можете да й кажете, че ще получи вноската си ако и когато дойде у дома… сама.

— Страхувам се, че не разбирам — каза Хенри.

— Ако Софи продължи да живее на друго място и да ми се противи, няма да получава издръжка от мене.

— Вие управлявате парите като изпълнителка на завещанието на баща й, нали?

— Да.

— Страхувам се, че ще трябва да ви помоля да ми покажете копие от документа за управлението, госпожо Ралстън.

Сюзан не повярва. После се вбеси.

— Моят адвокат е Джонатан Хартфорд, господин Мартен. Документите са при него, не при мене.

Хенри се усмихна кратко.

— Тогава значи мога да му кажа, че сте ми позволила да му поискам копията?

— Имам ли избор?

— Ще бъде глупаво да отивам в съда само за да получа възможността да се запозная с документите — каза Хенри.

— Да, имате позволението ми — изсъска Сюзан. — Но нека ви спестя малко време. Клаузите са непоклатими. Ако Софи не се омъжи, ще може да разполага с наследството от баща си, когато стане на двадесет и пет години. Няма никакво „ако“ и „но“.

Хенри само се поклони.

— Благодаря за сътрудничеството, госпожо Ралстън.

Сюзан го изгледа, като напускаше стаята. И изкрещя от яд и мъка.

Адвокат! Софи се бе обърнала към адвокат. Това не беше за вярване. Господи, нима тя не знае, че Сюзан само се опитва да я предпази? Да я предпази от същата болка, която Сюзан познаваше от личен опит, защото отдавна я бе изживяла. Сюзан не искаше Софи да допусне същите ужасни грешки като нея. Бе допуснала някои, а ако продължеше така, щеше да повтори повечето й грешки.

Сюзан се отпусна трепереща на стола си. Не познаваше дъщеря си, вече не. Някога Софи беше послушна, покорна, лесно се поддаваше на ръководене. Стига да имаше картините си и място, където да се уедини да работи, тя беше щастлива. Но всичко се бе променило, когато Едуард Деланза бе навлязъл в живота й. Да, тъкмо тогава всичко се бе променило. За всичко беше виновен той.

Сюзан го мразеше. Господи, колко го мразеше!

Преди две лета Софи беше станала опака и непокорна. Беше пренебрегнала всичките предупреждения на Сюзан и безразсъдно се бе хвърлила в авантюрата си с него. Сюзан потръпна. С това Софи бе повторила съвършено точно всички минали грешки на майка си.

Сюзан си спомни как, когато беше на петнадесет години, бе така пламнала от страст по Джейк, че се бе омъжила напук на цялото си семейство. Те я бяха лишили от издръжка. От този ден Сюзан бе престанала да говори с родителите си. В деня, когато се бе омъжила за Джейк, те я бяха погребали жива.

Каквато майката, такава и дъщерята. Един красив и мъжествен мъж, една невинна девственица. Страст. Непокорство. Загуба на невинността. Приликите бяха ужасяващи.

Но приликите свършваха дотук Сюзан се бе омъжила за Джейк, преди да роди дъщеря си. Софи бе избягала в Париж, за да роди детето си… а сега отказваше да даде детето за осиновяване.

Сюзан сведе лице, подпря глава на ръцете си и заплака. Винаги бе искала само едно — да предпази Софи от мъка и страдания. В деня, когато бе разбрана, че Софи си е счупила глезена, когато падна по стълбите, Сюзан се отърси от егоистичната си тъга по загубата на Джейк. Софи изглеждаше толкова малка и беззащитна, докато лежеше в леглото си, измъчвана от болки, че Сюзан чувстваше как се разкъсва от вина.

Вина, която така и не бе успяла да преодолее. Защото, щом счупеният глезен на Софи зарасна, се разбра, че тя ще остане инвалид до края на живота си. За да поправи това, което бе сторила, тя искаше да предпазва Софи от всякакви други рани — за цял живот.

Сякаш цял живот бе очаквала тази роля на майка на наранено животинче. И когато изгуби Джейк, цялата й страст се пренесе върху дъщеря й. Софи можеше да е инвалид, но имаше изкуството си и имаше Сюзан. Сюзан, която щеше да я предпазва от отхвърлянето на обществото, като я насърчава да се крие зад ексцентричните си художнически наклонности.

Но Софи вече не искаше да бъде предпазвана. Сюзан обаче знаеше, че дъщеря й не разбира. Никой никога нямаше да разбере какво е да си отхвърлен от обществото, докато не получеше солидна доза обществено презрение и осъждане.

Сюзан не можеше да остави дъщеря си да направи това със себе си. Да поеме товара на едно незаконородено дете, което със сигурност щеше да я унищожи. Сюзан знаеше какво е да се откажеш от уважението заради любовта. Любовта не беше достатъчна. Нищо не беше достатъчно, за да възмезди божата от отхвърлянето от обществото.

Но тя бе имала Джейк Софи нямаше дори Едуард Деланза. И дори да го беше имала, страданието, което сега едва започваше, щеше да се увеличи хилядократно. Сюзан мислеше за разбитото си сърце и за страданията, които бе преживяла по време на брака си. Мислеше за ужасните яростни схватки. Мислеше за нощите, в които Джейк не се прибираше, или ако се прибираше, около него се носеше облак от евтин парфюм. Дори сега, след толкова години, споменът й донасяше само омраза и съжаление. Ставаше дори по-лошо, защото бе примесен с любов, която никога нямаше да умре.

Сюзан знаеше, че Софи няма избор. Не можеше да стане самотна майка. Нито можеше да се омъжи за Едуард Деланза… който беше също такова копеле, каквото беше и баща й. Не, нямаше никакъв избор. Трябваше да даде детето за осиновяване и да върви напред. Така бе най-добре за всички — за Софи, за детето и дори за Сюзан.

Сюзан нареди да докарат каретата й. Побърза нагоре към спалнята си, за да се преоблече в по-красива рокля, да сложи малко руж на бледите си бузи и червило на изхапаните устни. Сложи си черна шапка с воалетка, надявайки се така да скрие зачервените си очи. Пулсът й се ускори.

Имаше нужда от Джейк незабавно. Но се съмняваше дали е в града, още повече дали си е у дома.

Сюзан побърза надолу по стълбите, наметната с палтото си от норки. Нареди на Билингс да кара към края на града, към Ривърсайд Драйв. После се отпусна назад на облегалката.

Дано само Джейк да се е върнал. Той щеше да помогне. Щеше някак си да помогне. Джейк беше единственият мъж, когото тя познаваше, способен да повдигне планини, а Софи се бе превърнала в планина.

Тя не забеляза, че минават през Сентрал парк Болеше я стомахът. Не беше виждала Джейк повече от година, от онзи единствен път. Но не защото не се бе опитвала да го намери.

След като бе научила, че Джейк е жив, и малко по-трудно — под какво име се подвизава сега, Сюзан веднага бе наела частен детектив, за да разбере къде живее. За няколко дни агентът бе установил, че резиденцията на Джейк Райън е на Ривърсайд Драйв 101. Сюзан веднага бе отишла там.

И бе останала смаяна. Имението се простираше на пет акра, от Деветдесет и първа до Деветдесет и трета улица. Висока ограда от ковано желязо обграждаше целия парцел. Пред затворените врати на парадния вход имаше малка тухлена къщичка. Високи дъбове и борове се редяха покрай оградата, но самата къща, построена отвъд широките изумруденозелени морави, беше толкова голяма и така внушителна, че се виждаше много ясно и съвсем отдалече. Приличаше не толкова на къща, а на средновековен замък, цялата в ъглови кули и сводести врати, стръмни покриви и парапети.