— И предпочиташ да живееш така?

Тя предпочете да не отговори.

Но сега той се разяри.

— Заради него е, нали?

Тя се поколеба, после поклати глава.

— Не.

— Заради него е! — изрева той. Едуина се разплака. — Господи, щом нещата стоят така… Никога не съм предполагал, че ще бъде истински брак, Софи. Господи! Е, щом искаш да си имаш любовник, добре! По дяволите, вземи си дори десет любовници. Хич не ми пука! Но Едуина ще носи моето име. Дъщеря ми няма да бъде копеле, по дяволите!

— Събуди детето — извика Софи, разтърсвана от своя собствен гняв и своята собствена мъка. — Време е да си тръгваш, Едуард. Веднага!

Той се поколеба. Едуина хленчеше.

— Добре. Ще си довършим разговора утре. Но ще го довършим, Софи.

Тя не отговори. Втурна се в спалнята, за да избяга от него, но и за да успокои детето. Бързо взе Едуина и се насили да се усмихне през сълзи.

— Няма нищо, миличко, няма нищо. Тихичко сега, на мама не й е мъчно, мама не е разстроена. Мама те обича. И татко те обича.

Тя люлееше Едуина на гърдите си, плачейки още по-силно отпреди.

Бебето постепенно се успокои. Софи го остави и го покри с едно леко одеялце, изплетено от съседката. Изтри очи. Поколеба се, после видя, че Рашел стои в дневната, неподвижна и мрачна. Погледна лицето й и видя, че Рашел разбира какво става.

— Какво ще направиш? — запита Рашел, прегръщайки Софи.

Софи потрепери.

— Чу ли?

— Чух.

— Няма да се омъжа за него. Не мога. Не и по този начин.

Една ужасна картина се мярна в ума на Софи. Тя седи в луксозно легло с балдахин, кърми Едуина посред непрогледната нощ сама и знае, че Едуард е навън с някоя друга и няма да се върне скоро, и дори няма да се върне при нея. Не и при нея.

— О, Софи — прошепна Рашел, виждайки болката на лицето й. Отново я прегърна. — Разбирам. Но какво ще правиш?

— Ще замина. Още сега. Тази вечер.

Докато говореше, решението й се оформи окончателно, подклаждано от съвсем истинската паника, която още малко, и щеше да прерасне в ужас. Софи каза неимоверно мрачно:

— Време е да заведа Едуина у дома.

ТРЕТА ЧАСТ

ПРИНЦИПНАТА ЖЕНА

21

Ню Йорк — ноември 1902 година

Когато Софи зърна огромната Статуя на свободата и неясните очертания на Манхатън, в нея нахлу чувство на радостно облекчение. Софи се облегна на парапета на кораба, усещайки слабост. Никога не бе копняла по-силно за семейството си. То й липсваше.

Нямаше търпение да им покаже Едуина. Софи знаеше, че майка й веднага ще се влюби във внучката си, още от момента, в който я види. Всички я обикваха, защото момиченцето беше толкова мило и сладко, а и бе завършена красавица.

Софи стисна парапета. Едуина несъмнено бе наследила красотата на баща си. Софи се бе опитвала да си представи гнева на Едуард много пъти, откакто бе напуснала тайно Париж посред нощ с Едуина и Рашел. Вината я изгаряше всеки път, защото нима не бе обещала, че няма да го раздели от дъщеря му? И, божичко, тя имаше това намерение, не само за да бъде почтена с Едуард. Софи прекалено добре помнеше какво е да растеш без родния си баща. Тя никога не би могла да наложи такава съдба на Едуина. Не искаше да прекъсва отношенията между Едуард и Едуина, не искаше. Но не можеше да се омъжи за Едуард. Дори не и заради Едуина.

Сети се за онази страшна нощ. Пътят с карета до Хавър беше безкраен и непоносим, защото Софи очакваше Едуард да изскочи в нощта като разбойник от деветнадесети век и да й попречи да избяга с дъщеря им, а може би дори да я завлече при най-близкия свещеник. Едва когато се качи на кораба на следващата сутрин, едва когато корабът се отдели от кея и тръгна с пълна пара да излиза от пристанището, далеч от доковете, далеч от френска земя, едва тогава страхът на Софи се уталожи. И тогава се бе склонила разплакана над Едуина.

Сега огромният френски параход бе пристанал в доковете на пристанището на Ийст Ривър, моряците викаха възбудени и развълнувани, чуваше се трясъкът на хвърлените към сушата подвижни мостчета. Докато слизаха, над главите им се виеха чайки, а насъбралата се тълпа шумно приветстваше пътниците. Рашел носеше Едуина, защото по принцип бе по-силна от Софи, а особено сега — доста по-силна. Софи не можа да се наспи при това пътуване. Почти нямаше апетит, бе отслабнала. Хранеше се почти насила, защото трябваше да кърми детето — страхуваше се да не би млякото й да секне. Рашел бдеше над нея като орлица. Караше й се, като че ли й беше майка. Софи не знаеше какво щеше да прави, ако Рашел не бе настояла, че трябва да дойде с тях.

Бяха избягали само с една чанта, в която имаше дрехи, пелени и принадлежности за бебето. Носачът взе багажа и повика такси. Софи още не можеше да се успокои. Започна да показва забележителностите по пътя и на Едуина, и на Рашел. Петмесечната Едуина беше бодра и оживено въртеше глава.

Отминаха Тифани, Лорд и Тейлър, Шварц, компанията „Горъм“. Излязоха от Юниън Скуеър, завиха по Медисън авеню. По лицето на Софи се изписа тъга. Не бяха далече от „Делмонико“.

Все едно беше вчера, а не преди една година. Ако затвореше очи, можеше да се пренесе назад, в този прекрасен миг, когато Едуард седеше срещу нея, толкова красив и елегантен, наглед толкова искрен; тя усещаше колко го бе обичала. Това беше лудост, но и сега тя чувстваше как той я обича, въпреки всичко.

— Софи, малката ми? Добре ли си? — запита Рашел.

Софи премига и си пое дълбоко дъх.

— Навсякъде, където погледна… виждам него.

Рашел посегна и стисна ръката й.

Накрая свиха покрай двата лъва, застанали на стража, и навлязоха в дългата кръгова алея пред фасадата на внушителния дом на семейство Ралстън. Софи се наведе напред, трепереща и нетърпелива. Таксито спря и Дженсън се появи на горния край на широкото каменно стълбище. Извика, когато я видя.

Софи се усмихна.

— Дженсън! Дойдох си!

Той се спусна да я посрещне с грейнало лице, съвсем неподобаващо на иконом.

— Госпожице Софи! Вие ли сте? Точно навреме… ако не възразявате да се изразя така!

Рашел излезе от таксито, прегърнала Едуина. Софи повика с усмивка приятелката си. Но в същото време в ума й звъннаха предупредителните нотки в гласа на Сюзан. Не можеш да се върнеш у дома с дете.

Смутена, внезапно разтревожена, Софи се хвана здраво за Рашел.

— Дженсън, това е моята скъпа приятелка и компаньонка Рашел дьо Фльори. А това е дъщеря ми, Едуина Жаклин О’Нийл.

Прислужниците се стекоха във вестибюла, когато разбраха, че Софи се е върнала. Макар че не можеше да се отърси от лекото смущение, топлело посрещане на персонала накара Софи да се почувства ужасно радостна, че пак си е у дома. Тя прегърна госпожа Мърдок, която се бе просълзила.

— Това е моята приятелка и компаньонка Рашел — каза тя, издърпвайки Рашел пред себе си заедно с бебето. — А това е дъщеря ми Едуина.

Госпожа Мърдок отвори широко очи и пребледня. Трябваше й един миг, за да се съвземе, както Дженсън, който почти веднага бе скрил потреса си зад официалното държание.

— Колко е красива, Софи. — Госпожа Мърдок хвана ръката на Софи. — О, скъпа… не знаех!

Софи успя да се усмихне.

Госпожа Мърдок пак се прояви като схватлива и бърза икономка.

— Ще ви сложим в старата ви стая, разбира се, а бебето в съседната заедно с Рашел. Ще кажа още днес да почистят ателието ви отвътре и отвън, да го приготвят, за да може още утре да започнете да рисувате!

Софи бе развълнувана.

— Благодаря ви. — Тя прочисти гърлото си. — Едуина спи при мене, но Рашел може да се настани в съседната стая.

Госпожа Мърдок кимна и прати камериерките да почистят стаите.

— Никой ли не си е у дома? — запита Софи.

— Господин Ралстън има делова среща в града. Майка ви отиде на обяд с дамите. Лиза е в градината.

Софи се обърна към Рашел:

— Ела, Лиза знае, разбира се, и ще се радва да се запознае с племенницата си.

Те побързаха към задната част на къщата. Софи спря на прага на терасата, която гледаше към градините. Бе очаквала Лиза да е сама. Но не беше.

Беше в прегръдките на един джентълмен. И той я целуваше.

Очите на Софи се разшириха. От мястото си тя виждаше прекрасно тази двойка… а целувката не беше невинна. Мъжът, висок и широкоплещест, бе прегърнал Лиза на едната си ръка и я целуваше страстно. Софи се изкашля. Те веднага се разделиха. Лиза се бе изчервила, а видът й бе виновен. Но видя Софи, извика, повдигна полите си и хукна към нея.

Софи също извика и протегна ръце. Лиза никога не бе била по-красива. Облечена в зелена рокля на зелени ивици, с малко по-тъмнозелени ръкавици и шапка, тя изглеждаше зашеметяващо. Лиза се втурна в прегръдките й.

Когато се разделиха, Софи погледна джентълмена, който се бе приближил към тях. Лиза застана гордо до него и вплете пръсти в неговите. Софи трепна, не само от откритата проява на интимност. Защото той беше не само висок и великолепно сложен, но и беше много красив, със сиви очи и тъмнозлатиста коса; с две думи, приличаше по-скоро на древногръцкия Адонис, а не на обикновен мъж. Софи позна блясъка в очите му. Смути се. Знаеше от личен опит докъде може да доведе Лиза подобно желание.

— Това е годеникът ми — каза Лиза, сияеща и трептяща от радост. Пред него тя изглеждаше мургава и дребна, съвършеният обков на неговата ослепително ярка красота. — Маркиз Дьо Коно, Джулиан Сейнт Клер.

— Лиза, не знаех! — възкликна Софи.

Стана й приятно… и почувства облекчение. Двете отново се прегърнаха. Софи се обърна към маркиза: